Даниел Стийл
Звезда (19)

Деветнадесета глава

Както можеше и да се очаква, родителите на Спенсър посрещнаха новината със задоволство. Дори, в интерес на истината, и двамата бяха много радостни и обещаха да отидат на годежа в Сан Франциско в Деня на благодарността.

По времето, когато Спенсър си тръгна, подготовката за празненството вече бе в ход. Семейство Баркли изглежда възнамеряваше да покани най-малко петстотин души.

— Сигурно е красиво момиче, скъпи — рече майка му. — Кога ще се запознаем с нея?

Беше малко обидена, че не се познаваха, но Спенсър обеща да ги запознае с Елизабът, когато тя се върне от Сан Франциско.

Следващата седмица отлетя като миг. Сякаш бяха минали само минути, преди той да посрещне Елизабът в Айдълуайлд, за да я откара в Поукипси. Купи годежния пръстен от Тифани. Не можеше да си позволи нещо повече, но бе хубав диамант, със сапфири от двете му страни и тя изписка от радост като го видя. Камъните не бяха големи, но бяха добри и пръстенчето бе красиво.

— Спенсър, точно такъв исках! — той й го нахлузи на пръста в колата. Бяха решили да прекарат няколко часа в апартамента му, преди да я откара във Васар.

В леглото Елизабът се кикоти много и непрекъснато завираше в лицето му пръстена си. Видя му се неочаквано млада и много щастлива.

— Господи, така ми липсваше! Остатъкът от лятото бе ужасен.

— И аз бях самотен тук…

След като се срещнаха, му стана по-добре. Всъщност той бе прекарал няколко нощи в абсолютен ужас, питаше се какво бе сторил и защо, но един от близките му приятели го успокои, че всичко си било съвсем нормално. А сега, след като отново я видя, той вече бе убеден, че бе постъпил правилно.

Любиха се с часове, а на следващата утрин, докато се връщаше от Поукипси, той отново се почувства самотен. Тя щеше да дойде в Ню Йорк за следващия уикенд, за да се запознае с родителите му.

А когато се срещна с тях, те веднага я харесаха. Бе точно такъв тип момиче, какъвто баща му се бе надявал той да си намери; беше и изключително впечатлен от връзките й. Тя игриво споменаваше имена на хора, за които те само бяха чели, а дори и майка му бе впечатлена от това колко добре бе облечена, колко бе интелигентна, както и от поведението й на истинска дама. И двамата бяха доволни от това колко си подхождаше тази двойка. Баща му вече се бе похвалил на всички, че Спенсър щеше да се жени за дъщерята на съдията Баркли.

След това Елизабът идваше в Ню Йорк почти всеки уикенд, а през ноември всички отлетяха заедно за Калифорния. Баркли дадоха великолепна вечеря за семейство Хил в Деня на благодарността, накараха ги да се чувстват у дома си. Двамата възрастни мъже се наслаждаваха на компанията си, а и двете майки се разбираха отлично. Очевидно бе, че бе партия, която просто трябваше да се осъществи. Йън и Сейра също долетяха за Деня на благодарността и за годежа, но Грегъри бе твърде зает във Вашингтон и Елизабът се разочарова само малко. Тя и Грег не бяха особено близки. Изглежда той си живееше своя собствен живот, доста встрани от повечето семейни събития и празници.

Освен това, всички знаеха, че по него време Грег бе в процес на труден развод.

Празненството на следващия ден бе грандиозно. Бе даден коктейл и вечеря ала фуршет за четиристотин гости, а домът на семейство Баркли бе изпълнен с най-влиятелните личности на Сан Франциско; дойде дори и кметът. Танците продължиха до късно през нощта. Спенсър смяташе, че никога дотогава Елизабът не бе изглеждала толкова красива в черната си кадифена вечерна рокля. Притиснал я силно, докато танцуваха, той й се усмихна радостно.

— Щастлива ли си, любов моя?

Никога досега не съм била толкова щастлива.

Тя с удоволствие го запознаваше с приятелите си. Бе невероятно хубав. Всичките й познати момичета й завиждаха, той поговори с тях, а те направо си умираха от завист.

На другия ден младите излязоха на разходка с кола и спряха да обядват в Саусалито. Бе събота и всички се чувстваха в добро настроение, макар и да бяха изморени от снощното празненство. По-късно щяха да вечерят навън и може би — щяха да потанцуват малко, докато родителите им щяха да прекарат една спокойна вечер в клуба Бохемиън. В понеделник всички щяха да си заминат, сгодената двойка и семейство Хил — в Ню Йорк, съдията Баркли и мисис Баркли — във Вашингтон. Оставаха им само два дни и две нощи и те искаха да им се насладят.

— Партито снощи беше страхотно, нали? — попита Йън своя бъдещ зет. Наслаждаваха се на гледката на залива от Саусалито.

— Знаменито бе.

Спенсър още се чувстваше замаян, сякаш събитията ставаха насън. Всичко му се виждаше нереално — хората, градът. И в един момент той пак си помисли да посети приятелите си в долината Алигзандър. Но отново нямаше време. Гостуването им наистина бе във вихрено темпо.

— Чакай само да видиш каква сватба ще спретне майка — Сейра щеше да е помайчима на Елизабът за венчавката.

Всички се върнаха у дома да починат малко следобеда, а, когато отново излязоха вечерта, бяха все така в приповдигнато настроение. Сейра бе облечена в страхотна розова сатенена рокля, а Елизабът носеше тъмносиня, шифонена рокля, която си бе купила в И. Манин. Каза, че отивала на годежния й пръстен; Спенсър се усмихна и я целуна.

Вечерята бе великолепна, сетне отидоха да пийнат и да се насладят на панорамната гледка в „Топ ъв дъ Марк“. Спенсър се взря в блещукащата в светлини нощ и стисна ръката на Елизабът.

Гледката беше красива, тя също бе красива и той я обичаше.

Останаха до към единайсет, а като си тръгваха, Йън каза, че бил чул за страхотно малко заведенийце, в което можели да потанцуват. Било съвсем наблизо, а имало дори и програма. Групата веднага обяви, че идеята била страхотна, качи се в колата и пое към адреса, който Йън им даде.

Изглеждаше на малък, уютен, нощен клуб и макар, когато пристигнаха, да бе пълен, след солиден бакшиш от страна на Спенсър, оберкелнерът им намери маса. Малък оркестър свиреше Чаровна вечер и Спенсър притисна силно Елизабът на дансинга. Обичаше да усеща присъствието й близо до себе си и, когато седнаха отново край масата си, той хвана ръката й.

Тъкмо тогава залата притъмня и на сцената излезе момиче с микрофон в ръка. Беше облечено в светлосиня сатенена рокля, а русата коса почти закриваше лицето му. Но прожекторът я улови в снопа си и я освети силно. Спенсър затаи дъх, докато я гледаше. А когато започна да пее, имаше чувството, че ще припадне — сърцето му бе сякаш стегнато в менгеме.

Беше Кристъл.

Беше дори по-хубава, отколкото си я спомняше; не можеше да мисли за нищо, докато тя пееше. Изглеждаше поне с десет години по-възрастна, а тялото, излято в сатенената рокля, имаше форми, които той дори не бе й подозирал. Само че не тялото й го привличаше; лицето, което го бе преследвало в мислите му, очите, които помнеше тъй отчетливо, с техния цвят на августовско небе. Гласът й сякаш разкъсваше с тъгата и мъката си душата му, усещаше това почти физически с присвиването на стомаха си.

Взрян в нея, той почти не дишаше, дори не забелязваше, че Елизабът го гледа. Искаше му се този миг никога да не свършва, ала най-накрая тя излезе, залата отново бе осветена и музиката засвири отново парчета, на които можеха да танцуват.

Спенсър обаче дори не можеше да разговаря с компанията си. Всичкото, което му се искаше да направи, бе да протегне ръка и да докосне Кристъл. Елизабът забеляза, че лицето му бе силно пребледняло. Докато гледаше захласнат Кристъл, си бе изтеглил ръката от нейната, без дори да разбере това.

— Познаваш ли това момиче?

Бе намръщена, обезпокоена от начина, по който бе гледал певицата. Тя също се бе вгледала внимателно в момичето, но не откри у нея познати черти. От своя страна, поради светлините на прожекторите, тя не можеше да ги види добре и не знаеше, че Спенсър бе там, докато пееше за изгубена любов и за съсипан живот със сърцераздирателна убедителност.

— Не… не… аз… беше много добра, нали? — отпи голяма глътка от скоча си. Йън бъбреше със Сейра.

Много е хубава, ако това имаш предвид.

Елизабът изглеждаше раздразнена, почуди се дали той не се бе напил, но очевидно не бе това. Каквото и да му се бе случило, обаче, той бе изпаднал в хипнотично състояние и сега изглеждаше като поразен. Отново я покани да танцуват, но сетне бе странно мълчалив и малко по-късно те си заминаха. Беше вече един и половина след полунощ и, когато Йън каза, че бил уморен, всички се съгласиха, че бе време да си тръгнат.

Спенсър води празни разговори с тях в колата и Елизабът усети, че бе разсеян. Изчака да се върнат у дома и тогава го попита отново, като го гледаше право в очите.

— Спенсър, тази певица в ресторанта, в който ни заведе Йън… познаваш ли я?

— Не — отвърна тихо той. Знаеше, че трябваше да излъже. Тя нямаше да разбере, дори той не разбираше. Никога не бе го разбирал. Ала чувството си беше живо.

Дори и повече от живо. — Просто ми заприлича на една позната.

— Никога не си ме гледал по същия начин.

Тя за пръв път му бе наистина ядосана, а той не знаеше какво да й каже.

— Не ставай глупава…

Опита се да отхвърли всичко и я целуна за лека нощ.

Тази вечер обаче тя не дойде в стаята му, което бе добре дошло за него. Мина цял час, преди да си легне. Стоеше и се взираше в залива, мислеше си за Кристъл. Бе толкова по-красива, отколкото я помнеше, и в нея имаше нещо трогателно. Знаеше, че бе само една песен, ала все пак усещаше какво се крие зад нея: болката и мъката, самотата… сякаш още я чуваше сега… ведно с гърма и мълниите.

Усмихна се на себе си, като си помисли за ангелските гласове, цигулките и арфите. Беше истинска лудост и той я осъзнаваше.

Ала като затвори очи тази нощ, единственото, което виждаше, бе Кристъл.