Даниел Стийл
Звезда (18)

Осемнадесета глава

Спенсър седеше в самолета и гледаше през прозорчето — летеше за Калифорния. Най-сетне бе приел, след като Елизабът му бе звънила няколко пъти от Сан Франциско. Настояваше, че щяло да бъде много забавно, че там щели да са и двамата й братя и неколцина от приятелите им.

Не че на Спенсър не му се ходеше, по-скоро се страхуваше от онова, което трябваше да прави там. От няколко месеца усещаше как хитро го манипулираше тя; екзалтирано го убеждаваше в онова, което му бе казала в Палм Бийч след Коледа: че двамата щели да съставят добър екип, че животът не предлагал кой знае колко повече. Той все още не бе напълно убеден, но трябваше да си признае, че прекарваха великолепно в леглото, а и имаше съвсем малко жени, които притежаваха нейния ум.

Поставил си бе за цел да излиза с всички жени, с които това бе възможно, сякаш за да си докаже, че около него нямаше нито една по-добра. И нито веднъж не усети поезията и музиката, за които бленуваше. Гърмовете и мълниите, както се изразяваше тя. Всички жени го отегчаваха до смърт, не разбираха през повечето време за какво говори и смятаха Наполеон за име на пустиня. Призляваше му от всички, нито една не притежаваше пламенност. От друга страна го ласкаеше мисълта, че едно момиче го желаеше тъй силно както нея. И след като бе излизал с нея почти цяла година, трябваше да си признае, че тя никога не го отегчаваше. Обеща си обаче в Калифорния да не прави никакви лудории.

Можа да се измъкне само за седмица, а все още искаше да иде до Буунвил да види Бойд и Хироко… и може би… може би просто… щеше да попадне и на Кристъл. Знаеше, че вече бе на осемнайсет години, питаше се колко ли се бе променила за две години, дали все още бе така красива както преди, все така магнетична и неповторима. Още помнеше как го погледна тя, как стомахът му се свиваше всеки път, когато си помислеше за нея.

Знаеше, че Елизабът щеше да му се изсмее, ако й кажеше. В сравнение с Елизабът Кристъл бе просто дете и без съмнение още бе такава. Искаше му се да я види отново, макар че трудно можеше да си го представи.

Когато самолетът кацна в Сан Франциско, бе решил да наеме кола и да шофира до езерото. Бе му казала, че пътят бил около шест часа и не му се щеше да губи време в града. След като разполагаше само с шест дни, искаше да пристигне колкото се може по-бързо. Влезе в аерогарата и забърза към бюрото за коли под наем, но се сепна, когато чу зад гърба си познат глас.

— Желаете ли да ви откарам?

Той се обърна — тя се усмихваше насреща му. Беше облечена с бял панталон и червен пуловер, носеше и неизменната си огърлица от перли, кестенявата й коса бе идеално прибрана под малката сламена шапка; носеше и мънички диамантени обеци, подарък от майка й. Елизабет бе дошла да го посрещне на летището и това го трогна. Притежаваше превъзходен стил и това също му харесваше.

Но изведнъж изпита безпокойство. Винаги мислеше бакалски за нея, сякаш поставяше в различни графи едни срещу други качествата срещу недостатъците й. Бе съвсем разумно, но толкова неприсъщо за него. През целия си живот беше романтик. А пък с Елизабът изобщо нямаше място за романтизъм. Той просто нямаше никакво значение.

— Какво правиш тук? — попита я неловко, защото бе очевидно, още щом я целуна.

— Дойдох да те взема. Реших, че ще си прекалено уморен, за да шофираш. Как мина полетът?

Нямаше никакви излияния от типа Колко много ми липсваше… Обичам те… и прочее, но поне бе там и това означаваше нещо.

— Благодаря ти, че дойде, Елизабът — той я погледна нежно с очите си с цвета на Тихия океан. — Доста дълго си шофирала, нали?

— Нощувах в града — бе както винаги практична и добре организирана, това бе едно от нещата, за които й се възхищаваше.

Забързаха, хванати за ръка, към мястото за получаване на багажите, а тя го закачи, че си носеше куфарче за документи.

— Така имах с какво да се занимавам в самолета.

— Жалко, че не отлетя с мен. Щях да ти намеря друга работа — и това му харесваше, казано по народному, беше си едно горещо парче. — Между другото, носиш ли си стиковете за голф?

— Не. Взел съм само ракетите си за тенис — беше ги напъхал между дрехите си.

— Няма значение. Братята ми ще ти заемат техните.

В интерес на истината той мразеше голфа, но не искаше да я обиди.

— Планирали сме още обща екскурзия, а майка ми настоява за селски танци.

— Значи ще е забавно. Все едно човек да иде на летен лагер. Ще получа ли тениска с името ми, изписано върху нея, скаутски нож и мешка?

— О, я млъквай — тя го целуна по врата.

С чанта в ръка той я последва към колата й. Бе чисто нов шевролет комби, с облицовани с дърво страници, който щяха да използват за летните си ваканции. Разказа му всичките новини за семейството си, съобщи му, че Йън и Сейра пристигнали предишния ден. Били в отлично настроение, а след като прекарат две седмици край езерото, щели да отлетят за Европа и да отидат на гости на родителите на Сейра в замъка им в Шотландия.

Къщата край езерото Тахо бил летният им дом и Елизабът го описа като много уютен. Беше един напълно аристократичен начин на живот.

След като хвърли багажа си в колата, Спенсър предложи да шофира той.

Сигурен ли си, че не си прекалено изморен?

Погледна го така, сякаш се тревожеше за него и той й се усмихна; радваше се, че дойде, независимо от всичките си опасения.

Никак обаче не бе готов да възприеме великолепието на лятната им къща. Беше огромна, каменна резиденция с безупречно поддържани ливади и с половин дузина къщички за гостите. Тези тъй наричани къщички бяха по-големи от жилищата на повечето обикновени хора.

Пристигнаха след полунощ, но лакеят ги очакваше с горещ шоколад и сандвичи, които Спенсър веднага излапа. Малко по-късно дойдоха Йън и Сейра, заедно с по-големия брат на Елизабът — Грег. Бяха в отлично настроение след среднощното си къпане в езерото. Водата, твърдеше Сейра, била направо ледена. На следващия ден щяха да ходят на риболов и поканиха Спенсър да се присъедини към тях.

Беше спокоен, щастлив живот, изпълнен със смях и с интересни хора. Непрекъснато пристигаха гости от Сан Франциско и всяка вечер се даваха пищни вечери; цялата група се събираше около огромната трапезария и се подреждаше около дългата маса. На светлината на свещите Елизабът изглеждаше красива.

Спенсър има удоволствието да разговаря на няколко пъти надълго с баща й. Дори игра и голф с него, извинявайки се многократно за неумението си. Обаче съдията Баркли изглежда нямаше нищо против, харесваше му да разговаря с него и смяташе, че дъщеря му бе направила добър избор. Демонстрираше пред всички колко много харесва Спенсър.

А и самият Спенсър съжаляваше, когато седмицата му изтече. Мислеше да си тръгне един ден по-рано, но не му се искаше да ходи никъде. Не искаше дори да се връща в Ню Йорк и в юридическата си фирма.

— Защо не ги помолиш да ти отпуснат още една седмица? — предложи Елизабът; лежаха в катера и се печаха на топлото слънце.

Ала Спенсър се изсмя и я погледна. Въпреки безспорната й интелигентност, тя изглежда смяташе всички за толкова важни и влиятелни като баща й.

— Не мисля, че ще се зарадват много.

— Не бих искала да си отидеш — каза го тихо и в един миг го погледна тъжно. — Ще ми е самотно без теб.

— Заобиколена от семейството си и хиляди приятели? Не бъди глупава, Лиз.

Трябваше обаче да си признае, че и тя щеше да му липсва. Беше се отказал дори да ходи до долината Алигзандър, за да посети Уебстърови. Нямаше да му стигне времето, а и тук бе толкова приятно. Толкова приятно, че той бе започнал да си мисли, че я обича.

— Кога се връщаш в Ню Йорк?

През цялото време се бяха промъквали в стаята на единия или на другия в главната къща и сега мисълта, че щеше да я няма цял месец му се стори потискаща.

След Празника на труда^[1]. И трябва да се връщам в проклетото училище.

Тя се претърколи по корем и го погледна тъжно.

— Каза го така, сякаш е затвор — засмя се тихо той, а тя се усмихна и нежно докосна с пръсти устните му.

— А не е ли? Без теб понякога ми се струва тъкмо като затвор.

Прииска му се тя веднага да се завърне в Ню Йорк. Вече бе сигурен, че иска да е с нея. Погледна я странно, питаше се дали не бе ударила мълнията. Остана заслушан във вътрешния си глас, чудеше се дали ще последва и гърмът.

— Е, и за какво толкова се замисли? — очите й се присвиха, питаше се разтревожена какво ли му бе на ума. Винаги бе тъй потаен.

— Мислех си колко много ще ми липсваш. Най-сетне езерото Тахо бе постигнало своето; това бе най-красивото място, което бе виждал, с високите борове и обширните езера, с красивите планини, които се издигаха около тях. Тук бе така приятно, тъй здравословно и близо до природата, че човек не можеше да не се чувства щастлив. Обичаше подобни места, искаше му се тази седмица да не свършва никога.

Тя го погледна нежно. Харесваше й погледът му, както и онова, което й бе казал.

— И ти ще ми липсваш, Спенсър.

Той се усмихна, защото името му прозвуча глупаво, но не бе по-глупаво от Лиз, което никак не й подхождаше.

И сетне, без да каже нищо, той я притегли към себе си и я целуна. Самият той бе изумен, когато, след като се отдръпна, й каза онова, което тя бе очаквала да чуе, още откакто се запознаха:

— Мисля, че съм влюбен в теб.

Тя се усмихна щастлива.

Бая време ти трябваше.

Той се засмя.

— Ама че го каза. Най-сетне разбирам, че съм влюбен в теб, а ти се оплакваш, че не съм го направил по-отдавна.

— Бях започнала да си мисля, че ще си остана стара мома.

— На двайсет и една години е още рано да се тревожиш.

Сетне той осъзна думите й и разбра със сигурност, че трябваше да предприеме нещо. Не можеше да я държи в очакване завинаги. Достатъчно бе чакала, а и сега вече се чувстваше най-близко до нея повече отвсякога. Това бе нещо истинско, казваше си той, тя бе страхотно момиче и, както бе казала сама, щяха да постигнат велики неща заедно.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елизабът?

— Това официално предложение ли е? — беше очарована, а той се преобърна, застана на коляно и й се усмихна.

— Ето сега е официално. Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, по дяволите, да — извика радостно тя, обви врата му с ръце и едва не обърна лодката.

— Почакай малко! Не ни дави, за Бога! Това не бива да е един трагичен роман.

— Няма да е, любов моя! Обещавам. Ще има един много щастлив край.

И той бе убеден в това, докато я целуваше отново. След това запалиха лодката и се върнаха на брега, за да съобщят на семейството й. Докато връзваха лодката обаче, той се почувства малко глуповато. Не беше лесно да споделиш най-личните си мигове с цялото семейство. Само че в живота на семейство Баркли не можеше да съществува нищо съвсем лично.

Намериха баща й във всекидневната, говореше по телефона с Вашингтон. Но той се обърна към тях усмихнат и остави слушалката. По израза на лицето му Спенсър позна, че той подозираше нещо. Елизабът изглеждаше така, сякаш бе глътнала цяло ято канарчета.

— Да, Елизабът? — усмихна им се и на двамата. Тя знаеше, че той страшно харесва Спенсър.

Тя не изчака да проговори женихът й. Искаше да му каже първа.

— Спенсър току-що ми предложи женитба — усмихна се широко тя и се обърна към бъдещия си съпруг, сякаш търсеше потвърждение.

— Би трябвало да го направя далеч по-рано, отколкото сега, сър. Можем ли да получим вашата благословия?

Харисън Баркли скочи на крака, раздруса ръката на Спенсър и ги изгледа благосклонно и двамата, особено дъщеря си.

— Имате я от доста време насам. Желая и на двама ви много щастие.

Той прегърна дъщеря си, а след това ги изгледа сериозно.

— Кога възнамерявате да се венчаете?

— Боя се, че не сме стигнали още дотам. Ще трябва да го обсъдим.

— Ако ме питате мен, аз бих искал Елизабът да завърши колежа, но предполагам, че да изисквам от две влюбени птичета да чакат цели две години, ще е прекалено. Какво ще кажете за една? Можете да се ожените да речем през… юни, а Елизабът може да се прехвърли в Колумбийския за последната си година, ако разбира се възнамерявате да живеете в Ню Йорк.

— Доколкото знам, засега възнамеряваме да живеем там. А и юни е добре.

Спенсър изглеждаше доволен, докато Елизабът бе леко разочарована.

— Защо трябва да продължа с колежа? — изхленчи тя, почти като дете, но баща й отвърна твърдо.

— Защото си много хитра да не продължиш, а Васар е страхотен колеж. Освен това до юни остават само десет месеца. През есента ще дадем прием за годежа ви и ще го обявим официално. След това ще си имаш работа да планирате сватбата с майка си… — И сякаш тъкмо навреме, в стаята влезе и майка й, усмихната широко. — Присила, имаме голяма новина за теб — той погледна към дъщеря си и към Спенсър, докато тя очакваше новината. — Децата току-що се сгодиха. — О, скъпа…

Присила Баркли побърза да прегърне дъщеря си, сетне целуна бъдещия си зет. Той имаше чувството, че го е помела огромна вълна, която го отнася към морето. За броени минути се сгоди, а през юни щеше да се жени. Ала той сам бе пожелал това.

Поговориха възбудено, а на обяд съобщиха новината и на останалите. Йън бе доволен, а Сейра се зарадва много. Постигнаха съгласие приемът за годежа да се състои в Сан Франциско веднага след Деня на благодарността. Спенсър ги увери, че ще помоли родителите си да долетят в града за случая. А Елизабът от своя страна обяви, че искала да се венчае в катедралата Благоговение Господне. Все още бе недоволна, че трябва да прекара още една година в колежа, но Спенсър я успокои с напомнянето, че всеки уикенд щеше да е в Ню Йорк.

Денят бе изтощителен за него и когато отиде да си легне, докато я чакаше, той се почувства смазан от емоциите. Едва му стигнаха силите да я люби, почти заспа в прегръдките й; трябваше да се насили да седи буден достатъчно дълго, за да й напомни, че вече трябваше да се връща в стаята си. В следващия миг вече бе утро.

Елизабът отиде с него до града и го откара до летището. Каза, че имала да прави покупки и искала да прекара няколко дни в града.

Докато я целуваше, преди да се качи в самолета, той все още се чувстваше замаян. Гледаше как Сан Франциско издребнява под него и когато самолетът най-сетне пое курс към Ню Йорк, изведнъж му просветна.

Той всъщност щеше да се жени за Елизабът Баркли.