Даниел Стийл
Звезда (17)

Седемнадесета глава

Вечерята на партньора при Андерсън, Винсънт и Собрук бе тъпа проява, която организираха всяка година в клуба, но за по-младшите служители във фирмата бе задължителна и след известно колебание Спенсър реши да покани Елизабът Баркли.

Бяха се срещали само пет-шест пъти след Палм Бийч. Тя бе заета в колежа и идваше в Ню Йорк само веднъж месечно, ужким на гости на брат си. Но винаги се обаждаше на Спенсър, когато бе в града, и в повечето случаи той я извеждаше на вечеря. Не че на Спенсър не му се нравеше компанията й. Напротив, харесваше му дори повече, отколкото би искал, но всичко неизменно свършваше в леглото и тя винаги успяваше да го накара да се чувства под натиск. Знаеше, че иска повече от това, което той можеше да й даде, а той не искаше да се обвързва сериозно, не искаше и да я разочарова.

Все още държеше на представите си за момичето, което търсеше. Елизабът не бе това момиче, макар всъщност да не бе напълно убеден, когато бе с нея, особено след като я беше любил. Под хладната й външност се криеше свирепа чувственост, която го подлудяваше, но той искаше и нещо повече от това. Искаше онова, което й бе казал още в началото — жена, която да има нужда от него, да го обича такъв, какъвто е, да е нежна и състрадателна, жена, в която да е влюбен до уши. Не искаше жена, която да го моделира според представите си, а в случая с Елизабът — по модела на баща й.

Ала въпреки това я заведе на вечерята, сетне — и на танци, а после, както обикновено, се любиха. След това се мъчеше да се убеди, че фактът, че спеше с нея, не означава, че се обвързва по-насериозно. Тя самата твърдеше същото след Палм Бийч, но не бе напълно сигурен, че сама вярва в думите си.

Беше краят на юни и тя бе свършила втората година от учението си във Васар. Връщаше се в Сан Франциско през следващата седмица, а оттам щеше да отиде да прекара лятото на езерото Тахо.

— Защо не дойдеш и ти? — попита го невинно тя.

— Не мога да се измъкна.

— Разбира се, че можеш, Спенсър, не ставай глупав. Беше жена, която никога не приемаше отрицателния отговор. Беше вече на двайсет и една години и по-изтънчена отвсякога. Постоянно го закачаше, че не я бе запознал с родителите си. Но той знаеше, че ако го направеше, нямаше да има отърване от тях, особено от баща му. Тя бе точно такъв тип момиче, за какъвто се надяваха някой ден той да се ожени и да се задоми. Но на трийсет години той смяташе, че още не е готов.

— Не всеки може да си вземе отпуск за цялото лято, скъпа — подразни я той; още лежаха в леглото. Знаеше, че след малко трябваше да стават, за да може да я отведе до апартамента на брат й, макар Спенсър да бе сигурен, че той знаеше за връзката им. Дори подозираше, че Елизабът сама му бе казала. — Работя здравата.

— И баща ми работи много, но си взема два месеца отпуск през лятото.

Лежеше в леглото и гледаше Спенсър с щастлив поглед. Сексът й доставяше удоволствие и внимаваше много с противозачатъчните. Нямаше никакво намерение да забременява. Дори и това понякога го дразнеше. Винаги мислеше за себе си, никога не рискуваше, освен ако сама не пожелаеше; на него би му било много по-приятно, ако се боеше да не забременее. Обаче Елизабът Баркли бе неуязвима.

— Аз не съм точно в положението на баща ти — ухили се той. — Или не си забелязала?

Тя все още го натискаше за политиката, но той й отвръщаше само със смях. Беше достатъчно зает във фирмата, а онази вечер тя бе доста впечатлена от очевидното уважение, с което се ползваше сред старшите съдружници.

— Почакай още няколко години, мистър Хил. Звездата ти още не е изгряла.

— Може би… но аз предусещам други възможности зад хоризонта.

Той се обърна към нея. Любиха се отново и, както винаги, бе хубаво, поне физически, ако не и другояче. Тъкмо затова понякога се чувстваше гузен. Чувстваше се като негодник, задето спеше с нея, без да е влюбен. Нещо му подсказваше, че би трябвало да е влюбен, само че не бе. Просто изпитваше силно желание, мислеше си той, и навярно това бе достатъчно, поне за момента.

— Е, какво ще кажеш за Тахо? — напомни му тя, докато палеше цигара. — Ела за седмица, за две, колкото успееш. Баща ми ще се зарадва много да те види.

— Не съм сигурен дали би се очаровал, ако ни видеше сега.

— Няма да се очарова — усмихна се тя и издуха дима към него, — прав си. Но татко е много старомоден.

— Какъв чудак! — ухили се Спенсър.

— Ти също си старомоден.

— Тъй ли? Аз — старомоден? — изглеждаше изненадан. — Какво те кара да мислиш така?

— Винаги имам чувството, че чакаш от небето да полетят гръм и мълнии, преди да решиш да постъпиш правилно. А доколкото това се отнася до мен, мистър Хил, то си е правилно. Нали знаеш, че това е всичко, което човек получава на този свят — добра компания, хубаво чукане, добри приятели, работа, която ти харесва. Няма нужда да чакаш мелодията на цигулките, арфите и гласовете на ангелите. Не в това е смисълът на живота. Бедата обаче бе в това, че той още вярваше, а тя — не.

— Може и да си права.

Погали я нежно по вътрешната страна на бедрото. Не бе убеден обаче в думите й. Все още вярваше в цигулките, арфите, гръмовете и мълниите. Тя го познаваше твърде добре и това го успокояваше. Но от време на време пак го спохождаше образът на онова дете, което бе видял за последен път преди две години, седнало на люлката, облечено в синята си рокля, загледано в него — сякаш този образ се бе запечатал завинаги в сърцето му. Още помнеше цвета на очите й, меката й кожа, когато докосна ръката й. Макар да знаеше, че това е лудост.

Елизабът го гледаше внимателно и той нервно се запита дали можеше да чете мислите му.

— Спенсър, скъпи мой, страхотен си в леглото, но в същото време си и един мечтател.

— Трябва ли да ти благодаря за първото и да помоля за извинение за второто?

Все още рязката й прямота понякога го дразнеше. При нея нямаше поезия, нямаше тайнство, само голи факти. Може би наистина трябваше да стане юристка.

— Не се извинявай, просто ела на езерото Тахо.

— Ако го направя, родителите ти ще си помислят, че се сгодяваме…

Това също го тревожеше. Елизабът Баркли не бе момиче, с което човек можеше само да си поиграе.

— Ще се справя с това.

— Какво ще им кажеш?

— Че си имал работа в Сан Франциско и съм те поканила на езерото. Как ти се вижда?

— Може да мине, само че баща ти никак не е глупав, нали?

— Да, но и аз не съм глупава. Няма да издам нищо. Обещавам.

Не искаше да я излага на опасност, но още по-малко искаше да излага себе си. Но докато се обличаха, се сети, че ако отидеше, би могъл да се отбие в долината Алигзандър и да посети семейство Уебстър. И навярно щеше да види Кристъл. Тази мисъл му хрумна толкова бързо, колкото бързо я прогони от ума си.

— Ще си помисля — обеща й той, докато я гледаше как се бършеше след душа.

— Добре. Ще кажа на мама, че ще дойдеш. Какво ще кажеш за август?

— Елизабът! Казах ти, че ще си помисля!

Ала тя само се усмихна и той се разсмя. Беше невероятна. Беше хитра като лисица, но трябваше да признае, че имаше страхотни крака и, докато я гледаше как обува чорапите си, той отново изгуби контрол върху себе си.

Когато я отведе до апартамента на брат й, бе четири сутринта. Беше напълно изтощен. Целуна я за лека нощ и обеща да й се обади.