Даниел Стийл
Звезда (14)

Четиринадесета глава

Кристъл остана у Бойд и Хироко няколко дни.

Имаше намерението да си тръгне веднага след погребението, но бе сломена от мъка и чувството за вина и затова не успя. Имаше нужда от няколко дни, за да се посъвземе. Играеше си с Джейн, излизаше сама на дълги разходки. Хироко я остави на мира, прекрасно разбираше от какво имаше нужда.

След погребението Кристъл си отиде за малко у дома, за да си вземе личните вещи, извади и малките си спестявания изпод дюшека. Бойд и Хироко се опитаха да я убедят да остане по-дълго, докато завърши училище, но тя знаеше, че не можеше да остане. Не би могла да гледа хората в очите. Трябваше да завърши само след шест седмици, но това вече комай нямаше значение за нея. Убедена бе, че трябваше да си замине.

— Но къде ще отидеш? — Хироко бе много разтревожена, бяха минали само два дни, откакто се бе пренесла у тях.

— В Сан Франциско.

Бе взела решението. Имаше петстотин долара. Щеше да си наеме стая, бе решила твърдо да си намери работа някъде като сервитьорка. Щеше да работи толкова дълго, колкото да спести още пари и тогава щеше да отиде в Холивуд. Вече нямаше какво да губи и знаеше, че трябва да опита.

— Твърде млада си да се мотаеш сама из града — рече обезпокоен Бойд, а в очите на Хироко проблеснаха сълзи.

Кристъл обаче знаеше, че можеше да се справи с всичко. Детското у нея бе умъртвено, досущ както куршумът на Том бе убил Джарид.

— Ти на колко години бе, когато постъпи в армията?

— На осемнайсет.

Тя му се усмихна тъжно.

— И сигурно е било много по-тежко, отколкото да се преместиш в Сан Франциско.

— Не е едно и също. Аз нямах избор.

— Аз — също — рече тихо тя.

Косата й бе опъната назад и сплетена в дълга плитка. Той видя, че раните й бяха започнали да зарастват, но окото й все още бе силно насинено. Ала дори и с тези наранявания пак бе красива. Излъчваше и някаква тиха сила, която не можеше да не бъде забелязана. Беше време да продължи напред и тя го знаеше по-добре от всички други. Дните й в долината бяха свършили, веднъж и завинаги.

Бойд я откара до автогарата и заедно изчакаха автобуса. Обеща да му съобщи новия си адрес и да пише, а когато той я прегърна, и двамата трябваше да се преборят със сълзите си. Беше се сбогувала с Хироко вкъщи и това сбогуване бе още по-тежко.

— Пази се, хлапе — рече Бойд.

Беше му станала като сестра, а той и Хироко бяха единствените близки, които и бяха останали. Те бяха единственото семейство, което обичаше, единственото семейство, което имаше, ала пред нея бе цял един свят, свят, пълен с нови надежди и упования. А тя бе още твърде млада и можеше да започне някъде живота си отново, един нов живот, в който нямаше да има хора като Том Паркър.

Тя помаха на Бойд за довиждане, докато се качваше в автобуса, изпрати му въздушна целувка, а мъжете — пътници наблюдаваха сцената със завист. Сетне тя видя как долината мълчаливо чезне зад гърба й и въпреки болезнените спомени, които носеше със себе си, изпита трепета на вълнението.

Светът бе пълен с вълнуващи места, които искаше да посети, а Сан Франциско бе само първата спирка по пътя й. Кой знае накъде щяха да я отвеят ветровете на съдбата след това…