Даниел Стийл
Звезда (1)

Първа глава

Когато слънцето бавно се издигна над хълмовете и протегна позлатени пръсти към небето, което в един миг стана почти пурпурно, в утринния покой на долината Алигзандър птиците вече бяха подхванали своята шумна разговорка. Листата на дърветата нежно шумоляха, а Кристъл стоеше безмълвна във влажната трева и гледаше как блестящото небе избухва в невероятни цветове. В един миг дори птиците престанаха да пеят, сякаш и те благоговееха пред красотата на долината.

Ето ги тучните, обрамчени от скалисти хълмове ливади, в които броди на свобода и пасе добитъкът. Ранчото на баща й имаше площ от двеста акра, плодородната почва раждаше царевица, отглеждаха орехи и лозя, но голямата печалба идваше от добитъка.

Ранчото на Уайът бе печелившо от сто години насам, но Кристъл го обичаше не заради това, което то носеше, а заради самото него. Изглежда си общуваше безмълвно с духовете, които само тя знаеше, че витаят в него. Гледаше как високата трева меко шумоли под лекия ветрец, усещаше топлината на слънцето върху косата си с пшеничен цвят…

Тогава тихо запя.

Очите й имаха цвета на лятното небе, крайниците й бяха дълги и грациозни.

Изведнъж тя затича към реката, мачкайки влажната трева под краката си. Седна на гладък, сив камък и усети как леденостудената вода танцува около нозете й, докато слънчевите лъчи се опитваха да достигнат до скалите.

Обичаше да наблюдава изгрева, обичаше да тича из полето, обичаше просто да е тук, жизнена, млада и свободна, в пълна хармония с корените си и с природата си. Обичаше да пее в тихите утрини, плътният й глас да се носи на вълни, магичен, дори и без музика. В такива мигове, когато само Бог можеше да я чуе, пеенето бе нещо съвсем специално.

В ранчото имаше наемни работници, които се грижеха за добитъка, както и мексиканци, които отглеждаха царевицата и работеха лозята, а баща й ръководеше цялата дейност. Никой не обичаше тази земя така силно както нея и баща й — Тад Уайът. Брат й Джарид помагаше след училище, ала бе вече шестнайсетгодишен и предпочиташе да заеме пикапа на баща си и да отпраши с приятелите си за Напа. От Джимтаун до там бе петдесет минути път с кола.

Беше хубаво момче, имаше тъмна коса като баща си и умееше да укротява луди жребци. Ала нито той, нито сестра й Беки, не притежаваха лиричната красота на Кристъл.

Днес Беки щеше да се венчава и Кристъл знаеше, че майка й и баба й вече се трудеха в кухнята. Чу ги да трополят още когато се измъкваше да посрещне изгрева над планините.

Кристъл нагази в потока, водата обгърна бедрата й и тя почувства как изтръпват ходилата й, а коленете й пламват от ледената вода. Засмя се високо, издърпа през глава леката памучна нощница и я метна на брега. Застанала грациозно в средата на потока, тя знаеше, че нямаше кой да я види, ала изобщо не съзнаваше удивителната си красота — една млада Венера, родена от пенливия поток в долината Алигзандър. Отдалеко изглеждаше като напълно зряла жена, вдигнала с една ръка русите си коси нагоре, докато ледените води поглъщаха извивките на изящното й тяло. Само тези, които я познаваха, знаеха колко млада бе всъщност. На непознат човек тя би изглеждала напълно израснала — на осемнайсет или двайсет години — със зрялото й тяло, с огромните й сини очи, които присвиваше, когато вдигнеше поглед към утринното слънце, а блестящата й в капчиците голота бе сякаш скулптирана от бледорозов мрамор.

Но тя все още не бе жена, беше момиче, още нямаше петнайсет години — щеше да ги навърши това лято.

Засмя се наум, като си помисли как щяха да я потърсят в стаята й, за да я събудят да помогне в кухнята, как сестра й щеше да побеснее, че я няма, как баба й щеше да кудкудяка раздразнена с беззъбата си уста. Както винаги, бе им избягала.

Това й харесваше най-много: да избяга от досадните задължения и да тича на воля из ранчото, да броди из високите треви или в гората по време на зимните дъждове, да язди без седло, пеейки си, през хълмовете към онези тайни места, които бе открила по време на дългите разходки на кон с баща си. Бе родена тук и един ден, когато щеше да е много, много стара, като баба Минерва и дори по-стара от нея, щеше да умре тук.

Обичаше ранчото и тази долина с всяка фибра на съществото си. Беше наследила страстта на баща си към тази земя, към богатата кафява почва, към тучната зеленина, която напролет покриваше като с килим хълмовете.

Видя спрелия се наблизо елен и се усмихна. В света на Кристъл не съществуваха врагове, опасности, тайни ужаси. Тя принадлежеше на това място и никога не се бе съмнявала, че тук се чувстваше в безопасност.

Загледана как слънцето се издига бавно в небето, пое бавно към брега, с лекота прекрачи камъните с дългите си нозе, пресегна се за нощницата си и я навлече през глава; тя прилепна към мокрото й тяло, а гривата от светлоруса коса се спусна върху раменете й. Знаеше, че бе време да се връща, щяха вече да са й много ядосани. Майка й навярно вече се бе оплакала на баща й.

Предния ден бе помогнала да приготвят двайсет и четири ябълкови сладкиша, беше пекла хляб, бе скубала пилета, бе сготвила седем блюда с шунка, бе пълнила едрите домати с орехи и босилек. Беше свършила своята част от работата, знаеше, че нямаше друго за вършене, освен да се пречка из краката на другите, да се ядосва или да слуша как Беки крещи на брат им. До единадесет разполагаше с достатъчно време да вземе душ, да се облече и да отиде в църквата. Нямаха нужда от нея, само си въобразяваха, че им бе необходима. Чувстваше се далеч по-щастлива да броди из полето, да гази из потока.

Въздухът вече се бе постоплил, а ветрецът стихваше. Денят на венчавката на Беки обещаваше да бъде прекрасен.

Виждаше вече дома им в далечината, когато чу как баба й я вика с пронизителен глас от верандата пред кухнята.

— Кристъл!…

Думата отекна навсякъде из околността, тя се разсмя и хукна към къщата; с развятата си коса изглеждаше като дългокрако хлапе.

— Кристъл!

Баба й я очакваше на верандата.

Баба Минерва бе облечена с черната рокля, която носеше, когато трябваше да свърши някаква сериозна работа в кухнята. Върху нея бе препасала чиста бяла престилка. Тя нацупи устни като видя как Кристъл подскача към нея с прилепналата върху мокрото й тяло бяла, памучна нощница. Детето бе напълно безхитростно, в него нямаше нищо измамно, само — изумителната му природна красота, която то не осъзнаваше. В собственото си съзнание то си се възприемаше като дете, бе на светлинни години от бремето на една истинска жена.

— Кристъл! Погледни се на какво приличаш! Цялата прозираш под тази нощница! Вече не си дете! Ами ако те види някой мъж?

— Събота е, бабо… няма никой — ухили се широко на сбръчканото от годините лице на баба си. В усмивката й нямаше и следа от притеснение или разкаяние.

— Засрами се, вече трябваше да си вкъщи и да се приготвяш за венчавката на сестра си — замърмори неодобрително бабата, докато изтриваше ръце в престилката си. — Да тичаш като някоя дивачка при изгрев-слънце! Има работа за свършване, Кристъл Уайът. Хайде, влизай и иди да видиш с какво можеш да помогнеш на майка си.

Кристъл се усмихна, прекоси тичешком широката веранда и прекрачи през прозореца на спалнята си, докато баба й затръшна леката врата и се върна да помогне на дъщеря си в кухнята.

Кристъл се спря за миг в стаята си, тананикаше си, докато сваляше нощницата, която хвърли на мокра купчинка в ъгъла, и погледна роклята, която щеше да носи на сватбата на Беки. Беше обикновена, бяла, памучна рокля с буфан ръкави и дантелена якичка. Майка й я е ушила възможно най-простичка, без набори и финтифлюшки, които да подсилват и без това поразителната й хубост. Изглеждаше на детска рокличка, но Кристъл нямаше нищо против това. Можеше сетне да я носи и по време на църковните служби. От Напа бяха купили бели лачени обувки, а баща й бе й донесъл чифт найлонови чорапи от Сан Франциско. Баба й помърмори неодобрително и за тези две неща, а майка й каза, че била твърде малка за тях.

— Тя е още дете, Тад — Оливия винаги се дразнеше, когато той глезеше по-малката им дъщеря. Винаги й носеше от Напа или от Сан Франциско различни лакомства или разни глупави дрешки.

— Така ще се почувства по-важна…

Кристъл бе детето, което боготвореше още от рождението му. Винаги, когато я видеше, нещо в душата му трепваше. Като бебе бе имала ореол от платинена коса и очички, които гледаха право в неговите, сякаш имаше да му каже нещо специално — само на него и на никой друг. Беше бебе, което се бе родило с мечтание в погледа, притежаваше някаква магнетична сила, която караше хората да се спират и да я погледнат. Винаги се взираха в Кристъл. Тя привличаше хората, освен с красотата си и с нещо друго, вътрешно. Не приличаше на никого в семейството, беше неповторима, беше музика за душата на баща си.

Той сам бе избрал името й, още когато я видя за пръв път, свита на кравай в ръцете на Оливия, само минути след като се бе родила. Сияеща и съвършена. Кристъл.

Името отиваше на съвършенството й, на тези блестящи и ясни очи и на меката, платинена коса. Дори и децата, с които играеше като малка, знаеха, че по някакъв необясним начин тя бе по-специална, по-различна от тях. Беше по-свободна, по-умна и по-щастлива от останалите, никога не се водеше изцяло от правилата и ограниченията, създадени от други, като например нервната й, вечно оплакваща се майка или от далеч по-некрасивата й по-голяма сестра, или пък от брат й, който я дразнеше безмилостно, или дори от строгата баба, която дойде да живее при тях, когато Кристъл бе седемгодишна и когато дядо Ходжис почина в Аризона.

Изглежда само баща й я разбираше, само той съзнаваше колко забележителна бе тя, като рядка птица, която човек от време на време трябва да пуска на свобода, за да се зарее високо над обикновеното и земното. Създание, предадено в ръцете му от самия Бог и заради нея той винаги нарушаваше правилата, носеше й малки подаръци, правеше и изключения, за всеобщо раздразнение на останалите.

— Кристъл!

Това бе острият глас на майка й зад вратата на стаята, която тя бе споделяла с Беки почти петнайсет години.

Нямаше време да отговори — вратата се отвори и в рамката й застана Оливия Уайът, която изгледа свирепо дъщеря си, нервна и раздразнена.

— Защо стоиш такава?

Беше гола и красива, а на Оливия й бе неприятно да я гледа. Не искаше да мисли за нея по този начин — вече навлизаща в женствеността си, а все с тези невинни очи на дете.

Тя погледна майка си, която бе облечена в синята копринена рокля, която щеше да носи на сватбата на Беки. Беше препасала чиста, бяла престилка, досущ като баба Минерва.

— Прикрий се! Баща ти и брат ти станаха.

Тя погледна строго Кристъл и затвори вратата зад себе си, сякаш двамината бяха пред прага й и очакваха да видят голото, младо тяло на Кристъл. В интерес на истината, баща й само би се възхитил, удивен да види, че тя бе по-близо до истинска жена, отколкото си бе мислил, а Джарид, както винаги, щеше да е безразличен към изумителната красота на сестра си.

— О, мамо… — знаеше колко би се ядосала майка й, ако я бе видяла изправена гола насред потока само преди броени минути. — Те няма да влязат тук…

Усмихна се невинно и сви рамене, а Оливия я загълча.

— Не знаеш ли, че има работа за вършене? Трябва да се помогне на сестра ти да се облече. Баба има нужда от помощ при разрязването на пуйката и на шунката. Никога ли няма да се захванеш да помогнеш, Кристъл Уайът?

И двете знаеха, че помага, но рядко на жените в къщата, а почти винаги — на баща си. Предпочиташе да кара трактора с него, да му помага да завърнат добитъка, когато не му достигаха хора. Работеше безспирно по време на жестоките дъждовни бури, за да приберат заблудилите се телета, и винаги проявяваше дарбата да бъде нежна с животните. Само че това не означаваше нищо за майка й.

— Облечи се — повтори тя и като погледна чистата, бяла рокля, която бе окачена на вратата на гардероба, добави: — Но си сложи синята рокля, докато не тръгнем за църква. Иначе ще си изцапаш новата рокля, докато помагаш на баба.

Под погледа на майка си Кристъл навлече бельото си и нахлузи старата си памучна рокля през глава. В един миг тя отново заприлича на дете, но женствеността й вече бе тъй явна, че не можеше да се скрие дори от избелялата рокля.

Още не бе я закопчала, когато вратата се отвори с трясък и Беки нахлу в стаята; бъбрейки нервно, тя се оплакваше на майка си.

Имаше кестенява коса като Оливия и раздалечени кафяви очи. Лицето й притежаваше някаква простодушна симпатичност, бе висока и стройна, подобно на Кристъл, ала чертите й не бяха нещо особено, докато гласът й бе пронизителен и приличаше на измъчен вой. Тя съобщи на Оливия, че Джарид бил измокрил всичките пешкири в единствената баня на ранчото.

— Дори не мога да си изсуша косата както трябва. Всеки ден прави така, мамо! Знам, че го прави нарочно!

Кристъл я наблюдаваше безмълвна, сякаш се срещаха за пръв път. Макар да бяха живели заедно почти петнайсет години, двете момичета бяха по-скоро непознати, отколкото сестри.

Ребека бе скроена по мерките на майка си, имаше нейната кестенява коса и кафяви очи, нейната нервност и склонността й да се оплаква непрестанно. Щеше да се жени за момчето, в което се бе влюбила, когато бе на възрастта на Кристъл, беше го чакала да се върне през цялата война. И сега, почти година, след като той се бе върнал у дома от Япония, тя щеше да се венчае за него. Осемнайсетгодишна, тя бе още девствена.

— Мразя го, мамо! Мразя го!

Имаше предвид брат си. Дългата й кестенява коса висеше мокра по раменете и гърба й, по лицето й се стичаха сълзи, гледаше ядно майка си и Кристъл и ругаеше Джарид.

— Е, от утре вече няма да се налага да живееш с него — усмихна се майка й.

Предишния ден те бяха разговаряли надълго, докато се разхождаха бавно покрай хамбара, и Оливия й бе обяснила какво ще очаква Том от първата им брачна нощ в Мендосино. Беки вече бе чувала за това от приятелките си, някои от които се бяха омъжили броени месеци след завръщането на любимите си от Пасифика. Но Том бе пожелал първо да си намери работа, а бащата на Беки настояваше тя да завърши гимназия. Бе го сторила преди пет седмици и ето че в този ясен, слънчев ден в края на юли мечтите й щяха да се изпълнят. Щеше да стане мисис Томас Паркър. Звучеше й съвсем по възрастному, но и до известна степен плашещо.

Тайно в себе си Кристъл се чудеше защо Беки се омъжваше за това момче. С Том Беки никога не би излязла някъде по-далеч от Буунвил. Животът й щеше да започне и да завърши тъкмо тук, в ранчото, в което бяха израсли. Тя също обичаше ранчото, много повече от останалите, искаше един ден да се установи тук, но след като пообиколи света. Мечтаеше за други градове, за други неща, за други хора, а не само за тези, сред които бе израсла. Искаше й се да види поне малко повече свят от това парче земя, обградено от планината Маякама. По стените на стаята й висяха фотографии на кинозвезди — Грета Гарбо и Бети Грейбъл, Вивиан Лий и Кларк Гейбъл. Имаше снимки на Холивуд, на Сан Франциско и Ню Йорк, а веднъж баща й й бе показал картичка от Париж. Понякога си мечтаеше да отиде в Холивуд и да стане звезда. Мечтаеше да посети музикални театри, същите онези, за които си шушукаше с баща си. Знаеше, че това бяха само мечти, но й бе хубаво да си мисли за тях. А и с цялото си сърце разбираше, че иска много повече от един живот, обвързан с човек като Том Паркър.

Баща им му бе предложил да работи в ранчото, защото той не можа да си намери друга работа. Беше напуснал гимназията, за да се запише доброволец след Пърл Харбър^[1]. Беки го бе чакала търпеливо, пишеше му всяка седмица, очаквайки отговор понякога по цял месец. Като се върна, изглеждаше много възмъжал, бе преизпълнен с истории за войнишки приключения. На двайсет и една години той бе вече мъж, поне Беки смяташе така. И ето, година след това, той щеше да бъде съпругът й.

— Защо не си облечена? — най-неочаквано Беки се обърна към сестра си, която стоеше боса със синята си памучна рокля, която майка й бе казала да облече. — Досега трябваше да си готова! — бе още седем и половина сутринта и нямаше да тръгнат за църквата преди десет и половина.

— Мама иска да помогна на баба в кухнята — тя изрече тези думи с тих глас, пълна противоположност на тона на Оливия и Беки. Бе глас, в който човек можеше да долови силната чувственост на нейното пеене. Песните бяха невинни, но гласът, който ги пееше, бе изпълнен с някаква инстинктивна страст.

Беки хвърли мокрия пешкир на леглото, което двете споделяха. Беше още неоправено, защото Кристъл бе изтичала на полето да посрещне изгрева.

— Как мога да се обличам тук, в тази бъркотия?

— Кристъл, оправи леглото — нареди Оливия със строг тон и отиде при Беки да й помогне да разреше косата си. Тя сама бе направила воала, който Беки щеше да носи — с малка коронка от бял сатен, обшита с малки, бели перли и цели метри корав, бял тюл, който бе купила в Санта Роса.

Кристъл оправи чаршафите и изпъна тежкия юрган, който баба им им бе ушила преди години. Оливия бе купила нов като сватбен подарък за Беки. Той вече бе отнесен до малката къщурка, която щеше да бъде домът им в ранчото. Баща им бе решил да живеят там, докато Том и Беки можеха да си позволят да си построят свой собствен дом. На Оливия й се нравеше това, че Беки щеше да е наблизо, а Том бе улеснен да не търси къща под наем, която и без това не можеше още да си позволи. На Кристъл дори й се струваше, че Беки изобщо нямаше да замине никъде. Щеше да живее на по-малко от половин миля разстояние, край черния път, по който тя често минаваше заедно с баща си на трактора му.

Оливия внимателно разчесваше косата на Беки и двете си говореха за Клиф Джонсън и за жена му — французойка. Беше я довел — булка от войната — и Беки спори дълго и сериозно с майка си дали да ги покани на сватбата си.

— Тя не е чак толкова лоша — отстъпи за пръв път тази година Оливия.

Кристъл ги гледаше безмълвна. Винаги се чувстваше някак си чужда към тях. А и те винаги я пренебрегваха при разговорите си. Зачуди се дали сега, след като Беки заминеше, майка й щеше да й обръща повече внимание, да изслушва онова, което искаше да й каже или Оливия щеше да прекарва цялото си свободно време в къщурката на Беки.

— Тя ти подари страшно красива дантела, казва, че е от баба й във Франция. Можеш някой ден да си ушиеш нещо красиво.

Това бяха първите добри думи, казани за Мирей, откакто тя бе пристигнала тук миналата година. Не бе красива, но бе приятелски настроена, опитваше се отчаяно да се приспособи, да се впише в начина им на живот, въпреки първоначалната съпротива на всички приятели и съседи на Клиф. Имаше сума момичета за момчетата от фронта, нямаше нужда да се мъкнат чужденки.

Но тя поне бе бяла. Не като момичето, което Бойд Уебстър доведе от Япония. Това бе позор, който семейството му никога нямаше да преживее. Никога.

Беки се бе борила отчаяно срещу Том да не кани Бойд и жена му на сватбата им. Бе крещяла, бе плакала, бе бесняла, дори го бе умолявала. Но Том държеше на това, че Бойд му е най-добрият приятел, че бяха изкарали четиригодишна война рамо до рамо и, въпреки че бе направил глупостта да се ожени за онова момиче, той нямаше да го пренебрегне за сватбата си. Дори покани Бойд да бъде неговият свидетел, което още повече вбеси Беки. Но в крайна сметка трябваше да отстъпи. Том Паркър бе по-упорит дори от нея.

Нямаше да е лесно с присъствието на Хироко, човек не можеше да пренебрегне това как изглеждаше тя с дръпнатите си очички и блестящата си черна коса. Само като я видеха, хората се сещаха за момчетата, загинали в Пасифика. Направо си беше позорно, така си бе. Том също не я харесваше, но Бойд бе неговият другар, приятелят му и той му бе верен.

А и самият Бойд бе платил цената за постъпката си. Когато се върна у дома с нея, никой не искаше да му даде работа, всяка врата в града се затръшваше пред лицата им. Най-накрая старият мистър Питърсън се смили и му даде работа в бензиностанцията си, което не бе никак добре, защото Бойд бе далеч по-умен, отколкото го изискваше тази професия.

Преди войната бе възнамерявал да постъпи в колеж, но сега вече нямаше никаква надежда за това. Трябваше да работи, за да издържа себе си и Хироко. Всички смятаха, че в крайна сметка те ще се обезкуражат и ще се преместят. Поне се надяваха да го сторят. Но Бойд по свой начин си бе влюбен в долината, досущ като Тад и Кристъл.

Кристъл бе очарована от малката японка още щом тя пристигна. Благородните и деликатни маниери на Хироко, колебливата й реч, огромната й учтивост и внимателният й английски привличаха Кристъл като с магнит. Но Оливия не й разрешаваше да говори с нея, дори баща й смяташе, че щеше да е най-добре да стои настрани от двамата. Понякога бе по-добре да оставиш някои хора на мира — в онези дни Уебстърови бяха сред тях.

— Защо си застанала там и си се вторачила в сестра си? — Оливия видя, че Кристъл ги наблюдава и изведнъж се усети, че тя бе при тях. — Казах ти преди половин час да отидеш да помогнеш на баба си в кухнята.

Без да отвърне нищо, босоногата Кристъл излезе безшумно от стаята и остави Беки да бърбори за венчавката.

Като влезе в кухнята, видя, че бяха дошли да помогнат три жени от съседните ферми и ранча. Сватбата на Беки щеше да е събитието на годината, а бе и първата това лято. Приятели и съседи щяха да надойдат от десетки мили разстояние. Очакваха двеста гости и жените работеха енергично, за да довършат всичко около огромния обяд, който щеше да бъде сервиран след църковната служба.

— Къде беше, момиче? — сопна й се баба й и посочи веднага към големия бут шунка. Колеха свои прасета и сами я приготвяха. Всичко, което щяха да сервират, бе домашно приготвено, отгледано в ранчото, дори и виното, което баща й щеше да разлее.

Без да изрече и думица, Кристъл се хвана на работа, а след минута усети как някой я шляпна силно по дупето.

— Хубава рокличка, сестро. От Сан Франциско ли ти я донесе тате?

Естествено това бе Джарид — гледаше я насмешливо от горе на долу, бе неимоверно висок. Шестнайсетгодишен, той бе винаги готов да се закача и да измъчва. Носеше нови панталони, които вече му бяха малко къси, и бяла риза, която баба бе гладила и колосвала дотам, че можеше да седи изправена и сама. Беше обаче още бос, носеше обувките си в ръка, а новото му сако и вратовръзката му бяха преметнати небрежно през рамо.

С Беки се бяха дразнили и били като куче и котка с години, но през последната година обект на вниманието му бе станала Кристъл. Той си взе резен сочна шунка, а Кристъл го перна през пръстите.

— Ще ти ги отрежа, ако посегнеш — размаха ножа си заплашително тя.

Непрестанно й досаждаше. Умираше си да я дразни, да я разиграва и да я ядосва. Неведнъж я притискаше дотам, че тя аха да замахне да го удари, но той ловко избягваше удара й и сетне я дърпаше немилостиво за ухото заради опита й за нападение.

— Разкарай се от мен… върви да досаждаш другиму, Джар. Защо не се хванеш и ти да помогнеш?

— Имам си по-важни занимания. Трябва да помогна на татко да приготви виното.

— Аха… ясна работа… — изръмжа тя, беше го виждала да се напива с приятели, но по-скоро би умряла, отколкото да го издаде пред баща им. Дори и като се караха, помежду им съществуваше здрава връзка, за която нямаше нужда изобщо да говорят. — Гледай да оставиш малко и за гостите.

— А ти гледай да не дойдеш боса — той отново я плесна по дупето, тя остави ножа и посегна да го хване за ръката, но закъсня, той вече бързаше през вестибюла към стаята си, свирукайки с уста.

Спря за миг пред вратата на Беки и надникна вътре; когато вратата се отвори с трясък, тя бе само по сутиен и по бикини и нагласяше колана за жартиерите си.

— Здрасти, хлапе… Ау! — той изви като вълк, а Беки ужасена изписка.

— Разкарайте го оттук! — Тя го замери с четката си за коса, но той тръшна вратата точно преди да го улучи.

За удобното старо ранчо това бяха обичайни звуци и никой в кухнята не им обърна особено внимание. В кухнята влезе Тад Уайът, вече облечен с тъмносин костюм, готов за венчавката. Излъчваше солидност, топлота и кротко достойнство.

Семейството му бе имало някога пари, много пари, но бяха изгубили повечето от тях преди Голямата депресия^[2]. Трябваше да продадат хиляди акри земя, а той бе възродил ранчото и с пот на челото и с Оливия до себе си отново го бе превърнал в печелившо.

Преди да се ожени за нея, обаче, бе пообиколил доста свят. Понякога, по време на дългите им разходки, или когато седяха у дома, като валеше, или очакваха някоя крава да роди, той разказваше на Кристъл за онова време. С нея споделяше неща, които отдавна бяха погребани или почти забравени.

— Светът около нас е твърде голям, момиченце… има сума красиви градове… не са кой знае колко по-хубави от нашия… но въпреки всичко си заслужава да се видят…

Той й разказваше за градове като Нови Орлеан и Ню Йорк, дори и за Англия. Щом Оливия го чуеше, тя го кореше, че пълнел главата на Кристъл с глупости.

Самата Оливия никога не бе пътувала по-далеч от Средния Запад, а дори и той й се виждаше ужасно далеч. Двете й по-големи деца споделяха това й мнение. Долината им бе достатъчна, както и хората, които я населяваха.

Само Кристъл си мечтаеше за нещо повече и се чудеше дали някога щеше да успее да го види. Тя също обичаше долината, но в сърцето й имаше място и за нещо повече. Досущ като баща си страстно обичаше долината, но в същото време обичаше да мечтае и за далечни и непознати места.

— Как е моето момиче? — Тад влезе и гордо погледна по-малката си дъщеря.

Дори и там, в кухнята, пълна с жени, облечена в старата си синя, памучна рокля, Кристъл подръпна някаква струна в душата му. Красотата й го караше да затаи дъх, не бе дори в състояние да го скрие. Добре поне, че това не бе денят на нейната венчавка. Знаеше, че не би могъл да го понесе. А и не би допуснал да се омъжи за мъж като Том Паркър. За Беки той бе подходящ. Беки нямаше такива мечти… в тайните небеса на душата й нямаше звезди… нямаше чудни видения. Искаше да има мъж, дечурлига, къщичка в ранчото, един обикновен мъж като Том, без амбиции и с малко мечти, и точно това получаваше.

— Здравей, тате — Кристъл го погледна право в очите, нежно усмихната. И без думи голямата им любов говореше много.

— Мама приготви ли ти някоя хубава рокля за днес? — Той я бе накарал, винаги го бе искал. Усмихна се, като си спомни чорапите, които й бе подарил за сватбата, нищо, че Оливия ги бе намерила за неуместни.

Кристъл кимна. Роклята бе достатъчно хубава. Е, не бе като онези, които човек вижда по филмите. Просто хубава, бяла рокля. Найлоновите чорапи щяха да са най-ефектната част от премяната й, невидими, безукорни и вълнуващи.

Ала Тад знаеше, че каквото и да облечеше, тя щеше да изглежда красива.

— Къде е мама? — той огледа кухнята, но видя само тъща си, трите приятелки на жена си и Кристъл.

— Помага на Беки да се облече.

— Вече? Че тя ще се омачка преди още да сме отишли в църквата — те си размениха усмивки; денят ставаше все по-топъл, а в кухнята бе направо като в пещ. — Къде е Джарид? Търся го вече цял час.

Но независимо от казаното, той изглежда бе в добро настроение, не се ядосваше лесно. Бе проявявал безкрайно търпение към тях още като бяха деца.

— Каза, че щял да ти помогне за виното.

Когато погледите им отново се срещнаха, Кристъл се усмихна, предложи му резен шунка — нещо, заради което току-що се бе възмутила от брат си.

— По-скоро да ми помогне да се изпие — и двамата се засмяха, а той пое през вестибюла към спалнята на Джарид.

Страстта на Джарид бяха колите, а не ранчото и баща му го знаеше. Единственият човек, който наистина обичаше ранчото, който го разбираше, който обичаше земята като самия него, бе Кристъл. Подмина спалнята, където Беки се обличаше с помощта на майка си, и почука на вратата на сина си.

— Ела и ми помогни да преместим масите, синко. Има още работа за вършене навън.

Бяха подредили дълги маси с бели ленени покривки, останали от сватбата на майка му преди половин век. Гостите щяха да се нахранят под сенките на огромните дървета, които обрамчваха къщата на ранчото.

Тад Уайът надникна в стаята на Джарид и го видя да лежи и да разглежда списание, пълно със снимки на жени.

— Мога ли да те обезпокоя за малко и да ми удариш едно рамо, синко?

Джарид скочи на крака, нервно се усмихна. Връзката му бе накриво, а косата му бе пригладена назад с помощта на подхранващия крем, който бе купил от Напа.

— Разбира се, тате. Съжалявам.

Внимателно, за да не разроши старателно приготвената му прическа, Тад прегърна момчето през рамо със силната си ръка. Виждаше му се странно, че едно от децата му щеше да се жени толкова скоро. В ума му те си бяха още бебета… спомняше си как Джарид се мъчеше да проходи… как гонеше пилетата… как падна от трактора, когато бе на четири годинки… как го учеше да шофира, като бе седемгодишен… как ходеха заедно на лов, а той не бе по-висок от пушката…

А Беки, съвсем малко по-голяма от него, вече се омъжваше.

— Хубав ден за сватбата на сестра ти.

Той погледна небето и се усмихна на сина си, а сетне посочи на Джарид и на трима от работниците в ранчото къде да поставят масите.

Мина половин час, докато всичко бе подредено така, че да му хареса, после той се върна в кухнята да пийнат нещо студено с Джарид.

Кристъл вече я нямаше, нямаше и помен и от другите жени. Сега всички те бяха в стаята на Беки и Кристъл, възклицаваха за роклята, въздишаха и бършеха очи, като видяха Беки най-сетне в цялото й великолепие от дантели и газ. Красива булка беше, както и повечето момичета. Всички се тълпяха около нея, пожелаваха й всичко най-добро, правеха завоалирани намеци за брачната нощ. Тя се изчерви силно и се обърна към Кристъл, която тъкмо навличаше в ъгъла обикновената си рокля.

Тази рокля не даваше повод за възклицания, но тъкмо поради абсолютната си простота само подчертаваше още повече красотата й. Скъпоценните найлонови чорапи си бяха вече по местата, а белите лачени обувки без токове не увеличаваха и без това значителната й височина. Тя си стоеше тихо в ъгъла — със снопа си руса коса и с малкото си венче от бели рози изглеждаше почти като ангел. За разлика от нея Беки бе сякаш прекалено навлечена, прекалено гримирана и направена и далеч по-малко поразителна. Кристъл сякаш бе застинала в онзи рядък момент между детството и женствеността, в нея нямаше нищо изкусно, нищо ъгловато или остро, присъстваше само неуловимата мекота на удивителната й хубост.

— Е… Кристъл също е много красива — рече една от жените, сякаш ако човек използваше изтърканите думи, можеше някак си да наруши нейната ослепителност.

Но не, Кристъл си беше онази, която бе, и нищо не можеше да разруши излъчването й, дори и обикновената рокля, с която бе облечена. Когато човек я погледнеше, забравяше всичко друго, освен грациозната й походка и невероятното й лице под ореола от невинни, бели цветя. Беки също носеше бели рози, но жените в стаята трябваше да се насилят, за да се обърнат и да заахкат и заохкат отново по нея. Нямаше две мнения. Красавицата бе Кристъл.

— Най-добре да тръгваме — рече накрая Оливия и поведе жените навън, където мъжът й и Джарид вече ги очакваха. Щяха да пътуват до църквата в отделни коли. На самата венчавка щяха да присъстват малко хора, приятелите щяха да дойдат на обяда след нея, само неколцина бяха поканените за църковната служба.

Тад гледаше как жените слизат по стъпалата на верандата — бъбреха, смееха се, кикотеха се като млади момичета. Това му навя спомена за собствената му венчавка.

Оливия бе красива в булчинската рокля на майка си, ала това бе толкова отдавна. Сега изглеждаше уморена и похабена, толкова различна. Животът им никак не бе бил лесен, особено тежко бе по време на Депресията, но всичко това бе вече минало. Ранчото вървеше добре, децата бяха почти израсли, чувстваха се сигурни и щастливи в малкия свят на усамотената долина.

Той затаи дъх, когато Беки застана на верандата — изглеждаше свенлива и горда, воалът закриваше лицето й, букетът от рози трепереше в ръцете й. Беше красива и той усети как в очите му припарват сълзи.

— Не е ли истинска картинка, Тад? — прошепна гордо Оливия, доволна от въздействието на голямата им дъщеря върху мъжа й.

С години се бе опитвала да го накара да заобича Беки по-силно, но само Кристъл топлеше изцяло душата му… Кристъл… с нейните непредвидими реакции и с необременената й с нищо грациозност, с която го следваше по петите. Но сега Беки най-сетне го бе постигнала.

— Много си красива, скъпа — той целуна нежно дъщеря си, почувства как воалът докосва устните му, сетне стисна ръката й, докато и двамата се бореха със сълзите си.

Сетне този миг отлетя и те забързаха към колите, които щяха да ги отведат в църквата. А там тя щеше да стане мисис Томас Паркър.

За всички тях това бе голям ден, особено за Беки, но докато заобикаляше колата, за да седне зад волана, той изведнъж спря и усети пристъпа на същата болка, както когато я бе видял за първи път. Свенлива като кошута, в обикновената си бяла рокля, колеблива, скромна, с блеснала на слънцето коса, с очи с цвета на небето, Кристъл стоеше и го гледаше. Нямаше две мнения какво изпитваше той към нея, какво означаваше тя за него, какво бе била винаги за него. Тя също се спря за миг и двамата се усмихнаха един на друг. Винаги когато бе близо до него, се чувстваше силна, жизнена и обичана.

Той се усмихна на най-малкото си дете, то се мушна в колата, с която Джарид щеше да откара и баба им, и с бурен замах му хвърли една от розите си; с гърлен смях той посегна и я улови.

Това бе денят на Беки, нямаше нужда Оливия да му го напомня, но Кристъл си бе Кристъл. И тя бе всичко за него. Беше най-необикновената от необикновените.

Тя бе просто… Кристъл.