Саймън Грийн
Хоук и Фишер (4)

4
Тайни

Едуард Боуман седна на стола до леглото, облегна се назад и огледа стаята, която му беше дал Гонт. Помещението беше в общи линии достатъчно удобно, но цветовата схема бе един тъмен смущаващ нюанс на моравото. Сякаш стаята бе умряла. Боуман смътно се питаше, защо магьосникът е трябвало да избере такъв неумолимо противен декор. Той обикновено показваше такъв отличен вкус. От друга страна, Гонт едва ли някога използваше тези стаи. Може би е наследил декора от онова време, когато къщата все още е принадлежала на фамилията ДеФерие. Сега, това определено изглеждаше вероятно. ДеФерие винаги са били… странни. Боуман погледна отново часовника над камината. Часовникът имаше силно агресивно тиктакане, но стрелките му сякаш пълзяха по циферблата. Боуман се размърда нетърпеливо на стола си. Той щеше да почака още три четвърти час, за да бъде сигурен, че всички са заспали и после щеше да може да излезе и да види Катрин.

Боуман се намръщи замислено. Катрин бе понесла твърде зле смъртта на съпруга си. Знаеше, че тя продължаваше да е привързана към Уилям, въпреки че бракът им се беше разпаднал, но все пак бе изненадан от това колко разстроена беше. Той се питаше, дали и новината за собствената му смъртта би приела също толкова зле. Боуман тръсна гневно глава. Той не ревнуваше от Уилям, докато беше жив и нямаше да започне да ревнува сега, когато човекът беше мъртъв. Катрин беше негова, както винаги досега. Той щеше да отиде да я види за малко, да я подържи в прегръдките си и всичко отново щеше да бъде чудесно. Още три четвърти час. Все пак трябваше да внимава, иначе Хоук и Фишър можеха да го чуят. И това можеше да го постави в твърде неудобно положение.

„Хоук и Фишър…“ Боуман присви устни. Те щяха да бъдат една досада. Можеше да го предвиди. По дяволите тяхното нахалство! От цялата охрана, от която Доримънт би могъл да избере телохранители за Уилям, той трябваше да вземе тези двама — единствените наистина честни представители на Службата по охрана в града. Всеки друг щеше да има достатъчно здрав разум да зададе вежливо няколко въпроса и после да се оттегли настрана и да остави неговите началници да поемат разследването в свои ръце — мъже, които разбират политическите съображения. Но не и тези двама. Тях изглежда не ги беше грижа колко мръсотия ще извадят наяве или кой ще бъде наранен в този процес. Добре, откриването на убиеца на Уилям беше важно, но каузата, зад която стоеше Уилям бе по-важна. Един скандал сега, можеше да върне Реформата с дванадесет години назад.

Боуман се замисли отново. Може би, в края на краищата, не трябваше да се опитва да интимничи с Фишър. За момента това приличаше на добра стъпка. Щеше да отклони вниманието от него и Катрин, а освен това той винаги бе имал успех при високите блондинки. Сега обаче бе заподозрян в убийство и един от водещите разследването офицери му имаше зъб. Страхотно! Точно от каквото се нуждаеше.

Той се замисли още по-дълбоко в опита си да си спомни, кой от висшите офицери в Службата по охрана му дължеше някоя и друга услуга. Трябваше да има такъв. Винаги се намираше някой. Беше късно и той бе уморен. Дори повече не беше в състояние да мисли нормално. Освен това да използва връзките си бе последното средство. Можеше дори да не се стигне до него. Докато той и Катрин си държаха езика зад зъбите и не се срамуваха от поведението си, никой нищо не можеше да докаже. Нека хората мислят, каквото искат. Без доказателство те не биха дръзнали да кажат каквото и да било.

Боуман отново погледна часовника. По-добре беше тази вечер да не стои дълго с Катрин. Трябваше да поспи малко, ако искаше утре да свърши някаква работа. Адски много трябваше да свърши тая работа. Със смъртта на Уилям Реформата можеше да загуби апогея си, ако дяволски бързо някой не окажеше помощ. Тобиас никога, ни най-малко не се беше стеснявал да поиска обратно своето старо място в Съвета, а с последният законопроект на Уилям все още на везните… Имаше много голям брой организирани групи, които имаха интерес от този законопроект и заедно те биха могли да подкрепят или свалят човека, заел поста след Уилям.

Боуман тръсна гневно глава. Каквото и да се случеше, Тобиас не трябваше да бъде допуснат в Съвета. Съвсем сам, този занимаващ се с интриги, лицемерен измамник можеше да разтури всичко, което реформата беше постигнала досега. Някой трябваше да застане срещу него на следващите избори. А кой би бил по-добър от лоялната и вярна дясна ръка на Уилям Блекстоун?

Но той не можеше просто да се изправи и да обяви своята кандидатура. Това нямаше да изглежда добре, така скоро след смъртта на Уилям. Нуждаеше се от някой друг, който да го предложи. Например, някой като Катрин. Само че това също можеше да направи лошо впечатление…

Той се усмихна и тръсна глава. Сигурно имаше някакъв начин. Винаги се намираше някакъв начин, ако човек се постараеше достатъчно добре.

Боуман се облегна назад на стола и внимателно избегна да погледне отново часовника. Можеше да бъде търпелив, когато се наложеше. Бе научил много за търпението през дългите години, прекарани като дясна ръка на Уилям. Той се намръщи замислено. Щеше да се чувства странно да работи без Уилям. Бяха партньори толкова дълго време… Но сега, накрая, имаше свой собствен шанс да бъде водач, а усещането бе много приятно. Това бе срамно след смъртта на Уилям, но животът продължава и след него…

Сети се за Катрин, чакаща го да отиде при нея, и се усмихна — „Животът продължава.“

* * *

Адам Столкър съблече бавно ризата си и я пусна на стола до леглото. Беше уморен, а гърбът безмилостно го болеше. Той седна на ръба на леглото и го почувства, че то поддава забележимо под тежестта му. Проклетото беше твърде меко за неговата представа за комфорт, би предпочел твърда подпора за гърба си. В стаята беше горещо и влажно със затворените кепенци на прозорците, но той знаеше, че е по-добре да не се опитва да ги отваря. Гонт ги беше блокирал срещу отваряне. Магьосникът се боеше от убийци.

Столкър се протегна бавно и погледна тялото си. То все още беше мускулесто, а стомахът плосък и твърд, но белезите го потискаха. Тънките бели линии се разпростираха на всички страни по гърдите и корема, оставяйки бледи бразди в неговия тен. Те се кръстосваха и прекръстосваха и накрая се разпиляваха надолу по ръцете му. Имаше още на гърба си. Столкър ги мразеше. Всяка една от тях му напомняше непрекъснато колко близко е бил до смъртта. Всеки белег беше от рана, която би могла да го убие, ако е бил малко по-бавен или е имал малко по-лош късмет. Столкър мразеше нещата, които му напомняха за неговата собствена тленност.

Той огледа стаята, която му беше дал Гонт.

Не беше лоша. Скучната червена цветова схема изглеждаше мрачна и смущаваща в светлината на единствената свещ, но му беше все едно. На времето, при своите пътувания, бе видял и по-лошо. Столкър се опъна върху леглото и се протегна, без да си направи труда да си свали панталоните и ботушите. Не за пръв път спеше с дрехите си. Беше го правил достатъчно често в миналото сред дивата природа. И беше уморен. Много уморен. Денят беше дълъг и труден…

Той се взря сънливо в тавана, оставяйки съзнанието си да се носи, където поиска — „Хоук и Фишър…“ Охраната. Добър екип. Те работеха добре заедно и от онова, което беше чул, бяха се справили добре с вампира от Чандлър Лейн. Той тъжно въздъхна. Да промушваш вампири — това бе истинска работа за един мъж. Не е като да висиш на политически събрания, към което трябваше да привикне. Би предпочел да се сблъска с вампир, отколкото с още някой друг комитет. Може би трябваше да се откъсне за малко от тази среда, да излезе от града и се върне към откритите пространства, в по-дивите райони, към които принадлежеше.

Столкър се намръщи и направи гримаса на примирение. Не, така говореше един по-млад мъж. Тези дни бяха отминали за него. Спането на твърдо би изиграло лоша шега на гърба му, дори в това време. Освен това, той имаше реален шанс да заеме мястото на Уилям на следващите избори, като официален кандидат на реформата, ако изиграеше правилно картите си. Не би трябвало да е много трудно. Със своето име и репутация, опозицията не би имала шанс. Столкър се прозя широко и се намести по-удобно. Ако възнамеряваше да заеме мястото на Уилям, беше по-добре да започне разговори с подходящите хора. Не твърде скоро. Това би направило лошо впечатление. Но, ако се задействаше твърде късно, можеха да го изпреварят и други хора.

Той би започнал с Катрин… През следващите няколко месеца тя щеше да се нуждае от известна подкрепа. Макар че, вероятно щеше да получи достатъчно от Боуман. Столкър сви презрително устни. Уилям би трябвало да направи нещо по този въпрос, а не да го протака. Човек се грижи за онова, което е негово, без значение какво е то. Уилям трябваше да бъде по-твърд с нея, малко да я вразуми, да й покаже ясно кой е глава на семейството. Столкър въздъхна. Изкушаваше се да поговори със самия Боуман, но никога не го бе сторил. Никога не се намесвай в семейните проблеми на други хора. Бе научил това по най-трудния начин.

Все пак, Катрин щеше да се нуждае от него повече, отколкото от Боуман, поне за сега. Нещата бе вероятно да станат доста по-сложни, щом веднъж различните фракции в Съвета научат за смъртта на Уилям. И човек би могъл да се обзаложи, че ще има фракции и вътре в реформата, които също ще си пробиват път с лакти за изгодна позиция. Катрин щеше да се нуждае от телохранител. Столкър кисело се усмихна. Боуман може да се смята за добър на дуел, но той би бил от голяма полза и в задкулисната борба. А Визидж вероятно бе добра в боравенето с магия, но изобщо не би била полезна, когато се стигне до спиране на кама, хвърлена от тълпата. Не, поне за известно време Катрин щеше да се нуждае от него. А той би могъл добре да я използва… Освен ако самата тя не реши да влезе в политиката. Столкър се начумери. Тя просто можеше да се реши да предприеме тази стъпка. Изглежда жените вече не си знаеха мястото. Тази капитан Фишър, може да имаше суров вид и да говореше решително, но вероятно би се огънала в минутата, в която наистина станеше напечено. Жените винаги се огъваха.

Столкър се размърда неспокойно. В стаята беше непоносимо горещо и той сериозно се замисли, дали да не се опита да отвори кепенците. Накрая се отказа. Познавайки Гонт, дори да можеше да ги отвори, вероятно щеше да задейства аларма или нещо подобно. Цялата къща бъкаше от магии. Столкър се усмихна презрително — „Магия…“ Той изобщо не се доверяваше на магьосници. Един мъж можеше да си пробие път в живота със смелост и меч в ръка, а не като се крие в задушни помещения, ровейки се в стари книги и произвеждайки гадни миризми с химикали. Цялата така наречена сила на Гонт се оказа недостатъчна, за да защити Уилям.

Столкър въздъхна. Само ако той и Уилям не се бяха скарали… толкова много неща можеха да бъдат различни. Само ако… — най-безполезната фраза в езика. Той вдигна поглед към тавана, от който по-голямата част се криеше в мрака. Бе изминало много време откакто за последен път бе спал под този покрив, в тази стая. Сигурно бяха изминали най-малко тридесет години. Той се запита, дали Гонт знаеше, че тази стая е била негова спалня някога, когато е бил момче. Вероятно не. Без съмнение, това бе една от малките иронии в живота. Вече не бе останал никой, който да знае, че Адам Столкър е бил роден като един ДеФерие и че тази къща някога е била негов дом, докато не бе избягал отвратил се от онова, в каквото се бе превърнало неговото семейство. Сега, те всички бяха мъртви: родители, братя, сестри, лели и чичовци. Всички си бяха отишли. ДеФерие ги нямаше повече и Адам Столкър бе щастлив с името, което бе избрал за себе си.

Той затвори очи и дълбоко въздъхна. Трябваше малко да поспи. С идването на утрото, щеше да има много работа за вършене.

* * *

Греъм Доримънт се разхождаше нагоре-надолу из стаята си и се чудеше какво ще е най-добре да направи. Уилям беше мъртъв, а двамата от охраната изобщо нямаха никакъв напредък относно откриването на убиеца. И твърде скоро това малко гадно влечуго Боуман щеше да се помъчи да се добере до мястото на Уилям в Съвета. Човекът едва бе изстинал, а лешоядите вече се събираха. Добре, някой трябваше да заеме мястото му, но не и Боуман. И това нямаше да се случи, докато Доримънт имаше някакво мнение по този въпрос.

Той спря да се разхожда и се намръщи замислено. Нямаше никаква гаранция, че тази работа ще има нещо общо с него. Той бе работил за Уилям, а Уилям беше мъртъв. Катрин съвсем лесно можеше да реши, че повече няма нужда от него и да си доведе нейни собствени съветници. Доримънт прехапа несигурно устни. Загубването на службата само по себе си не беше проблем. Дори след развода, щяха да му останат пари, повече от достатъчно, за да му стигнат до края на живота. Но да се откаже от вълнението в политиката и да се върне към празноглавия обществен водовъртеж от безкрайни тържества на светски места, към детинските прищевки, игри и интриги.

Може би лорд Хайтауър би могъл да му предложи някакъв вид пост. Старецът искаше да се намеси по-активно в политиката и щеше да се нуждае от съветник, на когото да може да се довери… Да. Може би това е решението. Лорд Родерик не беше нищо подобно на човека, който бе Уилям, но бе честен и искрен, което се срещаше достатъчно рядко в днешни дни. Утре сутринта, той щеше да поговори с Хайтауър. Ако, разбира се, убиецът на Уилям не преминеше отново в атака и не избиеше всички в леглата им. Доримънт погледна нервно към вратата. Тя бе сигурно заключена и залостена, с опрян на нея стол като допълнителна мярка. Той бе в достатъчна безопасност. Двамата от охраната бяха долу до самите стълби на пост. След случая Чандлър Лейн, един обикновен убиец не би трябвало да ги затрудни.

Той се намръщи, размишлявайки. Може би трябваше да им разкаже за Визидж и за онова, което бе видяла. Той искаше, но тя го бе помолила да не казва. Сега и двамата бяха в положението на излъгали охраната. Ако те някога откриеха… Той си спомни суровото покрито с белези лице на Хоук и внезапно потрепери. „Не ме е грижа“ — каза си дръзко. Бе постъпил правилно. Визидж бе дошла при него за помощ и той й я беше дал. Нищо друго нямаше значение.

Досега не беше осъзнал колко важна за него беше Визидж.

Той въздъхна и се отпусна на стола до леглото. Знаеше, че трябва да легне и си почине малко, но не му се спеше. Беше му трудно да свикне с мисълта, че Уилям вече го няма. Толкова дълго се беше възхищавал от този човек, а за толкова кратко му беше приятел… А сега, тук, бе помогнал да се скрие доказателство, което може би щеше да допринесе за откриването на убиеца на Уилям.

„Съжалявам Уилям, но мисля, че я обичам и не мога да рискувам да бъде наранена.“

* * *

Лорд и лейди Хайтауър се подготвяха мълчаливо за лягане. Лорд Родерик седеше на стола до леглото и наблюдаваше как съпругата му си решеше косата пред огледалото на тоалетната масичка. Напълно разпусната, дългата бяла коса стигаше до средата на гърба й. Родерик винаги бе обичал да я наблюдава, докато се реши — един обикновен интимен момент, който тя не споделяше с никой друг, освен с него. Питаше се тъжно, кога бе побеляла. Не можеше да си спомни. Косата й беше красив нюанс на медено руса, когато се ожениха, но това бе толкова отдавна, когато той беше още капитан. В нещо като шок Родерик осъзна, че оттогава са изминали почти тридесет години. Тридесет години… Кога беше минало толкова време?

Елейн погледна в огледалото и забеляза, че я наблюдава. Усмихна се, но той бързо отмести погледа си. Тя остави четката и се обърна с лице към него. Беше с бяла копринена нощница, която той й бе купил за нейния последен рожден ден. Тя го погледна много нежно и безпомощно.

„Не ме питай, Елейн. Моля те. Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.“

— Какво има Род? — попита тихо тя. — Вече месеци наред нещо те безпокои. Защо не го споделиш с мен?

— Няма нищо за казване — сърдито отвърна Родерик.

— Глупости — каза тя. — Познавам те от достатъчно дълго време, за да съм в състояние да разбера, когато нещо те гложди. Пол ли е това? Мислех, че най-после си превъзмогнал мъката от смъртта му. Ти изобщо не трябваше да взимаш участие в тези глупави кампании за преследване на върколаци. Трябваше изобщо да не ти позволявам да отиваш.

— Те помогнаха…

— Наистина ли? Всеки път, когато някой глупак се натъкнеше на собствената си сянка и крещеше върколак!, ти се втурваше да го проследяваш. И колко откри от всички тези дузини преследвания? Един, само един. Ето защо кралят те накара да се пенсионираш. Не беше ли така? Не защото бе достигнал пенсионната възраст, а защото никога не беше там, когато той се нуждаеше от теб!

— Недей! — прошепна Родерик, стискайки здраво очи.

Елейн стана бързо от стола си и побърза да коленичи до него. Тя постави длан върху ръката му, а той се пресегна пипнешком с другата, за да стисне силно нейната.

— Всичко е наред скъпи — прошепна тя. — Аз не ти се сърдя. Само се безпокоя. Безпокоя се за теб. Напоследък си толкова… различен.

— Различен ли? — Родерик отвори очи и я погледна несигурно. — Какво искаш да кажеш с това различен?

— О, не зная. Може би мрачен, раздразнителен, лесно се разстройваш. Не съм сляпа. А има и други неща…

— Елейн…

— Веднъж в месеца излизаш сам. Не се връщаш дни наред, а когато накрая си дойдеш, не ми казваш къде си бил и какво си правил.

— Имам своите основания — отвърна Родерик с дрезгав глас.

— Да — каза Елейн. — Вярвам, че е така. Но не трябва да се чувстваш зле, заради това Род. Зная, че когато човек достигне твоята възраст… е понякога започва да се чувства… несигурен. Аз просто искам да знаеш, че нямам нищо против докато ти се връщаш у дома при мен.

— Ти нямаш нищо против? — попита бавно Родерик. — Елейн, за какво говориш?

— Нямам нищо против да имаш друга жена отвърна непоколебимо Елейн. — Не трябва да се учудваш толкова, скъпи. Това не е много трудно да се разбере. Ти имаш любовница. Всъщност, няма значение.

Родерик се изправи, хвана жена си за раменете и я накара да се изправи срещу него. Опита се да каже нещо, но не можа. Той я прегърна и притисна до себе си.

— Елейн, моя скъпа, моя любов, давам ти думата си, че нямам друга жена. Ти си единствената, която някога съм искал и която някога съм обичал. Давам ти честната си дума, че никога през живота ми не е имало друга жена, освен теб и никога няма да има.

— Тогава къде си ходил всичките тези месеци?

Родерик въздъхна и я отдели от себе си, за да може да я погледне.

— Не мога да ти кажа Елейн. Просто ми повярвай, когато казвам, че не отивам, защото аз искам, а защото трябва. Това е важно.

— Имаш предвид, че е нещо… политическо ли?

— В известен смисъл. Не мога да говоря за него Елейн. Не мога.

— Много добре, скъпи. — Елейн се наведе напред и го целуна по бузата. — Кажи ми за това, когато можеш. А сега, нека си лягаме. Денят беше дълъг.

— Мисля, че ще поседя малко. Не ми се спи. Ти си легни. Няма да се бавя дълго.

Елейн кимна и се обърна, за да дръпне чаршафа. За момент тя не видя сълзите, които блестяха в очите на Родерик. Когато го погледна отново, след като се бе настанила удобно в леглото, той все още седеше на стола и се взираше в нищото.

— Род…

— Да?

— Кой мислиш, че е убил Уилям?

— Не зная. Дори не мога да разбера как е бил убит, без значение кой или защо го е сторил.

— Нас грози ли ни някаква опасност?

— Не мисля. Сега Гонт ни охранява. Нищо не може да се промъкне покрай него. А долу на пост са и двамата от охраната. Предполагам, че те са достатъчно опитни в простите неща. Няма нищо, за което да се безпокоиш скъпа. Заспивай.

— Да Род. Духни лампата, преди да си легнеш.

— Елейн…

— Да?

— Обичам те. Каквото и да се случва никога не забравяй, че те обичам.

* * *

Магьосницата Визидж си беше легнала и се взираше в тавана. Тя всъщност не харесваше леглото. Беше много удобно, но твърде голямо. Имаше чувството, че се губи в него. Размърда се неспокойно под единствения тънък чаршаф, който я покриваше. Беше й горещо и се потеше, но не й харесваше да отхвърли чаршафа, не и в една чужда къща. Чувстваше се гола и беззащитна. Не че беше в някаква опасност. Бе заключила вратата и направила защитните магии. Сега никой и нищо не можеше да стигне до нея. Беше в безопасност. Но само за момента. През целия си живот бе работила за Уилям Блекстоун и не знаеше какво ще стане с нея сега, когато беше мъртъв. Уилям винаги бе за нея нещо повече от работодател. Той бе неин бог. Беше мъдър и справедлив и се бореше със силите на злото в Хейвън. Винаги знаеше какво да прави и винаги беше прав, а ако едва забелязваше тихата млада магьосница до себе си, е… това можеше само да е едно признание. Той винаги мислеше за толкова важни неща.

Визидж бе привлякла вниманието на Греъм Доримънт. Той винаги бе мил с нея, говореше й хубави неща и забелязваше, когато е с нова дреха. Вероятно би се грижил за нея. Това бе приятна мисъл.

Тя се сети за двамата от охраната, които я разпитваха, и се намръщи. Те бяха достатъчно вежливи, но на практика не я харесваха. Можеше да го почувства. По всяко време. А Хоук, този с белезите и студения поглед на единственото си око…

Той я плашеше. Не обичаше да бъде плашена. Тя се намуси в мрака. Бе им казала за Катрин и Едуард, но те не й повярваха. Наистина. Но всичко, което трябваше да направят, беше да започнат да се ровят и накрая щяха да открият истината. И тогава всеки щеше да разбере какво е станало в действителност. Ако на истината й бе позволено да излезе наяве… Визидж се начумери.

Имаше доста голям брой хора, които не биха искали това да се случи. В края на краищата, истината можеше да опетни паметта на Уилям. Е, тя също не го искаше, но не можеше да позволи Катрин и Едуард да се отърват безнаказано. Не можеше да позволи това да се случи. Те бяха убили нейния Уилям и трябваше да си платят за деянието, по един или по друг начин. Тя опипа кокаления талисман, който висеше на сребърна верижка около врата й. Може да беше само една магьосница, но имаше своя собствена сила и би могла да я използва, ако се наложеше, ако нямаше никакъв друг начин да получи справедливост за Уилям.

Визидж въздъхна уморено. Бедният Уилям. Щеше много да й липсва. Тя го бе следвала толкова много години, а сега трябваше да намери някой друг, който да следва, който да й казва какво да прави. На сутринта щеше да говори с Греъм за това. Той я харесваше. Можеше да го почувства.

* * *

Магьосникът Гонт лежеше на леглото си в лабораторията. Въздухът беше възхитително прохладен и свеж. Лятната жега бе държана на разстояние от неговите магии. Помещението бе ярко осветено от половин дузина газени лампи. Поради много причини, някои от тях от практично естество, Гонт се чувстваше неудобно да спи на тъмно. Той лежеше по гръб и оглеждаше бавно познатото претъпкано помещение, обхващайки с поглед простите дървени маси с тяхното алхимично оборудване и лавиците с ингредиенти, подредени спретнато по подходящ начин. Гонт се чувстваше в лабораторията уютно, както никъде другаде в дома си. Всъщност, в интерес на истината, той не харесваше особено къщата, но се нуждаеше от нея. Нуждаеше се от сигурността и уединението, които му осигуряваше дори да се ширеше в нея като единствено зърно в шушулка. Понякога се изкушаваше да отстъпи пред Столкър и да му продаде проклетата къща, но никога не го направи. Не би могъл.

Той пусна в действие съзнанието си и провери защитите вътре и около къщата като паяк, който проверява многото нишки в своята мрежа. Всичко беше спокойно. Всичко беше както трябва. Навсякъде беше тихо.

Гонт леко се намръщи. Безпокоеше го факта, че все още нямаше никаква представа как е умрял Уилям. Още повече се безпокоеше, че убиецът сигурно беше един от неговите гости. Нямаше никакъв начин, по който един убиец да може да преодолее защитите му, без той да разбере. И все пак, познаваше тези хора от много години. Познаваше ги и им имаше доверие. Това просто не изглеждаше възможно.

Гонт въздъхна уморено. Всеки има своите тайни, своя собствен скрит мрак. Той, от всички хора, би трябвало да знае най-добре това.

— Скъпи…

Гласът беше тих, дрезгав, съблазняващ. Гонт преглътна трудно. Само звукът от нейния глас караше леки тръпки на удоволствие да преминават през тялото му, но той не искаше да я погледне. Не искаше.

— Защо не ме повикаш скъпи? Само ме повикай и аз ще дойда при теб. Това ти харесва, нали?

Гонт не отговори. Той беше магьосник и се контролираше.

— Винаги едно и също. Ти ме желаеш, но не искаш да го признаеш. Желаеш ме, но се бориш против желанието си. Не мога да разбера защо. Ако не ме искаш, тогава защо ме призова?

— Защото бях слаб — отсече Гонт. — Защото бях глупав.

— Защото си човек — измърка гласът. — Толкова ли е ужасно да бъдеш? Ти си силен, мили мой, много силен, но все пак притежаваш човешките нужди и слабости. Не е срамно да се отдадеш на тях.

— Срамно ли — попита Гонт. — Какво знаеш ти за срама?

— Нищо. Изобщо нищо. — Гласът тихо се засмя, а Гонт потрепери от звука му. — Погледни ме, скъпи. Погледни ме.

Гонт погледна начертания на пода пентаграм в далечния край на лабораторията. Сините тебеширени линии светеха слабо със своя собствена зловеща светлина. Вътре в него седеше сукуба^[1]. Тя гледаше към Гонт с катранено черни очи и се усмихваше подигравателно. Беше гола и изключително красива. Сукубата беше висока пет фута с пищна фигура и кокалесто чувствено лице. Златистата светлина на лампата осветяваше перфектната й кожа. На челото й стърчаха две рогца, почти скрити в буйната грива катраненочерна коса. Тя се протегна бавно, продължавайки да се усмихва, а Гонт тихо изпъшка, когато старият познат копнеж се възобнови отново точно както знаеше, че ще стане.

— Да — каза сукубата. — Аз съм красива, нали? И съм твоя по всяко време, когато ме пожелаеш. Трябва само да ме повикаш, скъпи, и аз ще дойда при теб. Трябва само да ме повикаш…

— Ела при мен — каза Гонт. — Ела при мен, дявол да те вземе!

Сукубата щастливо се засмя и се изправи на крака с едно-единствено пъргаво движение. Тя излезе от пентаграма, сините тебеширени линии светнаха ярко за кратко, когато ги пресече, и закрачи, без да бърза, към леглото на магьосника. После дръпна настрана единствения чаршаф и се отпусна до него.

— Проклинаш ли ме, скъпи мой? Не. Ти си прокълнатият, магьоснико. А това не е ли чудесно?

Гонт я взе в обятията си и старата сладка лудост го завладя отново.

* * *

Катрин Блекстоун седеше на стола до леглото и оглеждаше апатично резервната стая, която Гонт бе отключил за нея. Въздухът беше спарен и прашен, а леглото не беше проветрявано, но нея не я беше грижа. Поне помещението беше достатъчно далеч от стаята, в която бе умрял съпругът й. Стаята, където тялото продължаваше да лежи.

Тялото. Не нейният съпруг или нейният починал съпруг, а просто тялото. Уилям си беше отишъл, а към това, което бе останало, човек не трябваше дори да се обръща по име.

Катрин погледна леглото до нея и отвърна поглед. Сънят можеше да помогне, но тя изглежда не можеше да събере сили да стане, да се съблече и да си легне. Във всеки случай, ако почакаше достатъчно дълго, Едуард щеше да дойде при нея. Тя мислеше, че вече би трябвало да е тук, но вероятно той просто бе разумен. Не би било добре за тях от всички нощи, точно тази да бъдат хванати заедно. Той скоро щеше да дойде. Може би тогава тя щеше да знае какво да прави и какво ще е най-добре да говори. За момента не искаше нищо друго, освен да седи, където беше и да не прави нищо. Бе женена по-малко от седем години и вече беше вдовица. „Вдовица…“

Имаше един груб край за света — т.е. всичко, което съществува, повече няма да го има. Свършено е. Мислите на Катрин се носеха напред-назад около темата за смъртта на нейния съпруг, без да са в състояние да се установят точно на нея. Беше невъзможно да се помисли, че великият Уилям Блекстоун е мъртъв. Той бе един толкова важен човек, означаваше така много за толкова голям брой хора. Катрин искаше да заплаче. Вероятно щеше да се почувства по-добре. Само да можеше. Но всичко в нея беше умора.

Как Уилям можа да направи това? Как можа да я остави в тази бъркотия? Как можа да се самоубие?

Охраната мислеше, че се касае за убийство. Така мислеха и всички останали. Само тя знаеше, че това наистина е било самоубийство. Двамата от охраната винаги търсеха признаци за вина, за нещо, което биха използвали като мотив. Тя знаеше, че сигурно щяха да хвърлят вината върху Едуард Боуман, така че би посрещнала атаката както винаги, като им каже в лицето, че това е лъжа и ги предизвика да докажат обратното. Беше ни подсказано… О да, тя просто можеше да се обзаложи, че е било така. Тази малка кучка Визидж, не би чакала дълго, за да започне да разпространява отровата. В бъдеще, тя и Едуард трябваше да бъдат много внимателни. Поне за известно време.

* * *

Хоук и Фишър седяха изпънати в своите удобни столове, обърнати с лице към коридора. Те бяха запалили всички лампи, с изключение на две, и салонът беше достатъчно тъмен, за да действа отпочиващо на очите, докато в същото време оставаше достатъчно светлина, за да виждат. В къщата беше тихо, а въздухът бе горещ и задушен. Хоук широко се прозя.

— Недей — помоли го Фишър. — Ще ме заразиш с прозявката си.

— Извинявай — каза Хоук. — Няма да заспя. Твърде много неща се въртят в главата ми.

— Добре, тогава стой ти на пост, а аз ще поспя.

— Това ме устройва — съгласи се Хоук. — Мисля, че тази нощ няма да имаме повече неприятности.

— Може би си прав — отвърна Фишър, намествайки се удобно на стола си със смътното желание да бе имала и възглавница. — Който и да е убил Блекстоун, деянието не прилича на моментно решение. В него трябва да е вложена грижлива предварителна подготовка. Онова, което трябва да ни безпокои сега е, дали убиецът е имал зъб специално на Блекстоун или той просто е първият от серия жертви.

— Знаеш ли, ние дори не можем да сме сигурни, че Блекстоун е бил набелязаната жертва — каза Хоук. — Може той просто да е видял някой на неудобно място в неудобно време и да е трябвало да умре, защото е станал свидетел на нещо. Убиецът може все още да чака своя шанс за истинската жертва.

— Недей — помоли го Фишър. — Не е ли случаят достатъчно сложен и в този си вид?

— Извинявай — рече Хоук. — Само мисля.

— Имаш ли някоя нова идея, кой може да е убиецът?

— Нищо ново. Боуман и Катрин Блекстоун трябва да са най-вероятните извършители. Те биха спечелили най-много от убийството. Но аз продължавам да се връщам назад, към въпроса, как е било извършено то. Има нещо относно тази заключена стая, което ме безпокои. Не мога точно да си го представя, но то продължава да ме гложди. Е, без съмнение, накрая ще го намеря.

— Главата отново започна да ме боли — оплака се Фишър. — Не съм добра при решаването на проблеми. Никога не съм била. Знаеш ли Хоук онова, което ме учудва е неочаквания начин, по който е било извършено. Имам предвид, в един момент всички стоим тук, пийваме си плодов ликьор и бърборим непрекъснато, а в следващия момент всички отиват да се преобличат за вечеря и Блекстоун е убит. Ако убиецът е някой от хората в това помещение, той трябва да има железни нерви.

— Правилно — потвърди Хоук.

Те останаха известно време така, заедно, вслушвайки се в тишината. Къщата скърцаше и пъшкаше около тях, улягайки, както всички стари къщи. Въздухът беше неподвижен, горещ и тежък. Хоук отпусна едната си ръка върху дръжката на брадвата, която стоеше облегната отстрани на стола му. Много неща относно този случай не му харесваха. Много неща не пасваха. И той имаше силното усещане, че нощта продължава да крие още някои изненади.

* * *

Времето минаваше, а тишината се разпростираше из цялата стара къща. Всеки беше или заспал, или седеше тихо в своята стая в очакване на утрото. Коридорът и площадката на стълбището бяха пусти, а сенките лежаха несмущавани. Една единствена газена лампа светеше слабо на половината път надолу върху стената отдясно, хвърляйки мека оранжева светлина върху площадката. Наоколо нямаше никой и Боуман малко се отпусна. Не че имаше някакво значение, ако някой го беше видял. Той винаги можеше да заяви, че отива в тоалетната, но защо да усложнява нещата? Освен това, не искаше да прави нищо, което би могло да привлече вниманието на охраната. Той излезе на площадката и затвори тихо след себе си вратата на своята спалня. Постоя за момент, вслушвайки се, и после се отправи безшумно по площадката към стаята на Катрин. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и почука тихо на вратата. Звукът му се стори твърде силен в тишината. Последва дълга пауза, след което чу в бравата да се завърта ключ. Вратата се открехна и Боуман се стрелна в стаята. После тя тихо се затвори зад него.

Катрин се вкопчи отчаяно в Боуман, притискайки се толкова силно към него, че той едва можеше да диша. Зарови лице в шията му, сякаш се опитваше да се скрие от събитията на деня. Той започна да й шепне утешителни думи и след известно време тя се успокои и охлаби малко хватката. Боуман леко се усмихна.

— Радваш ли се да ме видиш, Кет?

Тя вдигна лице към неговото и жадно го целуна.

— Така се боях, че тази вечер няма да дойдеш при мен. Нуждая се от теб, Едуард. Сега повече от всякога.

— Всичко е наред, Кет. Аз съм вече тук.

— Но, ако ни хванат заедно…

— Няма — побърза да я успокои Едуард. — Не и докато бъдем предпазливи.

Най-после Катрин се отдели от него и седна на ръба на леглото.

— Предпазливи. Мразя тази дума. Ние винаги трябва да внимаваме във всичко, което правим или казваме. Още колко дълго, Едуард? Още колко дълго, преди да бъдем открито заедно? Аз те желая, любов моя. Искам винаги да си с мен в моите прегръдки, в моето легло!

— Не трябва още дълго да продължаваме да се преструваме — каза Едуард. — Само още малко, докато нещата се успокоят. Трябва да бъдем търпеливи още кратко време…

— Писна ми да бъда търпелива!

Едуард направи рязък жест към стената. Катрин кимна неохотно и сниши гласа си, преди да заговори отново. Не биваше да бъдат чути, а не се знаеше колко тънки са стените.

— Едуард, двамата от охраната казаха ли ти нещо относно това кой мислят, че е убил Уилям?

— На практика не, но биха били глупаци ако не виждат нас като главни заподозрени. Винаги е имало слухове, че ние и двамата бихме спечелили от смъртта му. Ние бихме могли да го убием.

— В известен смисъл, може би го сторихме.

— Какво? — Едуард я погледна проницателно. — Катрин, ти не си…

— Уилям се е самоубил — каза Катрин. — Аз… му казах за нас.

— Направила си какво?

— Трябваше. Не можех да продължавам да живея така, в лъжа. Казах му, че продължавам да съм привързана към него и че винаги ще бъда, но че обичам теб и искам да се оженим. Казах, че ще го направя по начин, който той иска, по всякакъв начин, който няма да навреди на политическата му кариера, но че каквото и да се случи, аз съм решена на развод. Отначало отказваше да слуша, а после… после каза, че ме обича и никога няма да ме изостави. Казах, че ако трябва, ще го напусна, а той ми отвърна, че ако го сторя ще се самоубие.

— Мили Боже… — прошепна Боуман. — И ти мислиш, че Уилям…

— Да — каза Катрин. — Мисля, че се е самоубил. Мисля, че ние сме причина за смъртта му.

— Казала ли си го на още някой?

— Разбира се, че не. Но това не е всичко, Едуард. Аз…

Тя внезапно се прекъсна и погледна към вратата. Отвън, на площадката, някой беше минал покрай нея. Катрин бързо се изправи на крака и хвана ръката на Едуард. Двамата останаха съвсем неподвижни, вслушвайки се. Шумът се повтори — леки, колебливи стъпки, които бързо замряха, щом напуснаха площадката.

Боуман се намръщи. В стъпките имаше нещо странно… Катрин започна да казва нещо, а Боуман и направи знак с пръст до устните да мълчи. Те се вслушваха внимателно още известно време, но стъпките изглежда бяха изчезнали.

— Видя ли те някой да влизаш тук? — попита тихо Катрин.

— Не мисля — отвърна Боуман. — Бях много предпазлив. Може да е бил някой от охраната. Просто е направил обиколка, за да провери, дали всичко е наред. Би могъл да е и някой, отиващ до тоалетната. Който и да е бил, вече си е отишъл. По-добре ще е да се върна в стаята си.

— Едуард…

— Не мога да остана Кет. Не тази вечер и не тук. Твърде е рисковано. Ще се видим отново утре сутринта.

— Да. Сутринта. — Катрин го целуна за довиждане и после отида да открехне вратата.

Площадката беше съвсем пуста. Катрин отвори вратата по-широко и Боуман се промъкна тихо на площадката. Тя тихо я затвори след него, а той почака един момент докато очите му привикнат със слабата светлина. После тръгна по площадката към своята стая и спря, когато чу зад себе си слаб шум от тътрене на крака. Боуман се обърна, но там нямаше никой. Площадката се простираше пред него открита и пуста, докато изчезваше в сенките при стълбището. И тогава до него достигна миризмата — една остра мускусна миризма, която накара космите на врата му да настръхнат. Боуман се пресегна към горната част на своя ботуш и измъкна една дълга тънка кама. Хладният метал на дръжката пасна добре на дланта му.

Беше в опасност. Чувстваше го. Той мрачно се усмихна. Ако всичко това бе предназначено да го уплаши, неговият враг щеше да бъде неприятно изненадан. Никога през живота си не бе бягал от дуел и не бе загубил нито един. Той се запита, дали в края на краищата това не беше убиецът на Уилям. Надяваше се да е така. С радост щеше да отмъсти за смъртта му. Може би невинаги го харесваше, но винаги се бе възхищавал от него. Боуман пристъпи напред с кама в ръка, но нещо ужасно излетя от сенките в горния край на стълбището. Той успя да извика само веднъж и после остана само болката, кръвта и ръмженето на неговия нападател.

* * *

Хоук подскочи на стола си, когато на площадката прозвуча вика, който после бе внезапно прекъснат. Той скочи на крака, грабна брадвата и изтича от салона, следван по петите от Фишър с меч в ръка. Те пробягаха през коридора и заедно започнаха да се изкачват безшумно по стълбите. Първият вик беше на мъж, а сега непрекъснато пищеше жена. Хоук усили хода си, взимайки по две стъпала наведнъж. Той изскочи на площадката и спря, за да се огледа за някакъв обект.

Едуард Боуман лежеше сгърчен на пода с широко отворени и опулени от изненада очи. Дрехите му бяха изцапани с кръв, а килимът около него бе напоен с нея. Гърлото му беше разкъсано. Катрин Блекстоун стоеше над тялото и пищеше ли пищеше от ужас, притиснала лицето си с ръце. Фишър я хвана за раменете и внимателно я отдръпна от тялото. Отначало Катрин се възпротиви, но после всичките сили я напуснаха. Тя престана да крещи и остана мълчалива с отпуснати ръце и вперен в стената невиждащ поглед, докато сълзите продължиха да се стичат по бузите й. Другите гости се изсипаха от стаите си, разсъблечени в различен стадии, всичките настояващи да узнаят какво се е случило. Хоук коленичи до тялото. Върху килима, недалеч от ръката на Боуман, лежеше кама, но по острието й нямаше кръв. Атаката трябва да е била толкова светкавична, че Боуман изобщо не е имал шанс да се защити. Хоук огледа внимателно гушата на Боуман и тихо изруга. Убиецът не беше така изряден с Боуман, както с Блекстоун. Хоук приседна назад на пети и погледна намръщено тялото.

По стълбите зад него се чуха стъпки. Той бързо се изправи и се обърна с брадва в ръка и почти се сблъска с Гонт. Той беше само по халат и изглеждаше зачервен и задъхан.

— Какво е това? — грубо попита той. — Какво се е случило?

— Боуман е мъртъв — отвърна Хоук. — Убит.

Той хвърли бърз поглед наоколо, за да види, дали някой не липсва, но всички гости бяха там на прилично разстояние от тялото, заради насочения меч на Фишър. Доримънт беше най-близо, с магьосницата Визидж до себе си. Лицата им бяха пребледнели от шока. Лорд и лейди Хайтауър стояха на прага на стаята си, на половината път на площадката до стълбите и двамата в своите пижами. Лорд Родерик държеше съпругата си защитно, близо до себе си. Столкър стоеше в средата на площадката с неподвижно и мрачно лице, облечен само в панталони и ботуши, но с меч в ръка. Хоук погледна внимателно меча му, но по острието нямаше кръв. После погледна отново Столкър, отбелязвайки дузината стари белези, които набраздяваха огромното мускулесто тяло. След това отвърна погледа си и мислено потръпна.

— Добре — каза Хоук с дрезгав глас. — Всички слезте долу. Не мога да работя, като ми висите на главата. Стойте в група и не се отделяйте сами по каквото и да било причина. Не спорете, а просто вървете! Можете да чакате в салона. Там ще сте добре. Безопасността се крие в количеството. Гонт, вие останете за минутка.

Хоук почака нетърпеливо гостите да минат покрай него, държейки ги на разстояние от тялото. Лорд и лейди Хайтауър помогнаха на Катрин да слезе по стълбите. Сълзите й бяха пресъхнали, но лицето й бе безизразно от шока. Хоук спря Столкър, докато последния преминаваше покрай него.

— Трябва да взема меча ви, сър Столкър.

Столкър го погледна проницателно. Погледът му беше смразяващ. Фишър пристъпи напред и повдигна малко острието на меча си. Столкър премести погледа си върху нея и леко се усмихна. Той се обърна отново към Хоук и му подаде меча си с дръжката напред.

— Разбира се, капитан Хоук. Има тестове, които трябва да проведете.

— Благодаря ви сър Воин — каза Хоук, затъквайки меча в пояса си. — Мечът ще ви бъде върнат възможно най-скоро.

— Всичко е наред. Аз имам други.

Той последва другите гости надолу по стълбите и в салона. Хоук и Фишър се спогледаха и малко се отпуснаха.

— Само за минута — каза Хоук. — Чудя се…

— Да — прекъсна го Фишър, — също и аз.

Хоук се обърна към Гонт, който бе коленичил до тялото.

— Внимателно сър Магьосник. Нали не искаме да унищожим някое доказателство?

Гонт кимна и се изправи на крака.

— Гръклянът му е разкъсан — констатира той. — Няма начин да се разбере какво е било оръжието на убийството. Раната е някаква каша.

— Това може да почака засега — отвърна Хоук. — Вашата магия за изолация продължава да действа, нали?

— Бих разбрал веднага, ако бъде преодоляна. Повече не може да има никакво съмнение. Убиецът със сигурност е един от нас.

— Добре — каза Хоук. — Слезте долу и чакайте с другите. И ще е добре да наблюдавате Катрин Блекстоун. Тя е в шок. А идвайки така скоро след предишния, за нейният организъм…

— Разбира се — рече Гонт. Той кимна отривисто на Хоук и Фишър и се отправи обратно надолу по стълбите. Хоук и Фишър се загледаха замислено в тялото.

— Не можем да си позволим да чакаме до сутринта идването на експертите — каза Фишър. — Самите ние трябва да открием убиеца.

— Правилно — съгласи се Хоук. — Ако не го сторим, до сутринта може да не остане никой.