Саймън Грийн
Хоук и Фишер (2)

2
ПРИЯТЕЛИ, ВРАГОВЕ И ПОЛИТИЦИ

В къщата на магьосника на име Гонт празненството едва започваше. Къщата беше стара и разположена в една от най-добрите части на града. Празненството се провеждаше в салона — едно удобно, голямо помещение, което заемаше половината от партера. Стените бяха облицовани с високи тънки летви от буково дърво, с изобилие от изработени гравюри и мотиви, а таванът се гордееше с един-единствен стенопис на един от най-известните художници в Хейвън. Но дори без всичко това, салонът на Гонт впечатляваше просто достатъчно със своята безценна антична мебел. Столовете, масите и бюфетите с елегантна простота се смесваха с бароковите стилове от минали десетилетия. Възхвала към вкуса на магьосника беше съвместимото смесване на контрастиращите се стилове.

Урежданите от него празненства бяха прочути в целия Хейвън, с най-високопоставените си личности, превъзходната храна и изобилието от вино. Поканите бяха силно желани сред градската аристокрация, но — рядко приемани. От придобиването на старата къща на ДеФерие преди четири години, магьосникът Гонт се беше изкачил по социалната стълбица със скорост, на която други новодошли можеха само да завиждат. Не че самият Гонт беше някакъв сноб. При неговите подбрани делови контакти, елита в политиката, бизнеса и обществото се смесваше свободно, независимо от професията на хората. Тази вечер обаче празненството беше стриктно лично дело, само за няколко приятели. Съветникът Уилям Блекстоун честваше първата си годишнина в службата.

Блекстоун беше едър масивно сложен мъж на възраст между четиридесет и петдесет години. Винаги спретнат, вежлив и обезоръжаващо безгрижен, Блекстоун беше с усмивка на политик и сърце на фанатик. Той бе реформатор и нямаше никакво време за компромиси. За своята една година, като съветник бе направи повече за прочистването на град Хейвън от останалите съветници взети заедно. Това го направи много популярен сред по-ниските слоеве на града и му спечели неугасващата вражда на богатите и имащите власт, които си изкарваха прехраната от престъпната страна на Хейвън. За съжаление на онези, които печелеха от нещастието на другите, самият Блекстоун бе доста богат и ни най-малко не бе склонен да влага парите си там, където си изкарваше прехраната. В края на своята първа година в службата, шансът да оцелее и втора година се цитираха приблизително като четири хиляди към едно. Когато чу това, Блекстоун се засмя и заложи хиляда в злато на себе си.

Жена му стоеше до него, докато той говореше оживено с магьосника Гонт относно следващия кръстоносен поход срещу организираната детска проституция. Катрин Блекстоун бе ниска, приятна на вид брюнетка на около двадесет и пет години и малко, по-малко опасна от своя съпруг. На времето си тя е била една от най-фините актриси, които някога са стъпвали на театралните сцени в Хейвън и макар да бе изоставила всичко това след женитбата си с Блекстоун, тя все още притежаваше изкуството да говори, което караше нейните врагове да се изчервяват и грешат. Катрин винаги бе притежавала един дар за язвителни остроумни забележки и деликатно премерено иронизиране. Тя също бе склонна към малко дискретно очерняне на някоя обществена личност, когато бе необходимо.

Самият Гонт изглеждаше на около тридесет и пет години, но се смяташе, че е много по-възрастен. Висок, широкоплещест, но елегантно слаб, той винаги бе облечен в магьосническо черно облекло. Тъмните одежди контрастираха силно с неговата бледа орлова физиономия. Гласът му бе плътен и заповеден, а бледосивите очи не пропускаха нищо. Той бръснеше главата си, но си позволяваше тънки мустачки. Бе пристигнал в Хейвън преди четири години, незнайно откъде и незабавно се бе прославил със саморъчното прочистване на скандалната област „Дяволска кука“.

„Дяволска кука“ бе една квадратна миля от бедняшки квартали и улички, опиращи се на главните докове — един развъдник на бедност и отчаяние. Мъже, жени и деца работеха тежки часове за нищожни възнаграждения, а цените в областта бяха грижливо контролирани така, че да поддържат хората непрекъснато в недоимък. Онези, които протестираха срещу тези условия, биваха открито сплашвани и убивани. Градската охрана предпочиташе да избягва Куката, отколкото да рискува война с управляващите я банди. И тогава магьосник Гонт пристигна в Хейвън. Той отиде в Куката невъоръжен, за да види със собствените си очи какви бяха условията там. Около два часа по-късно излезе отново от областта. Не дълго след това, там бе повикана Градската охрана, за да започне дългата работа по извозване на мъртвите тела. Това бяха мъртви членове на всички банди и никой от тях не бе умрял леко.

Куката организира едно честване, което продължи повече от седмица. Определени бизнесмени се опитаха да изпратят в областта нови хора, които да започнат отново многобройните видове бизнес, но Гонт просто посети всеки човек по отделно и го предупреди, че всеки опит да се възстанови работата в предприятия със зле платени работници, при нехигиенични условия ще бъде приеман от него като лична обида. Веднага на следващия ден условията в тази област започнаха да се подобряват.

Гонт си наля още вино и вкуси от букета.

— Скъпи, не зная как можеш да пиеш това нещо — каза Катрин Блекстоун. — По склона на хълма има няколко отлични лозя, но тяхното грозде не си струва да се изстисква.

— Изобщо не разбирам от вина — спокойно призна Гонт. — Но в тези лозя на Севера винаги има нещо, което ме привлича. Вината им не са особено изтънчени, но тяхната сила не може да се сбърка. Ако това вино бе, макар и малко по-силно, то би изскочило от бутилката и би те удушило. Имаш ли желание да опиташ малко от него, Уилям?

— Може би, малко — отвърна Блекстоун, усмихвайки се. — Надявах се, че ще стане по-хладно, щом слънцето залезе, но дявол да ме вземе ако мога да почувствам разликата. Също като че ли ще има още едно дълго сухо лято.

Той глътна жадно от виното, което магьосникът му наля и кимна одобрително.

Катрин го потупа леко по рамото.

— Трябва да внимаваш с това нещо. Знаеш, че нямаш глава за вино.

— Сериозен недостатък в живота на един политик — печално кимна Блекстоун. — Все пак това има и своята хубава страна. Поради факта, че прекарах по-голямата част от вечерта с чаша вода в ръка, аз още съм тук и слушам, докато други хора стават разсеяни и невнимателни.

— Точно така — каза Катрин с мелодичен глас. — Понякога се изненадвам, че не обикаляш, водейки си бележки.

— Имам отлична памет — отвърна Блекстоун.

— Когато ти изнася — подразни го Катрин.

— Хайде, хайде — бързо се намеси Гонт. — Без кавги.

— Не ставай глупав, скъпи — успокои го Катрин. — Ние просто се забавляваме.

Тримата тихо се засмяха.

— И така, Уилям, как върви твоят нов законопроект? Свършиха ли най-после дебатите? — попита Гонт.

— Така изглежда — отвърна Блекстоун. — При малко късмет, законопроектът ще стане закон до края на месеца, не по-рано. Хейвън зависи от своите докове за по-голямата част от прехраната си, а все още някой от собствениците ги оставят да изпаднат в ужасно състояние. Щом веднъж моят законопроект стане закон, тези собственици ще бъдат принудени да направят нещо за тяхното обновяване, вместо просто да палят старите сгради заради застраховките.

— Разбира се, Съветът ще им помогне да излязат от положението като ги подпомогне с известни суми за част от работата — добави Катрин. — Просто, за да ги улесни.

— Това е една от по-добрите ти идеи — отбеляза Блекстоун.

— Ще ми е интересно да видя как ще бъде разработена — каза Гонт. — Макар да имам чувството, че това няма да е лесно.

— Нищо никога не е лесно — рече Блекстоун.

— Как върви твоя последен проект, Гонт? — попита Катрин. — Или не ни е позволено да попитаме?

— Няма никаква тайна — сви рамене Гонт. — Боя се, че все още нямам голям успех. Магиите за говорене на истината не се сглобяват лесно. Всички настоящи версии не дават нищо друго, освен буквалната истина. Те не позволяват нюанси, полуистини или избягване на истината. И после, разбира се, съществува субективна истина и обективна истина…

— Пощади ни, скъпи — запротестира Катрин, смеейки се. — Ще помислиш, че вече зная достатъчно, за да се задълбочавам в тайните на един магьосник. Магията трябва да е единственото нещо на света, което е по-сложно от политиката.

— На тебе очевидно не ти се е случвало да прекараш половин вечер в слушане на някой стар воин, който говори за военна тактика — сухо отбеляза Блекстоун. — Като говорим за военни, семейство Хайтауър не са ли вече тук? Ти каза, че те ще дойдат.

— Ще бъдат тук — отвърна Гонт.

— Чудесно — рече Блекстоун. — Искам да поговоря с лорд Хайтауър. Очаквам да подкрепи моя следващ проект, но не съм го виждал почти месец. Няма да се изненадам, ако се готви да се откаже.

— Не мисля така — каза Гонт. — Ще разбереш, че Родерик е почтен човек, когато го опознаеш. Тези стари военни могат да бъдат малко досадни, когато се наложи да преживяват отново всички свои стари битки, но думата им е закон за тях. Щом е казал, че ще те подкрепи, ще го стори. Разчитай на това.

— Не се нуждая толкова много от неговата подкрепа, колкото от парите му — сухо отбеляза Блекстоун. — Знаеш ли, политиците не могат да живеят само от аплодисменти. Кампаниите, които водя са скъпоструващи. Те се нуждаят от непрекъснат поток от злато, за да вървят, но дори моите ресурси не са неограничени. Точно сега златото на Хайтауър би дошло много навреме.

— Наемник! — разпалено възкликна Катрин.

В другия край на огромния салон, Греъм Доримънт и магьосницата на име Визидж си пийваха плодов ликьор от сребърните чаши за пунш. Като освежаващо питие, ликьорът беше малко измамен, тъй като бе наблегнато твърде много на включените разнообразни силни вина и недостатъчно на плодовете, но за Доримънт се знаеше, че пие всичко при условие, че е достатъчно жаден. А настоящата гореща вълна бе предизвикала у него чувство за голяма жажда.

Греъм Доримънт бе среден на ръст, близо до четиридесетте и с твърде наднормено тегло. Често се усмихваше, а в тъмните му очи имаше някаква безпристрастна топлота. Той беше политически съветник на Блекстоун от почти три години и бе много добър в своята работа. Притежаваше енциклопедични познания за избирателната система на Хейвън и знаеше къде са заровени телата^[1], дори често в буквалния смисъл. Той беше в близки приятелски отношения с по-голямата част от членовете на Съвета и със съвсем малка част от техния персонал. Знаеше кой би могъл да бъде убеден, кой би могъл да бъде сплашен и кой би могъл да бъде купен. Знаеше кога да говори и кога да упражнява натиск, но най-важното от всичко бе, че той самият нямаше никакъв политически интерес. Бе безразличен към идеологиите. Не даваше пет пари за една или за друга. Помагаше на Блекстоун, просто защото му се възхищаваше. Самият той беше мързелив, аморален и не се интересуваше от нищо извън Хейвън, но се възхищаваше от един човек, който не беше никое от тези неща и въпреки това атакуваше живота с жар, на който Доримънт можеше само да завижда. Макар рядко да признаваше това пред себе си, Доримънт намираше времето, прекарано с Блекстоун по-забавно и по-вълнуващо от всяко друго време през своя живот.

Той пиеше жадно своя плодов ликьор и се усмихваше победоносно на магьосницата Визидж. Доримънт си въобразяваше, че се харесва на жените и се стремеше към една елегантност, но бе твърде мързелив, за да доведе това до успешен край. Не носеше нищо друго, освен най-фините и най-модерните дрехи, но му липсваше самоосъзнатия жар на истинското конте. В основата си той имаше твърде силно чувство за хумор, за да бъде в състояние да приеме модата на сериозно. Единствената истинска суетност беше косата му. Макар да наближаваше четиридесетте, косата му все още беше черна, като катран, само гдето я нямаше в обичайното количество.

Магьосницата Визидж се усмихна в отговор на усмивката на Доримънт и изискано отпи от питието си. Тя бе в началото на двадесетте си години с буйна къдрава червена коса, която падаше свободно до раменете й. Кожата й беше много бледа, а лицето й бе доминирано от поразителните зелени очи. В нея имаше нещо неуловимо диво, подобно на горско животно, което едва неотдавна е било опитомено. Мъжете усещаха дивото в нея и то ги привличаше, но дори най-равнодушният разбираше инстинктивно, че зад постоянната лека усмивка се крият много остри зъби. Визидж бе висока за жена, почти пет фута и девет инча^[2], но болезнено слаба. Тя бе накарала Доримънт да почувства, че иска да я заведе на ресторант и да се погрижи тя да получи поне едно добро ястие, преди да приложи противното си умение да й се хареса. Подобно бащинско чувство на закрила бе ново за Доримънт и той решително го отхвърли настрана.

— Е, скъпа моя — каза живо той, — как е нашия почитан господар? Твоята магия продължава ли още да се грижи за неговата безопасност и здраве?

— Разбира се — отвърна Визидж, свенливо както винаги, с нисък и сериозен глас. — Никаква магия не може да му навреди, докато аз съм с него. А вие, сър, дали с вашите съвети защитавате неговите интереси така добре, както аз защитавам здравето му?

— Опитвам се — усмихна се Доримънт. — Разбира се, един честен човек като Уилям сигурно печели врагове. Той е прекалено открит и честен за свое собствено добро. Ако само от време на време би се съгласил да си затвори очите…

— Не би бил човекът, който е и никой от нас не би имал интерес да му служи. Права ли съм?

— Както винаги, скъпа моя — отвърна Доримънт. — Искаш ли още малко ликьор?

— Благодаря. Мисля, че ще искам. Тук, вътре, е твърде задушно. Вие няма ли да пиете повече?

— Може би по-късно. Боя се, че от тези плодове се дебелее ужасно, а аз трябва да се грижа за линията си.

— Това би било твърде трудно — мило забеляза Визидж. — Тя е достатъчно нарушена.

Доримънт я погледна укорително.

* * *

Хоук и Фишър стояха заедно пред входната врата на Гонт и чакаха някой да отговори на позвъняването им. Къщата на магьосника бе една доста голяма двуетажна сграда с прилежащ двор, разположена близо до източната граница на града. Дворът бе ограден от висока стена, чиято каменна зидария бе почти заровена под дебел килим от бръшлян. Дворът бе превърнат в една голяма обща градина, където странни треви и необикновени цветя растяха в претрупани десени и неуловимо смущаваха окото. Нощният въздух бе силно наситен от богатия аромат на смес от стотина парфюма. Светлината от пълната луна осветяваше ярко единствената чакълеста пътека. Самата къща не беше в определен стил. Тя стоеше чисто и просто там, където бе стояла стотици години и макар каменната зидария да бе изгубила цвета си от вятъра, дъжда и времето, нейната простота предполагаше една сила, която би я поддържала още много години.

Входната врата бе голяма и масивна и Хоук погледна колебливо шнура на звънеца, питайки се, дали не трябва да го дръпне отново в случай, че първият път не се е задействал. Той подръпна нетърпеливо високата си яка и премести тежестта си от единия крак на другия. Двамата с Фишър носеха официалните униформи в морскосиньо и златисто на Службата по охрана, и бяха наметнали върху тях своите най-хубави черни пелерини. Тежките одежди бяха твърди, неудобни и много топли. Хоук и Фишър бяха протестирали силно, преди да тръгнат, но без никакъв резултат. Служителите от охраната трябваше да имат възможно най-добрия външен вид, когато се смесваха с висшето общество. Неспазването на това изискване би дало лошо отражение върху Службата по охрана. Накрая, Хоук и Фишър бяха отстъпили.

— Остави на мира яката си — каза Фишър. — Няма да я нагласиш по-удобно.

— Мразя официалните дрехи — измърмори Хоук. — Защо трябваше да поемаме това проклето задължение? Мисля, че след ликвидирането на един вампир би трябвало да ни се полага поне малка почивка. Но не. Само време за едно заклинание за бързо оздравяване и отново на работа.

Фишър сухо се изсмя.

— Един успех влече след себе си друг — отбеляза тя. — Ние разрешихме случая с вампира, с който всички други се бяха провалили, така че естествено е да ни се възложи следващия най-труден случай — опазването на Блекстоун.

— Единственият истински честен съветник в града. — Хоук печално поклати глава. — Нищо чудно, че толкова много хора желаят смъртта му.

— Срещал ли си го някога? — попита Фишър.

— Веднъж се здрависах с него на един предизборен митинг.

— Гласува ли за него?

— Е, представителите на другата страна раздаваха пари.

— Един честен служител от охраната — засмя се Фишър — се е оставил да бъде купен.

— Ужасно честен — рече Хоук и широко се усмихна. — Взех парите им и въпреки това гласувах за Блекстоун, без да ме е грижа за тях.

— Възхищавам се от смелостта на Блекстоун — каза Фишър, — ако не от неговия здрав разум. Да се противопостави на всичките установени интереси в този град, на човек е необходим истински кураж. Ние бихме могли да направим много повече в нашата работа, ако половината от началниците ни не бяха открито корумпирани.

Хоук изсумтя и отново подръпна яката си.

— Какво знаеш за този магьосник, Гонт? — попита той.

— Не много. Доста е могъщ, каквито са обикновено магьосниците, но не се перчи с това. Обича да урежда тържества, но иначе е затворен в себе си. Не е женен и не тича по жени, нито всъщност по мъже. Никой не знае откъде първоначално е дошъл, но се носи мълвата, че е бил магьосник на краля. После е напуснал двореца, поради неясна причина и се е установил тук, в Хейвън. Спечелил си е име в Куката. Спомняш ли си?

— Да — отвърна Хоук. — Бях част от групата, която трябваше да отиде там и разчисти мръсотията. Седмица по-късно ние все още извозвахме телата.

— Точно така — каза Фишър. — Тогава още работех по случая „Натрошени кюлчета“. — Тя погледна замислено Хоук. — Никога преди не си ми говорил за това. Беше ли лошо? Слушала съм разкази…

— Беше лошо — прекъсна я Хоук. — Сред бандите изобщо нямаше оцелели — нито ранени, нито умиращи, само мъртви. Ние още не знаем какво ги беше убило, но не бяха умъртвени много елегантно. Повечето от телата бяха разкъсани на части. Без съмнение, бандите бяха злонамерени. Бяха извършили ужасни неща, но онова, което им се случи беше още по-лошо.

— И това е човекът, на чието празненство ще присъстваме като телохранители! — Фишър направи гримаса. — Страхотно. Просто страхотно.

Тя се прекъсна, когато внезапно входната врата се разтвори широко. Ярка весела светлина изпълваше коридора зад нея и се разсейваше навън в нощта. Хоук и Фишър замигаха несигурно, докато очите им не привикнаха към силната светлина, и после вежливо се поклониха на стоящия пред тях мъж. Гонт обгърна с поглед техните пелерини и кимна леко в отговор.

— Телохранителите на Уилям. Влезте. Очаквах ви.

Той отстъпи крачка назад и изчака търпеливо, докато те минат покрай него в коридора. После затвори грижливо вратата и се обърна, за да протегне една тънка ръка с добре направен маникюр. Хоук я раздруса здраво и после заскърца със зъби, когато Гонт едва не му смаза пръстите с едно мощно стискане. Мразеше хората, които постъпват така. Той успя някак си да запази вежливата си усмивка и после скришом раздвижи пръстите си, когато Гонт се обърна към Фишър. Магьосникът взе ръката й и я вдигна до устните си. Хоук леко се намръщи. Не обичаше твърде много и хората, които правят това.

Фишър се усмихна вежливо на магьосника. Той съвсем не бе онова, което тя очакваше да види. След разказа на Хоук, какво бе намерил в Куката, тя очакваше някоя… по-впечатляваща личност. Със своите сивкави очи и любезна усмивка Гонт просто не отговаряше на нейната представа.

Магьосникът погледна замислено двамата телохранители.

— Капитан Хоук и капитан Фишър — каза той след малко. — Чувал съм за вас.

— Надявам се, само добро — предположи Фишър и Гонт тихо се засмя.

— Вие извършихте отлична работа, като се погрижихте за вампира от Чандлър Лейн. Много впечатляващо!

— Новините се разпространяват бързо в Хейвън — отбеляза Хоук, повдигайки едната вежда.

— Аз имам своите източници — усмихна се Гонт.

— Да — каза Хоук. — Обзалагам се, че е така.

— Последвайте ме, ако обичате — покани ги любезно домакинът. — Блекстоун е вече тук, заедно с някои от другите ми гости.

Той ги поведе по коридора към една тежка дъбова врата отдясно. Отвори я и после отстъпи назад, за да въведе двамата телохранители в салона. Гостите хвърлиха бегъл поглед на Хоук и Фишър, забелязаха черните пелерини и се върнаха отново към своите разговори.

Хоук се огледа небрежно, с цел да почувства мястото. Двата огромни прозореца бяха блокирани от затворени дървени кепенци, въпреки горещината. Към коридора водеше само една врата. Хоук малко се отпусна. Ако положението станеше критично, нямаше да е твърде трудно да се защитава салона от нападение. При положение, разбира се, че някой бе достатъчно настроен да се самоубива, за да нападне магьосника Гонт в собствения му дом.

Гонт отиде при Блекстоун и му заговори с тих глас. Блекстоун погледна към Хоук и Фишър, извини се на магьосницата Визидж и закрачи обратно с Гонт, за да се срещне с тях. Той се ръкува и с двамата с обичайното бързо и здраво ръкостискане на опитен политик.

— Радвам се, че и двамата сте тук — живо каза той. — Сигурен съм, че ще се чувствам в много по-голяма безопасност, когато сте до мен. Нуждая се от охрана само за няколко дни, докато моят законопроект стане закон. След това опасността ще е отминала.

— Наистина ли? — попита Фишър. — Доколкото чух, вие сте си спечелил повече врагове в Хейвън, отколкото един прокурор в деня на обвинението.

Блекстоун се засмя.

— Е, във всеки случай, поне непосредствената опасност. Ако исках безопасна професия, нямаше да влизам в политиката.

— Ами тогава господин Съветник, какво ще искате от нас? — живо попита Хоук.

— За тази вечер просто се смесете с гостите и се забавлявайте — любезно отвърна Блекстоун. — Тук не съм в опасност, не и в дома на Гонт. Дори моите врагове биха се поколебали да рискуват да си навлекат гнева му.

— Тук си винаги в безопасност, Уилям — спокойно заяви Гонт. — Тази къща е защитена срещу всякакъв вид неканени гости.

— А сега, моля да ни извините — каза Блекстоун, усмихвайки се бегло на Хоук и Фишър.

— С Гонт имаме да обсъждаме няколко бизнес въпроси. Налейте си пиене и си вземете нещо за ядене.

Политикът и магьосникът се отдалечиха, разговаряйки оживено. Хоук и Фишър се спогледаха.

— Ядене и пиене на корем — каза Фишър.

— В края на краищата, това назначение може да не се окаже чак толкова лошо.

— Да — съгласи се Хоук.

Те си проправиха път до купата с пунш и си наляха от плодовия ликьор. Хоук смръщи нос от вкуса, но все пак го изпи. В помещението беше горещо, той бе жаден и освен това пиенето беше безплатно. Многобройни канапета бяха подредени по интересна схема около купата с пунш, сякаш това щеше да направи храната да изглежда по-апетитна. Дори половината от нея не бе позната на Хоук, но той все пак я опита, за да се покаже благоразположен.

— Не е лоша — каза той неопределено.

— Радвам се, че мислите така — намеси се Катрин Блекстоун. — Гонт се гордее със своите кулинарни умения.

Хоук задъвка и преглътна бързо, за да освободи устата си, докато съпругата на съветника оглеждаше него и Фишър. Тя изглеждаше достатъчно приятелски настроена по някакъв снизходителен начин. Погледът на Катрин се задържа повече върху Хоук, отколкото върху Фишър и на него му се стори, че е забелязал внезапен блясък в очите й. По начина, по който се държеше тя, той почти очакваше от нея да се наведе напред и да го закичи с роза.

— Значи вие сте най-добрите телохранители, които биха могли да се осигурят? — каза накрая Катрин. — Надявам се, че ще бъдете толкова безстрашни, колкото предполага вашата репутация.

— Ще се опитаме — каза Хоук.

Катрин го погледна замислено в лицето.

— Белезите са определено впечатляващи, скъпи. Какво е станало с окото ви?

— Загубих го при една игра на карти.

Катрин го погледна стреснато за миг и после се заля от хихикане. Това я направи да изглежда много по-млада.

— Драги мой, мисля, че сте спечелил по точки. Вземете си от пикантното агнешко. То е наистина съвсем крехко. Мисля, че в него има дори аспержи, въпреки че не мога да си обясня откъде ги е намерил Гонт по това време на годината. Предполагам, че познанството с един магьосник има своите предимства.

Настъпи кратка пауза, докато всички те бяха заети с храната. Фишър внезапно се усмихна, когато захапа парче салам с чесън.

— Бихме могли да използваме малко от това по-рано днес.

— Какво? — попита Катрин. — О, чесънът. Гонт ни разказваше за вампира точно преди да пристигнете. Ужасни създания! Наистина ли го убихте, като го прободохте в сърцето с дървен кол?

— Накрая — отвърна Хоук.

— Колко жалко за Траск — каза Катрин. — Имам предвид, че не беше кой знае какъв съветник, но си вършеше работата достатъчно добре и поне човек знаеше какво може да очаква от него. А сега мястото му е свободно. Ще трябва да има нов избор, а не искам да мисля кой може да го замени. Знаете ли, по-добре това да е самия дявол.

Хоук и Фишър кимнаха вежливо и не казаха нищо.

Не бяха казали на никого, че Траск е бил вампирската „Примамка на Юда“. Те го представиха само като още една жертва, заедно с дъщеря му. В известен смисъл това бе достатъчно вярно. Бездруго неговата вдовица я очакваха трудни времена.

Катрин Блекстоун бърбори известно време, разказвайки весело за това-онова и после отиде да поговори с Греъм Доримънт. Хоук погледна Фишър.

— Е, какво разбра от всичко това? — сухо попита той.

— Мъча се да го проумея — отвърна Фишър. — Катрин Блекстоун, държаща се като празноглава общественичка? Това не е жената, за която съм слушала толкова много.

— Може би ни подлага на някакъв вид тест, с който иска да провери дали сме достатъчно умни, за да разберем преструвките й.

— Предполагам, че би могло да е така — каза несигурно Фишър, мръщейки се.

— Всъщност става въпрос за нещо по-сложно от това — обади се магьосницата Визидж.

Хоук и Фишър се обърнаха бързо, за да я открият изправена до тях. Ръката на Хоук се отпусна върху брадвата. Той не я бе чул да се приближава…

Визидж забеляза движението и леко се усмихна.

— Аз не съм ваш враг, капитан Хоук. Фактически се радвам, че сте тук. Имам някакво предчувствие относно Уилям.

Хоук и Фишър се спогледаха бързо и после отново върнаха погледите си върху стройната червенокоса дама пред тях.

— Някакво предчувствие — бавно каза Хоук. — Вие мислите, че той е в опасност?

— Да. Аз съм Визидж и съм магьосница. Моята работа е да защитавам Уилям от магически заплахи. Тук, в къщата на Гонт, той би трябвало да е в достатъчна безопасност. Никога не съм виждала толкова много защитни магии. Мястото гъмжи от тях. И въпреки това… във въздуха има нещо лошо. То ме безпокои. Дала съм на Уилям някаква допълнителна защита, но все пак…

— Усетила ли сте нещо специално? — спокойно попита Фишър.

— Нищо определено. — Визидж поклати глава. — Някой тук или наблизо, замисля убийство и жертвата е или Уилям, или някой свързан с него. Това е всичко, което мога да разбера.

— Казахте ли на Блекстоун? — попита Хоук.

— Разбира се. Но той не приема заплахата достатъчно сериозно.

— Някой тук или наблизо? — каза Фишър.

— Може би трябва да проверим двора.

— Предложих това на Гонт — каза Визидж.

— Отговорът му беше, че никой не може да влезе в двора или в къщата, без той да знае. — Тя гледаше неотклонно Хоук. — Ако вие не направите нещо, за да му попречите, някой в тази къща ще умре. Тази нощ!

Тя внезапно се обърна и се отдалечи. Хоук и Фишър я проследиха с поглед.

— Страхотно начало на тържеството — отбеляза Хоук.

— Да, наистина — каза Фишър.

— Обърна ли внимание, че тя изобщо не си направи труда да обясни, защо Катрин Блекстоун не действаше типично за ролята си?

— Да, — отвърна Фишър — това е интересно.

Те се погледнаха за момент, свиха рамене и си наляха още от плодовия ликьор.

— Кой, по дяволите, би бил достатъчно отчаян, че да нападне Блекстоун в дома на Гонт? — каза Хоук. — Добре. Гонт не е най-могъщият магьосник, който някога съм срещал, но бих го класирал сред най-добрите десет. Очевидно не бих го зачеркнал, без адски добро основание.

— Правилно — съгласи се Фишър. — Ако не друго нашият потенциален убиец трябва да е страшно самонадеян. Или луд, или и двете.

— Или знае нещо, което ние не знаем — добави мрачно Хоук. — Мислиш ли, че трябва да кажем нещо на Блекстоун?

— Още не — каза Фишър. — Какво бихме могли да му кажем, което той вече не знае? Освен това, както каза ти, кой би могъл да се добере до него тук?

— Не съществува място, което да е така добре защитено, че някой достатъчно твърдо решен да не може да намери път към него — твърдо заяви Хоук. — В края на краищата, това може да не е пряка атака. То може да е нещо подготвено предварително.

— Някоя предварително уредена магия или проклятие. — Фишър кимна бавно. — Или може да е отровена храната.

— Или пиенето — добави Хоук.

Те погледнаха празните си чаши.

— Малко вероятно — каза Фишър. — Магьосницата каза, че някой е замислил едно убийство тази нощ, а не няколко. Във всеки случай, Гонт сигурно ще бъде в състояние да открие присъствието на нещо отровно, каквото и да е то. Същото се отнася и за всякакъв вид магии.

— Така мисля и аз — каза Хоук. — Добре, отровата я изключваме, но една пряка атака изглежда още по-невероятна. За да се добере до Блекстоун, един убиец трябва да преодолее всичките защити на Гонт и после да си пробие път с бой през нас. В Лоу Кингдомс има толкова добри убийци, но аз наистина не мисля, че Блекстоун е достатъчно важна личност, за да оправдае тяхното внимание. Не, аз мисля, че най-вероятна трябва да бъде атака с някакъв вид магия.

— Но по думите на магьосницата тази къща е обгърната от защитни магии.

— Да. — Хоук поклати възмутено глава. — Никога нищо не е просто, нали? Знаеш ли Изобел, мисля, че поне веднъж бих желал да работя върху някой случай, който е прост и ясен. Просто за разнообразие.

— И така, какво ще правим? — попита Фишър.

— Ще стоим близо до Блекстоун и ще наблюдаваме внимателно всички останали.

— Звучи като отлична идея — каза Доримънт.

Хоук и Фишър го погледнаха хладно, а Доримънт не пропусна начина, по който те поставиха машинално ръце върху оръжията на хълбоците си и по гърба му полазиха студени тръпки.

Като политически съветник, навремето Доримънт се беше оплел с някои брутални хора, но един поглед към зоркото око на Хоук бе достатъчен, за да го убеди, че всичко, което бе слушал за Хоук и Фишър е истина. Тези хора бяха опасни. Той им се усмихна спокойно с надеждата, че те ще отдадат потта по челото му на горещината.

— Позволете ми да ви се представя. Греъм Доримънт, политически съветник на Уилям.

Хоук кимна учтиво.

— Аз съм…

— О, аз зная кои сте вие двамата — побърза да го прекъсне Доримънт. — Всеки в Хейвън е чувал за Хоук и Фишър.

— Най-после, прочути — сухо отбеляза Фишър.

Доримънт тихичко се засмя.

— Почтените служители от охраната са такава рядкост, каквато са почтените политици. Ето защо аз специално помолих за вас като телохранители на Уилям.

— Магьосницата смята, че Блекстоун е в опасност — каза Фишър. — Тя мисли, че тази нощ някой ще се опита да го убие.

Доримънт се намръщи.

— Аз не бих взел твърде на сериозно казаното от Визидж, капитан Фишър. Тя е достатъчно добра в своята професия, но вижда заплаха във всяка сянка.

— Но Блекстоун има врагове — настоя Хоук.

— О, разбира се. Кой политик няма. А политиката на Уилям няма точно за цел да го направи популярен сред корпорациите, които правят този град помийна яма, в каквато всъщност се е превърнал. Но ако всичко е направено както трябва, той е в безопасност тук. По-рано днес Гонт ми разказа за някои от неговите защити и аз мога да ви уверя, че никой и нищо не може да проникне в тази къща против желанието на Гонт. Повярвайте ми, Уилям няма абсолютно нищо за какво да се безпокои тази нощ.

— Освен ако някой от неговите гости не се окаже, че е убиец — каза Фишър.

Доримънт я погледна остро.

— Капитан Фишър, всеки един на това тържество е приятел на Уилям и дълги години е бил такъв. Никой от тях не може да спечели нищо от смъртта му. Единствените хора тук, за които не мога да гарантирам лично, сте вие и капитан Хоук. А вашата репутация подсказва, че не ви е по вкуса дейността на убийците.

— Да, — каза Хоук. — Заплащането е добро, но условията на труд са лоши.

Фишър кимна тържествено. Доримънт премести погледа си от единия към другия и после неохотно се усмихна.

— Капитан Хоук, капитан Фишър, точно сега Уилям е под голямо напрежение. Неговите опоненти правят всичко, на което са способни, за да саботират неговия нов законопроект и няколко пъти е заплашван с убийство. Обикновено анонимни глупости. Помислих, че ако има около себе си вас двамата, през следващите няколко дни, това може би ще го накара да се чувства в малко по-голяма безопасност. Всичко, което трябва да правите, е да стоите плътно до него и да не позволявате на никого да го доближава на повече от една ръка разстояние, освен ако аз не гарантирам за него. Ясно ли е?

— Разбира се — отвърна Хоук. — И преди съм работил като телохранител.

— Чудесно — каза Доримънт. — Знаете ли, че ще трябва да останете през нощта тук заедно с останалите от нас?

— Да — каза Фишър. — Нямахме време да се приготвим за пренощуване, но не се съмнявам, че Гонт ще ни снабди с всичко необходимо.

— Разбира се — каза Доримънт. — Аз ще поговоря с него.

Входният звънец зазвъня и Гонт излезе в коридора, за да отвори. Хоук леко се намръщи.

— Защо един магьосник като Гонт сам отваря на гостите си? Няма ли никаква прислуга?

— Гонт не се доверява на слуги — отвърна Доримънт с усмивка. — Предполагам, че се бои да не поискат да откраднат тайните му. Професионалният шпионаж е широко разпространен сред магьосниците.

— Тайни — каза Фишър. — Какво знаете за Гонт, сър Доримънт?

— Не много, той е потаен човек. Уилям го познава по-добре от мен. Носят се слухове, че е бил магьосник на краля докато не се скарали. Слуховете не казват за какво може да са спорили. Обикновено Гонт е тих човек. Мисля, че никога не съм го чувал да надигне гневен глас. От друга страна вие знаете какво направи в Куката…

— Да — Фишър се намръщи, а ръката й безцелно погали ефеса на меча. — Не вярвам на магьосници.

— Много хора не вярват — сухо отбеляза Доримънт. — Но Гонт не е никаква заплаха за Уилям. Те са приятели от години.

Той млъкна, когато Гонт се върна отново в салона, съпровождан от висок як мъж на възраст към тридесет години. Той имаше дълга тъмна рошава коса и гъста къдрава брада, така че по-голямата част от лицето му бе скрита от случайни погледи. Той се усмихна непринудено, но усмивката не достигна очите му. Бе облечен по най-последна мода и си носеше дрехите с вкус. Като се вземе предвид, че най-последната мода включваше плътно прилепнали панталони и прилепнал къс кожен жакет с висока яка, това в никакъв случай не беше постижение и лесно би могло да го отхвърли като конте, ако не беше висящия на левия му хълбок меч в износена ножница. Блекстоун и съпругата му отидоха да приветстват новодошлия.

— Ето сега един човек, на който можете да не се доверявате — тихо каза Доримънт — Едуард Боуман, дясната ръка на Уилям. Един брилянтен политик с първокласен ум. Наблюдавайте го. Той е доносник.

Хоук се намръщи и реши да попита още нещо, но Доримънт вече се отдалечаваше отправяйки се обратно към магьосницата Визидж. Хоук погледна отново към Боуман. Гонт и Блекстоун бяха потънали в разговора си, оставяйки Катрин да бъбри с Боуман. Хоук присви очи. Не би могъл да отбележи нищо специфично, но в начина, по който разговаряха, имаше нещо… Те се държаха прекалено приятелски един с друг. Усмихваха се твърде много, съсредоточаването им беше твърде интензивно, а взаимните докосвания вежливи, но прекалено чести.

— Да — каза Фишър. — Те определено се радват, че се виждат, нали?

— Вероятно са твърде добри приятели — предположи Хоук.

— Разбира се, разбира се.

Звънецът на входа отново прозвуча и Гонт изчезна в коридора. Блекстоун отиде да се присъедини към Боуман и Катрин. Хоук наблюдаваше внимателно, но не можа да забележи някакви очевидни признаци на напрежение между тях. Всичките се усмихваха малко прекалено весело и твърде често, но те бяха политици. Хоук въздъхна и отмести погледа си.

— Предполагам, че звънецът означава още гости — уморено каза той. — Това е всичко, от което се нуждаем — още подозрителни лица за наблюдение.

— Твърде много се безпокоиш — укори го Фишър и си наля още от плодовия ликьор. — Слушай, всичко което се иска от нас е да запазим човека жив през следващите няколко дни, докато неговият законопроект стане закон. След това напрежението ще намалее и той повече няма да има нужда от нас. Със сигурност можем да го предпазим от неприятности три дни.

Хоук не беше убеден.

— Не обичам да подхождам неподготвен към един случай. — Той сви рамене. — Не знаем достатъчно за онова, което става тук, а то със сигурност се отнася и за хората, които са замесени. Катрин Блекстоун се държи необичайно. Визидж знае защо, но не иска да ни каже. В замяна ни казва, че съветник Блекстоун е в опасност в една от най-добре защитените къщи в града. Политическият съветник на Блекстоун ни предупреждава за дясната ръка на последния, който се оказва в близки приятелски отношения с неговата съпруга. Усещам нещо лошо в тази работа Изобел.

— Ти винаги имаш лоши усещания.

— И обикновено се оказвам прав.

Фишър тихичко се засмя.

— Имахме един дълъг труден ден, скъпи — каза тя с любов. — Просто говори умората, това е всичко. Блекстоун е в пълна безопасност тук. Ние сме просто декорация. Хайде, пийни едно питие и малко се отпусни. Окей?

— Окей. — Хоук се усмихна нежно на Фишър. — Ти винаги си била разумната. Какво бих правил без теб, любима?

— Не мога да си представя — отвърна Фишър, усмихвайки се. — Сега се отпусни, всичко ще бъде наред.

Гонт се върна в салона и сърцето на Хоук се сви. Познаваше твърде добре двойката на средна възраст в компанията на магьосника. Лорд и лейди Хайтауър бяха видна част от висшето общество в Хейвън. Движеха се във всички консервативни кръгове и имаха силни връзки. В действителност те бяха част от елита, богати и влиятелни личности, които контролираха Хейвън. Бяха също…, изненадващо, двама от най-силните поддръжници на Блекстоун.

Лорд Родерик Хайтауър беше набит, среден на ръст мъж, малко над петдесетте. Късо подстриганата му коса бе стоманеносива, а пронизващите тъмни очи се взираха упорито от грубото загоряло лице. Само допреди няколко години той беше главнокомандващ на армията на Лоу Кингдомс и легенда за своето време. По време на битка винаги бе начело на своите хора, а при отстъпление винаги последен. По владеене на стратегията бе най-добър от всички и притежаваше куража и твърдостта на стомана. Воин на воините. Все още бе с масивна мускулатура, но вече бяха започнали да се проявяват признаци на отслабването й. Движенията му все повече се забавяха, а при дъждовно време го тормозеха стари рани. Бе предпочел да се оттегли от армията, отколкото да приеме, предложената му работа на бюро и незабавно бе започнал да търси някое ново предизвикателство, с което да си уплътнява времето. Накрая се бе спрял на политиката и бе предприел кампанията за прочистване на Хейвън със същата твърда решителност и удоволствие, които бе показвал през дните си в армията.

Хоук го познаваше от преди около година. В по-долната Северна част имаше серия от върколашки убийства, а Хоук бе един от членовете на охраната занимаващи се с разследването. Случаят беше сложен и заплетен. Накрая Хоук бе идентифицирал променящият формата си и го беше унищожил, но не и преди да бъдат убити още трима души. Един от тях беше единственият син на Хайтауър. Началниците на Хоук бяха застанали на негова страна, но Хайтауър продължаваше да го обвинява за смъртта на своя син.

„Страхотно, — помисли си Хоук. — Още усложнения. Точно от каквото се нуждаех!“

Той хвърли любопитен поглед на съпругата на Хайтауър. Добре запазена, в началото на четиридесетте си години, тя се носеше по последната мода с финес и достойнство. Роклята й бе дълга и се диплеше красиво, въпреки топлото и влажно време и бе осеяна с полускъпоценни камъни. Тя си вееше непрекъснато с едно сложно оцветено книжно ветрило, но иначе изглеждаше незасегната от горещината. Имаше дълга грива от чисто бяла коса и парадираше с нея. Лицето й беше с яка костна структура и тя изглеждаше, все още, учудващо добре, въпреки годините си. Накратко, имаше великолепен външен вид и знаеше това. Държеше покровителствено ръката на съпруга си и оглеждаше салона на Гонт с такава самоувереност, сякаш смяташе, че влиза в такова помещение най-вече от чисто любопитство.

Хоук почувства едно почти непреодолимо желание да се промъкне зад нея и да я ритне по турнюра на роклята.

Фишър се наклони близо към Хоук.

— Хайтауър… — прошепна тя. — Не беше ли той онзи, който…

— Да — отвърна Хоук.

— Може би вече е забравил.

— Съмнявам се.

Хайтауър погледна към другия край на помещението, видя Хоук и Фишър и леко се стегна. Каза нещо тихо на жена си, която погледна двамата служители от Службата по охрана сякаш току-що бяха изпълзели изпод някаква скала. Тя пусна неохотно ръката на съпруга си и отиде да поздрави Блекстоун. Лорд Хайтауър хвърли един дълъг свиреп поглед на Хоук и после бавно прекоси помещението по дължината му, за да застане срещу него. Хоук и Фишър се поклониха вежливо. Хайтауър не отвърна на поздрава им. Той почака Хоук да се изправи и после започна да го изучава с хладен поглед.

— Така значи. Вие сте телохранители на Уилям.

— Точно така Милорд.

— Трябваше да ви изхвърля от Службата по охрана, когато имах тази възможност.

— Опитвахте се достатъчно усърдно, милорд — отвърна спокойно Хоук. — За щастие, моите шефове знаеха истината. Смъртта на вашия син бе трагичен нещастен случай.

— Той щеше да бъде още жив, ако си бяхте свършили работата както трябва!

— Може би. Направих всичко, на което съм способен Милорд.

Хайтауър се намуси и погледна презрително Фишър.

— Това е твоята жена, нали?

— Това е моята партньорка и съпруга, капитан Фишър — уточни Хоук.

— А ако още веднъж повишите тон на моя съпруг, незабавно ще ви просна по гъз!

Хайтауър почервеня от гняв и започна да пелтечи някакъв отговор, но гласът му секна, когато я погледна в очите и разбра, че не се шегува. Хайтауър имаше опита от целия си живот с бойци и знаеше без сянка съмнение, че Фишър би го убила ако помислеше, че той е заплаха за съпруга й. Спомни си някои от нещата, които бе слушал за Хоук и Фишър и изведнъж те въобще не му се сториха невъзможни. Той се намуси отново, обърна гръб на двамата телохранители и се върна при съпругата си с максимално чувство за лично достойнство.

— Добър начин да печелиш приятели и влиятелни хора — каза Хоук.

— Да го вземат мътните — изруга Фишър. — Всеки, който иска да влезе в разпра с теб, трябва първо да мине през мен.

Хоук й се усмихна нежно.

— Знаех си, че вероятно има някаква причина, за да се събера с теб. — Усмивката му изчезна. — Харесвах сина на Хайтауър. Той бе отскоро в Службата по охрана, но имаше добри намерения и толкова много се стараеше. Беше просто на погрешното място в погрешното време и затова умря.

— Какъв беше този случай с върколака? — попита Фишър. — За него също не си ми разказвал особено много.

— Няма много нещо за разказване. Случаят започна лошо, и бързо се влошаваше още повече. Нямаше много за какво да се хванем, а онова което мислехме, че знаем за върколаците се оказа невярно в по-голямата си част. Според легендата, човешката форма на върколака е изключително окосмена, има два пръста с еднаква дължина и пентаграм на дланта си. Всичко това са глупости. Също според легендата, човекът приема своята вълча форма при пълнолуние и се връща отново към човешката, когато луната залезе. При нашия случай човекът можеше да се превръща от едната форма в другата и обратно пожелание, през времето, когато грее пълната луна. Това правеше разкриването му твърде трудно. Накрая го заловихме. Обикновен на вид човек. Можеш да минеш покрай него на улицата и въобще да не го забележиш. Убих го със сребърен меч. Той лежеше на земята с изтичаща от него кръв и плачеше, сякаш не можеше да разбере защо му се случваха всички тези неща. Той не искал да убива никого. Върколашкото проклятие го карало да върши това. Не искаше да умира и накрая плачеше като малко дете, че е наказан, без да знае за какво.

Фишър го прегърна с една ръка.

— Колко трогателно — рече един развеселен глас.

Хоук и Фишър се огледаха и видяха Едуард Боуман, който стоеше вдясно от тях и се усмихваше саркастично. Фишър побърза да се отдели от Хоук. Боуман протегна ръка и Хоук се ръкува уморено. Подобно на Блекстоун, Боуман се здрависваше с бързото и безлично ръкостискане на един политик. Ръкува се също и с Фишър.

— Забавлявате ли се на тържеството? — попита той, усмихвайки се безпристрастно на Хоук и Фишър.

— То има своите превратности — отвърна сухо Хоук.

— Ах, да — рече Боуман. — Видях ви с Хайтауър. Нещастната случка с неговия син. По-добре ще е да стоите настрана от него, капитан Хоук. Лорд Родерик е добре познат със своята способност да има зъб на някого.

— Каква е връзката му с Блекстоун? — попита Фишър. — Мислех, че човек като него, стар армеец и член на висшето общество, би бил по-скоро консервативен по природа, отколкото реформатор.

Боуман се усмихна многозначително.

— Обикновено бихте била права, но по този повод има какво да се разкаже. Допреди няколко години лорд Родерик бе ревностен поддръжник на статуквото. Смяташе, че една промяна би довела само до нещо по-лошо и че онези, които наистина лобират за реформи не са нищо друго, освен бунтари и предатели. Тогава кралят призова лорд Хайтауър в съда и му каза, че Съветът е решил, че вече е твърде стар, за да ръководи армията и че трябва да отстъпи мястото си на някой по-млад човек. Според моите шпиони в съда, Хайтауър просто стоял там и гледал краля, сякаш не можел да повярва на ушите си. Той очевидно не мислел, че задължителното оттегляне от активна дейност на петдесет ще бъде приложено за толкова важна личност като него. Кралят бил много учтив и дори му предложил поста на негов личен военен съветник, но Хайтауър не приел. Щом не можел да бъде действащ воин, той предпочел да си подаде оставката. Не мисля, че той наистина вярвал, че те ще стигнат толкова далеч, докато не го сторили. След това изобщо не беше същият. След тридесет години от живота си посветени на армията, той дори не получи пенсия, поради оттеглянето си. Не се и нуждаеше разбира се от нея, но в общи линии това бе главното от тази история. Той се върна тук към своя дом и семейство, но изглежда не можеше да се успокои. Опита се да предложи своите знания и опит на Съвета, но оттам не проявиха интерес. Мисля, че първоначално се присъедини към Блекстоун просто напук на тях. Казах ви, за неговия нрав. После откри за себе си Реформата и оттогава е непоносим. Няма по-голям фанатик за една кауза от него. Все пак, не може да се отрече, че ни беше много полезен. Името му отвори доста врати в Хейвън.

— Така би трябвало — каза Хоук. — Неговата фамилия притежава доста тлъсто парче от града. А фамилията на жена му е една от най-старите в Хейвън. — Той погледна замислено Боуман. — А вие как се включихте към Блекстоун?

— Харесвам стила му — сви рамене Боуман. — Той бе един от малкото политици, с които съм се срещал, които изглежда наистина се интересуваха от това да направят нещо за подобряване на живота на хората, обитаващи тази гадна дупка в един град. Бил съм в политиката през целия си живот. Моят баща беше съветник, чак до смъртта си, а аз не се стремях истински към никъде другаде. В политиката не е достатъчно да имаш остър ум и добри намерения. Трябва да имаш също и добра репутация. Никога не съм притежавал таланта да бъда популярен, но Уилям го притежава. Знаех, че той ще преуспее още при първата ни среща, но по онова време нямаше никакъв опит. Пропускаше възможности, защото дори не знаеше, че съществуват. И така, ние решихме да работим заедно. Аз осигурих опита, а той стила. Не се получи твърде лошо. Разбирахме се добре и нещата потръгнаха.

— И той получи цялата сила и цялото доверие — каза Фишър.

— Не съм амбициозен — призна Боуман. — А в живота има и други неща, освен доверието.

— Наистина има — каза Катрин Блекстоун.

Тя се приближи, за да застане до Боуман, а Хоук и Фишър не пропуснаха начина, по който те стояха един до друг.

— Кажете ми капитан Хоук, — попита Катрин отпивайки изискано от питието си, — откъде сте дошли първоначално вие и съпругата ви? Боя се, че не мога да разбера по акцента ви.

— От Севера сме — отвърна неопределено Хоук. — Горе, около Хилсдаун.

— Хилсдаун — повтори замислено Катрин. — Това е монархия, нали?

— Повече или по-малко — отвърна Фишър.

— Лоу Кингдомс сигурно ви изглежда твърде странен — намеси се Боуман. — Мисля, че демокрацията още не си е пробила път на север.

— Още не — потвърди Хоук. — Светът е огромен, а промяната пътува бавно. Когато открих, че Лоу Кингдомс на практика се управлява от избираем съвет, контролиран от конституционен монарх с ограничена власт, стори ми се сякаш целия мой свят се е обърнал с главата надолу. Как човек може да бъде крал, ако не управлява? А представата, че всеки мъж и всяка жена трябва да изказват мнението си как страната трябва да се управлява е просто зашеметяваща. Няма съмнение, че системата има своите недостатъци, повечето от тях съм видял тук в Хейвън, но тя има също и своя чар.

— Тя е пътят към бъдещето — каза Боуман.

— Може би сте почти прав — допусна Хоук.

Звънецът на входната врата зазвъня и Гонт отиде да отвори. Боуман и Катрин побъбриха още известно време, но не за нещо специално и после се отдалечиха, за да разговарят тихичко помежду си. Фишър погледна замислено след тях.

— Нямам доверие на Боуман. Твърде много се усмихва.

— Това му е работата — сви рамене Хоук. — Той е политик, забрави ли? Но забеляза ли как светваше лицето на Катрин всеки път, когато Боуман я погледнеше?

— Да — отвърна Фишър, усмихвайки се. — Нещо определено става там.

— Интригант — заключи Хоук.

— Нищо подобно — възрази Фишър. — Той е просто романтик. Това е всичко.

Гонт се върна в салона с висок мускулест мъж на възраст към петдесет години. Хоук хвърли един поглед на новодошлия и почти си разсипа питието. Стоящият до Гонт беше Адам Столкър, възможно най-прочутият герой, който някога се е появявал в Лоу Кингдомс. На младини бе побеждавал всички чудовища, които могат да ви дойдат на ум, и някои други. Без чужда помощ бе съборил злия барон Кейд от неговата планинска крепост и бе освободил стотици затворници от мръсните подземия на замъка му. Той бе довереника на кралете и защитника на потиснатите. Бе служил в дузина армии за една или друга кауза, оказвайки помощ на тези, които имаха нужда от нея. Героичните му подвизи бяха известни по целия свят и бяха обект на безброй песни и разкази. Адам Столкър — убиец на демони и герой.

Той стърчеше с глава и рамене над всички останали в помещението и бе почти два пъти по-едър от всички тях. Дългата до раменете му черна коса бе започнала вече леко да посребрява, но той все още имаше внушителна и мощна фигура. Дрехите му бяха обикновени, но елегантно скроени. Оглеждаше помещението, както войник оглежда бойно поле, кимайки на познатите лица. Накрая студените му сини очи се спряха на Хоук и Фишър. Приближи се до тях с бърза крачка, стисна здраво ръката на Хоук в своята и го тупна по гърба. Хоук се олюля от удара.

— Чух за вашия спор с вампира от Чандлър Лейн — каза грубовато Столкър. — Свършихте добра работа, капитан Хоук. Дяволски добра работа.

— Благодаря — отвърна Хоук, леко задъхан. — Помогна ми моят партньор.

— Разбира се. — Столкър кимна на Фишър. — Добре свършена работа, драга моя.

После погледна отново Хоук.

— Чувал съм добри неща за вас, Хоук. Този град има много за какво да ви благодари.

— Да — потвърди Фишър. — Ние мислим да поискаме повишение на заплатите.

— Благодаря сър Воин — каза бързо Хоук.

— Правим най-доброто, на което сме способни, но съм сигурен, че ни предстои да извървим дълъг път, докато станем прочути като Адам Столкър.

Столкър се усмихна и махна презрително с ръка.

— Певците преувеличават. Разбирам, че вие сте тук като телохранители на Уилям. Не би трябвало да имате никакви неприятности, особено когато аз и Гонт се грижим за него. Разбира се аз винаги приемам подкрепа. По-късно ще поговорим пак. Искам да чуя всички подробности относно убиването на онзи вампир. Веднъж в района на Брокън Крег, се натъкнах на цяло леговище от тези създания. Гадна работа!

Той кимна отривисто и се отдалечи, за да разговаря с Уилям. Хоук и Фишър проследиха с поглед отдалечаването му.

— Огромен е, нали? — каза Хоук.

— Трябва да е висок близо седем фута — съгласи се Фишър. — А видя ли големината на тези мускули?

— Да. — Хоук я погледна внимателно. — Беше малко рязка с него. Не съм ли прав?

— Той беше малко рязък с мен. Очевидно е от онези мъже, които смятат, че жените трябва да си стоят у дома, докато мъжете правят всичко възможно, за да станат герои. Срещал ли си го някога преди, Хоук?

— Не. Все пак съм слушал много от песните. Ако може да се вярва само на половината от тях, той е забележителен човек. Не съм сигурен, че вярвам на някои от разказите, но вече го срещнах… Не зная. Определено прави впечатление.

— Точно така. — Фишър отпи замислено от питието си. — Много опасен човек, ако му се изпречиш на пътя.

Хоук я погледна внимателно.

— О, хайде, хайде. Столкър като убиец? Това е смешно. Поради каква причина един велик герой като Столкър би могъл да се занимава с някой дребен политик като Блекстоун? Говорим за човек, който на младини е свалял крале.

— Не зная. — Фишър сви рамене. — Той просто ми прави впечатление на прекалено добър, за да е истина, това е всичко.

— Ти просто завиждаш, че поздрави мен, а не теб.

— Може би. — Фишър се засмя и изпразни чашата си.

— Колко такива си имала? — попита внезапно Хоук.

— Двама или трима. Жадна съм.

— Тогава помоли за чаша вода. Сега не е време да ти омекват краката. На Хайтауър просто би му харесало да намери някаква причина да ни злепостави.

— Човек, който разваля удоволствието на другите.

Фишър остави празната чаша и се огледа. Тържеството изглежда се беше оживило. Бърборенето на висок глас изпълваше салона заедно с определено количество самодоволен смях. Всеки държеше в ръка чаша вино, а първите няколко бутилки вече бяха празни.

Хоук отиде да поговори с Блекстоун относно уреждането на охраната, а Фишър бе оставена сама. Тя се огледа без определен интерес. Обществените събирания много не я привличаха. Интимни вицове, злобни клюки и сладки вина не можеха в никакъв случай да заместят добра храна и ел^[3] в компанията на приятели. Не че я привличаше и този вид събиране.

„Мисля, че по същество съм антисоциална“ — помисли саркастично Фишър. Тя сви рамене и се усмихна. После застана малко по-изправена, когато Едуард Боуман се приближи към нея. Тя направи вежлив поклон, а той й кимна отривисто в отговор.

— Капитан Фишър. Съвсем сама?

— За момента.

— Това вече е неприемливо. Една привлекателна жена като вас никога не трябва да остава без компания.

Фишър се учуди мислено. Лицето й бе по-скоро правещо впечатление, отколкото красиво и тя го знаеше. „Той преследва някаква цел…“

— Не обичам компаниите много — отвърна предпазливо тя.

— Аз също не съм привърженик на шумните събирания — отвърна Боуман, усмихвайки се мило. — Защо да не отидем на някое по-изолирано място, само ние двамата?

— Не мисля, че това ще се хареса на Гонт. Ние сме негови гости. И, в края на краищата, аз съм тук по служба.

— Гонт няма да каже нищо. — Боуман се наведе по-близо, а гласът му се сниши до шепот. — Никой няма да каже каквото и да било. Аз съм важна личност, драга моя.

Фишър го погледна право в очите.

— Не мислите ли, че си губите времето? — попита тя.

— Животът е кратък. — Боуман сви рамене. — Защо продължаваме да говорим? Има много други по-приятни неща, които бихме могли да правим.

— Не мисля така — отвърна спокойно Фишър.

— Какво? — Боуман я погледна хитро. — Мисля, че не разбираш, драга моя. Никой не ми отказва. Никой!

— Искате ли да се обзаложим? — Фишър се усмихна хладно.

Боуман се навъси и цялата любезност изчезна от лицето му, сякаш никога не е била там.

— Вие се забравяте, капитане. Аз имам приятели сред вашите началници. Всичко, което трябва да направя е да кажа една дума в подходящия отдел…

— Наистина ли бихте направил това?

— Повярвайте, капитане. Мога да ви проваля кариерата, да накарам да ви хвърлят в затвора… Бихте се изненадала от онова, което би могло да ви се случи. Освен ако, разбира се…

Той посегна с ръка към нея и после изведнъж спря и погледна надолу. В лявата си ръка Фишър държеше кама, чийто връх притискаше стомаха му. Боуман остана напълно неподвижен.

— Ако ме заплашите още веднъж — каза спокойно Фишър, — ще ви ръгна така, че ще носите белега до края на дните си. И бъдете благодарен, че съпругът ми не е забелязал нищо. Той ще ви убие на място и да вървят по дяволите последствията. Сега се махайте и стойте настрана. Разбрано?

Боуман кимна рязко, а Фишър скри камата. Той се обърна и се отдалечи. Фишър се облегна назад на масата за закуски и поклати възмутено глава.

— Мисля, че предпочитам тържеството, когато то бе скучно…

* * *

Гонт стоеше сам до вратата и внимателно следеше времето. Скоро трябваше да бъде готово първото ястие, а той не искаше да бъде препечено. Първото ястие предизвиква охотата за ядене. Той огледа гостите си и после трепна леко, когато видя, че Столкър си проправя решително път към него. Гонт въздъхна и вежливо му се поклони. В отговор, гигантския воин кимна енергично.

— Бих желал да разменя няколко думи с вас сър Магьосник.

— Разбира се, Адам. Какво мога да направя за вас?

— Продайте ми тази къща.

Гонт поклати решително глава.

— Адам, казвал съм ви и преди. Не възнамерявам да я продавам. Тази къща ме устройва много добре, а аз изразходвах много време да обграждам, както нея така и двора с мои собствени магически защити. Едно преместване сега би било не само скъпо, но и много неудобно. То също би означавало шест месеца усилена работа по премахване на тези магии, преди някой друг да може да живее тук.

— Парите няма да бъдат проблем — каза Столкър. — Вече съм богат човек. Можете да назовете своята цена, магьоснико.

— Не става дума за пари, Адам. Тази къща ме устройва. Напълно съм щастлив тук и не искам да се местя. Мразя да съм груб на тази тема, но наистина няма никакъв смисъл да продължавате да ме тормозите с тази продажба. Вашето злато не ме изкушава ни най-малко. Вече имам всичко, от което се нуждая. Не разбирам защо тази къща е толкова важна за вас, Адам. Пръснати из града има и други, точно като нея. Защо сте толкова завладян от моята?

— Лични причини — отсече Столкър. — Надявам се да съм първия, на когото ще я предложите ако се случи да си промените намерението.

— Разбира се, Адам. Сега, когато сте тук, аз бих желал да поговорим.

— Да?

— Какво се е случило между вас и Уилям. Карали ли сте се?

— Не. — Столкър наблюдаваше неотклонно Гонт. — Защо питате?

— О, хайде, Адам. Не съм сляп. Мисля, че в последните няколко седмици не сте разменили дори две думи. Помислих си, че вероятно сте имал някакво спречкване с него или нещо подобно.

— На практика, не. — Столкър поклати глава. — Аз съм тук, нали? Касае се просто за разлика в мненията относно това какъв трябва да бъде нашия следващ проект. Това ще се уреди от само себе си. А сега, ако ме извините…

Той кимна сдържано на Гонт и се отдалечи. Магьосникът го проследи с поглед, запазвайки грижливо безстрастно изражение на лицето си. Нещо не беше наред. Можеше да го почувства. Може би Столкър бе говорил достатъчно спокойно, но определено беше напрегнат. Все пак, не беше вероятно да причини някакви неприятности. Не и тук, не и на тържеството на Уилям. Гонт се намръщи. Все едно, може би щеше да е по-добре да поговори с Боуман, да разбере дали той знае нещо. Ако нещо се случеше и разтревожеше Столкър, това би го направило опасен враг.

* * *

Лорд е лейди Хайтауър стояха един до друг, малко по-настрана от останалите гости. Лорд Родерик гледаше към събралите се хора с неясен и отвлечен поглед. Лейди Елейн докосна нежно ръката му.

— Виждаш ми се бледен, скъпи. Добре ли си?

— Чувствам се отлично. Наистина.

— Видът ти говори друго.

— От горещината е. Това е всичко. Мразя да бъда затворен в града през лятото. Проклетото място е като пещ и в него няма дори следа от пресен въздух. Ще се оправя, Елейн. Не се тревожи.

— Видях те да говориш с хората от Службата за охрана. — Лейди Елейн се поколеба. — Това е той, нали?

— Да. Той остави нашето дете да умре.

— Не Род. Вината не бе в този човек и ти го знаеш. Не може да продължаваш да го обвиняваш за случилото се. Обвиняваш ли се за всеки войник под твоя команда, който е умрял в битката, защото ти не си предвидил всичко?

— Той не беше някой войник. Той беше моя син.

— Да Род. Разбирам.

— Толкова се гордеех с него, Елейн. Той не трябваше да прахосва живота си, спечелвайки чужди битки. Той трябваше да постигне нещо в своя живот. Толкова се гордеех с него…

— На мен ми липсва толкова много, колкото и на тебе, скъпи. Но него вече го няма, а ние трябва да продължим да живеем нашия си живот. Ти имаш по-важни неща за правене, отколкото да си прахосваш времето във вражда с един капитан от градската охрана.

Лорд Родерик въздъхна и за пръв път я погледна както трябва. За момент изглежда се готвеше да каже нещо, но после се отказа. Погледна ръката й, лежаща върху неговата над китката, и сложи другата си ръка върху нея.

— Права си скъпа. Както обикновено. Просто дръж този човек настрана от погледа ми. Не искам да ми се налага да говоря отново с капитан Хоук.

* * *

Столкър взе един от сандвичите и го изследва с подозрение. Малкото парче месо, завито в макарони, изглеждаше още по-малко в огромната му ръка. Той го помириса предпазливо, сви рамене и, как да е, го изяде. Когато дни наред си далеч от цивилизацията, накрая дори не можеш да си сигурен какъв е произходът на твоята следваща храна. Така че ядеш каквото можеш, когато можеш или рискуваш да гладуваш. Старите навици умират трудно. Столкър се огледа и погледът му попадна на Греъм Доримънт, разговарящ с магьосницата Визидж. Той сви презрително устни.

„Доримънт. Политически съветник. Вероятно никога, през целия си живот, не е изваждал меч в яда си. Само уста и никакъв мускул. Той бе полезен посвоему, но…“ — Столкър възмутено поклати глава. Сега, когато излезе на политическата сцена, трябваше да си има работа с такъв вид хора. Изведнъж Столкър се усмихна.

Той мислеше, че животът сред дивата природа е суров, докато не навлезе в политиката. Тези хора биха те изяли жив при най-малката възможност. А от сега нататък политиката трябваше да бъде неговия живот. Ставаше твърде стар за героика. Той не се чувстваше стар, но трябваше да се примири с факта, че вече не беше толкова силен или бърз, както някога. По-добре бе да се оттегли сега, докато е още на върха. Не би оцелял така дълго, ако бе глупав. Освен това, политиката имаше свои собствени награди и вълнения.

Преследването на власт… Преди много години, когато беше млад и глупав, една принцеса от много далечна страна му предложи да се ожени за него и да го направи крал, но той й отказа. Не искаше да се обвързва. Сега нещата бяха различни. Той имаше пари и добро име, така че какво му оставаше да постигне още, освен власт? Последната голяма игра. Последното предизвикателство.

Столкър внезапно се намръщи. Всичко вървеше чудесно. Той и Уилям бяха един непобедим екип, ако не… Проклет човек! Само ако той не се бе оказал толкова упорит… Все пак, след тази вечер, нямаше да има повече никакви спорове. След тази вечер той щеше да бъде свободен да върви по своя собствен път, а Уилям Блекстоун да върви по дяволите.

Столкър намери с поглед младата магьосница Визидж и леко се усмихна. Не изглеждаше зле. Въобще не беше грозна. Не бе съвсем по неговия обичаен вкус, но го привличаше тихата невинност в нейната сериозна уста и сведените очи. „Това е твоята щастлива вечер, мое момиче.“ Той отиде да се присъедини към нея и Доримънт. И двамата му се поклониха вежливо, но Столкър не пропусна едва сдържания гняв в очите на Доримънт.

— Добър вечер сър Воин — каза любезно Доримънт. — Оказвате ни чест с вашето присъствие.

— Добре е, че ви виждам отново — отвърна Столкър. — Много сте зает, нали? Все още ли откривате тайни и измъквате скелети от кухненските шкафове?

— Всички правим онова, което умеем най-добре — отвърна Доримънт.

— А как сте вие, драга моя? — обърна се Столкър към Визидж. — Изглеждате чудесно.

— Благодаря — тихо отвърна Визидж. Тя му хвърли бърз поглед и после отново сведе очи.

— Не пиете? — попита Столкър, забелязвайки, че ръцете й са празни. — Позволете ми да ви предложа малко вино.

— Не, благодаря — бързо отказа Визидж. — Виното не ме интересува. Пречи на съсредоточаването ми.

— Но нали затова пием, дете мое — каза Столкър, усмихвайки се. — Все пак алкохолът във виното не е нужно да бъде проблем. Вижте това.

Той си наля вино от една намираща се наблизо кана и после вдигна чашата пред себе си. Каза половин дузина думи с бърз рязък шепот и виното се размърда за кратко в нея, сякаш смутено от нечие невидимо присъствие. То бързо се успокои и не изглеждаше по-различно от преди.

— Опитайте го сега — каза Столкър, подавайки чашата на Визидж. — Има предишния вкус, но е без никакъв алкохол.

Визидж отпи предпазливо от виното.

— Добър трик — каза Хоук.

Столкър бързо се огледа. Не беше чул приближаването на телохранителя. „Остарявам“ — помисли кисело той. — „И ставам невнимателен.“ — После се поклони вежливо на Хоук.

— Едно обикновено заклинание за трансформация — спокойно обясни той. — Виното, разбира се, не променя своето основно естество. Това би било извън моите елементарни способности. Алкохолът продължава да е в него, само че вече не може да ви подейства. Понякога този трик е добре да се знае. Има времена, когато оцеляването на човек зависи от неговата способност да запази ума си бистър.

— Мога да си представя — рече Хоук. — Но винаги съм мислел, че не се доверявате на магията сър Воин. Това струва ми се е едно от нещата, с което са съгласни всички песни за вас.

— О, песните. — Столкър сви презрително рамене. — Изобщо не се интересувам от тях. Когато стане въпрос за това, магията е инструмент като всеки друг, само че е малко по-сложен от останалите. Не че не се доверявам на магията. Аз просто не се доверявам на онези, които разчитат твърде много на нея. Магьосничеството не е като меча или копието. Магията може да те разочарова. Освен това, нямам доверие в сделките, които правят някои хора, за да печелят знание и сила.

Той хвърли поглед на Гонт в далечната страна на помещението и очите му придобиха студен блясък. Хоук погледна замислено Столкър. Доримънт и Визидж се спогледаха.

— Благодаря за виното сър Воин — каза Визидж. — Наистина е много хубаво. Но сега моля да ни извините, защото Доримънт и аз трябва да дискутираме по един въпрос със семейство Хайтауър.

— А аз трябва да се върна при моя партньор — каза Хоук.

Те се поклониха вежливо и после бързо се отдалечиха, оставяйки Столкър сам да гледа вторачено след Визидж. „Ти малка гадна кучко“ — накрая помисли той. — „Е добре, в действителност тя бездруго не е моя тип.“

Магьосникът Гонт извиси гласа си над ромона на разговорите и призова за всеобщо внимание. Шумът бързо замря и всички се обърнаха с лице към него.

— Приятели мои, вечерята скоро ще бъде готова. Качете се, ако обичате, във вашите стаи и се преоблечете. След тридесет минути ще сервирам първото ястие.

Без да бързат, гостите започнаха да излизат от салона в коридора, бърборейки весело помежду си. Гонт изчезна след тях, вероятно, за да провери как върви приготвянето на първото ястие. Хоук и Фишър бяха оставени сами в големия салон.

— Преобличане за вечеря ли? — попита Хоук.

— Разбира се — отвърна Фишър. — Сега се намираме сред висшето общество.

— Това ще внесе разнообразие — сухо отбеляза Хоук и двамата се разсмяха.

— Ще се освободя от тази пелерина — заяви Фишър. — Не ме е грижа, че представляваме охраната. Адски е горещо, за да я нося.

Тя я свали и я сгъна върху най-близкия стол. Хоук се ухили и стори същото. Те погледнаха с копнеж към огромната маса в задната част на салона, покрита с чисто бяла покривка и блестящи чинии и прибори. В средата на масата имаше дори масивен канделабър, на който всички свещи вече бяха запалени.

— Масата изглежда добре — каза Хоук.

— Много добре — потвърди Фишър. — Питам се, дали сме поканени на вечеря.

— Съмнявам се — рече Хоук. — Вероятно след това ще получим остатъците от храната в кухнята. Освен ако Блекстоун не реши, че се нуждае от човек за пробване на храната, но аз мисля, че Гонт вероятно би приел това като обида за неговото кулинарно изкуство.

— Е, добре — каза Фишър. — Поне сега можем да поседнем за малко. Стъпалата ме болят.

— Правилно — съгласи се Хоук. — Днешния ден е твърде дълъг.

Те притеглиха столове до празната камина, отпуснаха се на тях и изпружиха крака. Столовете бяха почти неприлично удобни и издръжливи на тежест. Хоук и Фишър седяха известно време мълчаливо, почти задремали. Неотслабващата горещина тежеше върху тях и правеше дрямката да изглежда твърде съблазнителна. Минутите минаваха приятно и Хоук мързеливо се протегна. В този момент Катрин Блекстоун влезе бързешката в салона, а Хоук подскочи на стола, като видя изписаната на лицето й тревога.

— Извинявайте за безпокойството — поколеба се тя.

— Няма нищо — отвърна Хоук. — Точно затова сме тук.

— Става дума за моя съпруг — каза Катрин. — Той отиде в нашата стая, за да се преоблече, а аз отидох в банята. Когато се върнах оттам, вратата на стаята ни бе заключена отвътре. Тропах и виках, но нямаше никакъв отговор. Боя се, че може да му е станало лошо или нещо подобно.

Хоук и Фишър бързо се спогледаха и скочиха на крака.

— Мисля, че е по-добре да хвърлим един поглед — предложи Хоук. — Просто за всеки случай. Заведете ни, ако обичате…

Катрин Блекстоун кимна бързо и ги поведе навън от салона, а после по коридора. Ръката на Хоук почиваше върху брадвата на хълбока му. Имаше лошо предчувствие. Катрин бързаше по коридора и нагоре по стълбите в края му, вкопчвайки се в перилата, сякаш да ускори хода си. Хоук и Фишър се стараеха да не изостават от нея. Катрин стигна първа горния край на стълбището и се затича по площадката към третата врата отляво. Тя потропа на вратата, и заблъска дръжката й. После обезпокоена погледна Хоук.

— Все още е заключена, капитане. Уилям! Уилям, не ме ли чуваш? — нямаше никакъв отговор. Тя отстъпи назад и погледна отчаяно Хоук. — Използвайте брадвата. Разбийте бравата. На моя отговорност.

Хоук се намръщи, докато изтегляше брадвата.

— Може би първо би трябвало да поговорим с Гонт…

— Не мога да чакам! На Уилям може да му е лошо вътре. Веднага разбийте вратата! Това е заповед, капитане!

Хоук кимна и хвана здраво брадвата.

— Тогава отстъпете назад и ми направете малко място.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Гонт от горната част на стълбите. — Капитане, свалете брадвата!

Хоук гледаше неотклонно магьосника.

— Съветник Блекстоун не отговаря на нашите викове, а вратата му е заключена отвътре. Имате ли резервен ключ?

Гонт се приближи към него.

— Не — бавно каза той. — Никога не съм се нуждаел от някакви резерви. — Погледна затворената врата и стисна устни. — Уилям може да е наранен. Разбийте бравата.

Хоук кимна и замахна с брадвата, използвайки цялата си сила, за да я стовари върху месинговата брава. Масивната врата се разтресе силно в рамката си, но не се отвори. Хоук освободи острието и нанесе втори удар. Брадвата премина през цялата брава. Хоук леко се усмихна и освободи острието. Брадвата беше добра. Той отвори вратата с ритник и двамата с Фишър влетяха в стаята, следвани непосредствено от Катрин и Гонт.

Уилям Блекстоун лежеше по гръб на пода с втренчен безжизнен поглед в тавана. От гърдите му стърчеше дръжката на нож, а нагръдникът му бе червен от кръв.