Дръпнах ципа още малко и отдолу се показаха същите ужасни рани, каквито бях видял преди десет години. Не желаех да гледам повече. Извърнах лице встрани, срещу дъжда, и затворих очи. Едрите капки, които се стичаха по бузите ми, приличаха на сълзи.

— Давай да свършваме — каза Харли.

Отворих очи. Погледах вълните. Вдигнах ципа, без повече да надничам вътре. Бавно се изправих и отидох до другия край на чувала. Харли ме чакаше. После и двамата се наведохме и хванахме всеки своя край. Понесохме товара към скалите. Той ме водеше на югоизток, към едно отдалечено място на брега, където се срещаха две гранитни плочи. Между тях имаше стръмен улей с формата на клин. Беше до половина пълен с плискаща се вода.

— Изчакай следващата голяма вълна — каза Харли.

Вълната връхлетя брега с грохот и двамата извърнахме глави от пръските. Улеят се изпълни догоре, водата преля от другата страна и за малко не измокри обувките ни. После вълната се оттече и улеят отново се изпразни. По дъното му потракваха дребни камъчета, които се отдръпваха заедно с водата. Повърхността на океана беше покрита със сивкава пяна, надупчена от дъжда.

— Хайде, пусни я на земята — каза Харли. Беше се задъхал. — Задръж твоя край.

Той нагласи чувала така, че главата на трупа увисна над каменния улей. Ципът беше обърнат нагоре. Трупът лежеше по гръб. Аз стисках ъглите на долния край. Косата ми беше слепната от дъжда, водата щипеше на очите ми. Харли застана разкрачен над чувала, приклекна и избута края му още по-напред в празното пространство. Аз го следвах с моя край, сантиметър по сантиметър, малка стъпка по малка стъпка върху хлъзгавата скала. Следващата голяма вълна повдигна края на чувала от скалата. Харли използва това, за да го плъзне още по-напред. Аз го последвах. Вълната се отдръпна. Улеят отново се изпразни. Чувалът се преви на две от тежестта си. Дъждът плющеше по коравия каучук. Барабанеше по гърбовете ни. Беше студен като ръка на мъртвец.

С всяка следваща вълна Харли избутваше трупа все по-напред в морето, докато целият увисна в улея. Откъм моята страна чувалът беше празен. От тежестта си тялото се бе събрало в предния край. Харли погледа няколко мига към морето, после се наведе и разкопча докрай ципа. Дръпна се бързо назад, измъкна единия заден ъгъл от ръцете ми и го стисна здраво. Седмата вълна връхлетя брега. Този път пяната и пръските ни измокриха до кости. Улеят се изпълни с вода, чувалът също, после голямата вълна се отдръпна и отнесе трупа със себе си. Той се задържа на повърхността за част от секундата, след което мощното течение го дръпна право надолу, към дъното. Дългата руса коса проблесна, разпиляна от водата; бледата кожа в миг стана зеленикава, после сива и трупът изчезна в морската бездна. Водата в улея се обагри в червено, после отново стана бистра.

— Тук течението е направо жестоко — каза Харли.

Аз мълчах.

— Като ги дръпне, моментално изчезват — продължаваше да дърдори той. — Никой не се е върнал досега. Завлича ги на два-три километра навътре и все към дъното тегли. Пък по-нататък сигурно акулите им виждат сметката. По тия брегове е пълно с акули. И с всякакви други гадини. Раци, скариди, какво ли не. Нали схващаш?

Аз мълчах.

— Никой не се е върнал — повтори той.

Погледнах го и той ми се ухили. Устата му над козята брадичка беше грозна дупка с жълти, проядени зъби. Следващата вълна се удари в брега. Беше сравнително малка, но когато се отдръпна, улеят беше напълно измит. Сякаш нищо не се бе случило. Нищо. Харли се изправи несръчно и закопча празния чувал. От него се изцеждаше червеникава вода и капеше върху скалите. Той започна да го навива. Извърнах се и погледнах към къщата. Бек стоеше на прага и ни наблюдаваше.

Тръгнахме към къщата, подгизнали от морска и дъждовна вода. Бек се прибра в кухнята. Ние го последвахме. Харли се спря в ъгъла и запристъпва неловко от крак на крак, сякаш съзнаваше, че не му е там мястото.

— Значи тя е била федерален агент? — запитах.

— Няма съмнение — отвърна Бек.

Спортната му чанта беше на масата, точно в средата, като веществено доказателство в съдебна зала. Бек разкопча ципа и бръкна в нея.

— Виж това — каза той.

Извади отвътре един вързоп. Нещо, увито в омазнен, мръсен парцал с размери на кърпа за ръце. Разви го и измъкна глока на Дъфи.

— Всичко това беше скрито в колата, която й бяхме разрешили да ползва — каза той.

— В сааба? — запитах аз, колкото да кажа нещо.

Той кимна.

— В пространството за резервната гума. Под багажника.

Той постави глока на масата. Разви двата резервни пълнителя от парцала и ги сложи до пистолета. До тях нареди превитото шило и наточеното длето. И връзката с ключове на Куклата.

Спрях да дишам.

— Шилото е шперц, предполагам — каза Бек.

— Но с какво това доказва, че тя е от федералните? — запитах аз.

Той вдигна глока, обърна го с дясната му страна към мен и ми посочи нещо с пръст.

— Виж му серийния номер — каза той. — Направихме справка с фирмата производител в Австрия. Проникнахме в компютрите им. Този конкретен пистолет е продаден на правителството на Съединените щати преди около година. Като част от голяма държавна поръчка. Модел 17 за служителите мъже и 19 за жените. Ето откъде знаем, че е била от федералните.

Аз гледах тъпо серийния номер.

— А тя не отрече ли?

— Разбира се, че отрече. Каза, че просто го била намерила. Опита се да ни разиграва. Истината е, че обвини теб. Каза, че тия неща били твои. Но пък какво друго можеше да направи? Тях са ги обучили да лъжат и отричат.

Извърнах глава. Загледах се през прозореца към морето. Защо ги бе прибрала? Защо просто не ги бе оставила на мястото им? От грижовност? За да не се намокрят може би? Или какво?

— Изглеждаш ми нещо разстроен — отбеляза Бек.

И как изобщо ги е намерила? За какво й бе притрябвало да ги търси?

— Нещо разстроен ми се виждаш — повтори той.

„Разстроен“ беше слабо казано. Тя бе умряла в страшни мъки. За което причината бях аз. Сигурно си бе мислила, че ми прави услуга, като прибира нещата ми на сухо. За да не ръждясат. Тя беше едно глупаво момиче от Ирландия, което се бе опитало да ми помогне. А пък аз я бях убил, все едно че лично бях държал ножа.

— Аз отговарям за охраната — казах накрая. — Трябваше да я заподозра.

— Ти отговаряш за охраната от снощи — поправи ме той. — Тъй че недей да се косиш. Още не си встъпил в длъжност, както се казва. Дюк е трябвало да му мисли.

— Но кой би се досетил? — казах аз. — За мен тя си беше просто прислужницата.

— За мен също — каза той. — И за Дюк.

Отново извърнах глава встрани. Загледах се към морето. Беше сиво и неспокойно. Нищо не можех да разбера. Тя е намерила вързопа, добре. Защо обаче й е било да го крие?

— Още доказателства? — запита Бек. — Гледай тогава.

Аз погледнах към него точно в момента, когато извади от чантата чифт дамски обувки. Големи, груби, тромави — същите, с които я бях виждал от първия ден.

— Погледни — каза Бек. После обърна дясната обувка и с нокти изтръгна един пирон от тока. Изви встрани гумената подложка като малка вратичка и изтръска обувката върху масата. Отвътре изпадна малък правоъгълен пластмасов предмет и се захлупи върху масата. Той го обърна с лицето нагоре.

Беше безжичен предавател, абсолютно идентичен на моя.

Бек ми подаде обувката. Аз я поех. Държах я и я гледах тъпо. Беше трийсет и шести номер. За малък дамски крак. Но отпред имаше издуто бомбе, а отзад за симетрия — широк, сплеснат ток. Някаква глупава младежка мода. В тока обаче имаше изрязана правоъгълна кухина, същата като в моя. Беше издълбана умело, с много търпение. Не с машина — на ръка. Отвътре личаха същите следи от резеца както при мен. Представих си някакъв тип в някаква федерална лаборатория, пред него наредени цяла редица обувки, в стаята мирише на нова кожа, по бюрото му се събират купчинки стружки, докато той съсредоточено си върши работата. В голямата си част дейността на федералните служби е забележително нискотехнологична. Далеч не всичко в този занаят са експлодиращи писалки и миниатюрни камери, вградени в часовници. Чифт най-прости обувки, някое обикновено електронно пособие, купено направо от магазина — това в повечето случаи е всичкото им шпионско оборудване.

— За какво си мислиш? — запита Бек.

Мислех си за това как се чувствам. Като на въртележка. Като в ония влакчета на ужасите, които ту се потапят в някаква бездна, ту изплуват отново нагоре. Тя си оставаше все така мъртва, но вече не аз бях убиецът. Бяха я убили федералните компютри. Така че в известен смисъл лично аз се чувствах облекчен. Но и немалко разгневен. Какви, по дяволите, ги вършеше Дъфи? Какво си въобразяваше? Имаше едно абсолютно задължително процедурно правило. Едно желязно правило, което гласеше: никога не поставяй повече от един агент под прикритие в една и съща среда, освен ако и двамата не са предварително известени. Тя ми бе казала за Териса Даниъл. Но защо, по дяволите, не ме бе уведомила за другата?

— Направо невероятно — успях да кажа аз.

— Батерията е изтощена — продължи той, като държеше уреда с двете си ръце и щракаше копчетата с палци, сякаш беше някаква компютърна игра. — Във всеки случай това нещо не работи.

Той ми го подаде. Оставих обувката и го поех от ръката му. Натиснах познатото ми копче за включване. Но екранът си остана тъмен.

— Откога е била на работа тук? — запитах.

— От осем седмици — каза Бек. — При нас трудно се задържат слуги. Мястото е доста изолирано. Пък и тоя Поли, нали разбираш? Дюк също не беше от най-сговорчивите.

— Предполагам, че батерията на това нещо едва ли би могла да издържи осем седмици.

— Как би трябвало да постъпят сега? — запита той.

— Представа нямам — казах аз. — Никога не съм работил за федералните.

— По принцип — каза той. — Сигурно си чувал за такива случаи.

Вдигнах рамене.

— Предполагам, че са очаквали нещо подобно. Комуникациите винаги са първото нещо, което се скапва. А като изчезне от радара, те няма да почнат веднага да се тревожат. При това единственият им избор е да я оставят да продължи операцията. Те просто няма как да се свържат с нея и да я изтеглят, нали така? Тъй че най-вероятно просто ще изчакват, като ще се надяват да намери начин да зареди батерията и да установи връзка колкото се може по-скоро. — Изправих уреда на единия му ръб и посочих малката дупчица на дъното. — Това явно се зарежда с устройство за мобилен телефон или нещо подобно.

— А дали ще изпратят някой да я търси?

— Предполагам — казах аз, — че все някога ще го направят.

— Кога?

— Не знам. Във всеки случай не още.

— Ние смятаме да отричаме, че въобще е била тук. Че изобщо я познаваме. Няма никакви следи, че е била тук.

— На твое място бих изчистил основно стаята й — казах аз. — Там е пълно с нейни отпечатъци, косми, ДНК.

— Тя дойде при нас с препоръка — каза той. — Да не мислиш, че сме пуснали обява във вестника? Един наш човек в Бостън ни я препоръча.

Той ме погледна. Един ваш човек в Бостън, който се надява на облекчена присъда и прави всичко възможно, за да угоди на федералните власти. Кимнах.

— На твое място бих се запитал — казах аз — какво да си мисля за тоя човек?

Той ми кимна намусено в отговор. Явно премисляше казаното. Разбираше какво имам предвид. Вдигна голямата връзка ключове от масата, където ги бе сложил.

— Струва ми се, че са на Куклата — каза той.

Не отговорих.

— Значи кошмарът е в три посоки — продължи той. — Куклата явно е свързан с онази банда от Хартфорд, а нашият човек от Бостън работи за федералните. Сега се оказва, че Куклата е бил свързан и с федералните. След като е дал ключовете си на тая кучка. От което следва, че и хартфордската банда също си пие кафето с федералните. Куклата е мъртъв благодарение на Дюк, но все още съм изправен срещу Хартфорд, Бостън и федералните. Ще имам нужда от теб, Ричър.

Погледнах към Харли, който зяпаше дъжда през прозореца.

— Само Куклата ли е бил? — запитах.

Бек кимна.

— Проверих всичко. Само Куклата е. Убеден съм. Останалите са стабилни момчета. Те са плътно с мен. Много се разкайват заради Куклата.

— Добре — казах аз.

Настъпи продължителна тишина. После Бек отново уви нещата ми в парцала и пусна вързопа в чантата. Хвърли изтощения уред за имейли вътре и най-отгоре сложи обувките на прислужницата. Обувките изглеждаха празни, изоставени и отчаяни.

— Едно нещо знам — каза той. — Отсега нататък започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.

Аз заложих живота си още в същия момент. Не се отказах от обувките си. Върнах се в стаята на Дюк и погледнах в гардероба му. Вътре имаше четири чифта обувки. Не бяха точно по вкуса ми, но изглеждаха здрави и удобни и горе-долу моя размер. Но аз не ги докоснах. Да им се покажа с различни обувки би било равносилно на сигнална лампа. Ако се налагаше да изхвърля моите, трябваше да го направя както трябва. Не можех да ги оставя в стаята си, за да ги проверят ей така, между другото. Трябваше да ги изнеса от къщата. Но тъкмо сега това никак не беше лесно. Не можех просто да изляза с тях в ръце. Какво щях да им кажа? Ах, да, това са обувките, с които пристигнах. Отивам да ги изхвърля в океана, нещо изведнъж ми омръзнаха. Не, не ставаше.

Пък и обувките ми трябваха. Не че не ми минаваше през ум, но още не бях готов напълно да отрежа Дъфи от операцията. Поне засега. Заключих се в банята на Дюк и извадих устройството за имейли. Чувствах се някак особено потиснат. Включих го и на екрана се появи съобщение: „Трябва да се видим.“ Натиснах REPLY и написах: „Наистина трябва!“ Изключих уреда, натиках го обратно в подметката си и слязох в кухнята.

— Върви с Харли — каза ми Бек. — Трябва да докараш сааба.

Готвачката я нямаше. Плотовете бяха подредени и светеха от чистота. Печката беше студена. Липсваше само табелка „Затворено“ на вратата.

— Ще има ли обяд? — запитах.

— Гладен ли си?

Пред очите ми изплува последната голяма вълна, как изпълва чувала и отвлича трупа. Видях разстланата руса коса, мека и безкрайно фина под водата. Видях как кръвта се оттича, розовееща от морската вода. Никак не бях гладен всъщност.

— Коремът ми стърже — казах аз.

Бек се усмихна.

— Кораво копеле си ти, Ричър.

— Виждал съм трупове. А очаквам и занапред да виждам.

Той кимна.

— Готвачката е в почивен ден. Яж някъде навън, става ли?

— Нямам никакви пари.

Той бръкна в джоба на панталона си и извади топка банкноти. Започна да ги брои, после вдигна рамене и ми ги подаде всичките. Сигурно имаш някъде към хиляда долара.

— Тия са ти за джобни — каза той. — Заплатата ще я уредим отделно.

Сложих парите в джоба си.

— Харли те чака в колата — каза той.

Излязох и вдигнах яката на палтото си. Вятърът беше отслабнал. Дъждът вече удряше отвесно надолу. Линкълнът беше паркиран както преди до ъгъла на сградата. Капакът на багажника беше затворен. Харли барабанеше с палци по волана. Аз се наместих на седалката до него, като я плъзнах назад, за да отворя място за краката си. Той запали двигателя, пусна чистачките и потегли. Докато чакахме Поли да ни отвори портата, Харли пусна климатика на максимум. От мокрите ни дрехи прозорците започнаха да се запотяват. Поли се бавеше. Палците на Харли отново забарабаниха по волана.

— Вие двамата за един и същ човек ли работите? — запитах го.

— Аз и Поли ли? — попита на свой ред той. — То се знае.

— Кой е той?

— Бек не ти ли каза?

— Не — признах аз.

— Е, тогава и аз няма да ти кажа.

— Трудно ми е да си върша работата без информация.

— Проблемът си е твой — каза Харли. — Мен какво ме засяга?

И ми се усмихна приятелски с жълтите си проядени зъби. Представих си, че му забивам един юмрук в мутрата. Сигурно долната му челюст заедно със зъбите щеше да се спре някъде в гърлото. Но се сдържах. Поли разхлаби веригата и бутна портата навън. Още щом се отвори достатъчна пролука, Харли даде газ и профуча по на два сантиметра разстояние от двете крила. Настаних се удобно на седалката. Харли включи фаровете и настъпи педала. Зад гумите на колата се вдигаха фонтани от пръски. Движехме са право на запад, защото първите двайсет километра това беше единствената възможна посока. После поехме по шосе 1 на север, към Портланд, обратно на Олд Орчард Бийч и Сако, където бях ходил с Елизабет Бек. Времето беше толкова отвратително, че наоколо не се виждаше нищо. Едва различавах стоповете на колите пред нас. Харли мълчеше. Само се поклащаше напред-назад на седалката и барабанеше с палци по волана. Не караше плавно. През цялото време натискаше ту газта, ту спирачката. Ускоряваше, забавяше, ускоряваше, забавяше. Трийсетте километра до Портланд ми се сториха безкрайни.

По едно време пътят зави стръмно на запад и вляво от нас различих магистралата М-295. От другата й страна сивееше тясна ивица морска вода, а още по-нататък се виждаше международното летище на Портланд. Тъкмо в момента излиташе самолет, носейки след себе си облак от водни пръски. Машината прогърмя ниско над главите ни и зави на юг над Атлантика. После вляво се заточиха ниските сгради на крайпътен търговски център с дълъг тесен паркинг. Магазините в него бяха точно такива, каквито човек очаква да види в един евтин жилищен район, заклещен между две магистрали и оживено летище. На паркинга имаше може би двайсетина коли, подредени в една линия, всички с муцуните към бордюра. Старият сааб беше петата кола от ляво на дясно. Харли отби и спря точно зад него.

— Твой е — каза той. — Ключовете са в джоба на вратата отвътре.

Аз излязох на дъжда, а той даде газ и потегли още щом затворих вратата. Но не се насочи обратно към шосе 1. В края на паркинга сви вляво. Веднага след това вдясно. Видях го как се насочи към съседния паркинг. Вдигнах яката на палтото си и го проследих с поглед, докато пресече паркинга и изчезна зад някакъв комплекс от нови сгради. Ниски, продълговати конструкции от ярко боядисана гофрирана ламарина. Можеха да бъдат и офиси, съединени с мрежа от асфалтови алеи. Бяха мокри и блестяха на дъжда. Линкълнът се мярна за миг в една пролука между сградите. Движеше се бавно и някак лениво, сякаш Харли се оглеждаше къде да паркира. После колата се плъзна зад поредната сграда и повече не я видях.

Обърнах се. Саабът беше спрял с муцуната напред срещу вратата на магазин за алкохол. От двете му страни имаше магазинче за автомобилни стерео уредби и друго — за лампи и полилеи. Не вярвах да бяха изпратили прислужницата да купи нов полилей за къщата или стерео за сааба. Следователно бе дошла до магазина за алкохол. Където я бяха очаквали цяла глутница мъже. Най-малко четири-пет. След първоначалната изненада тя сигурно бе превключила на заучената си роля на добре обучен агент, който се бори за живота си. Но те го бяха очаквали. Самите те сигурно бяха дошли подготвени. Озърнах се напред-назад по тротоара. После се загледах в алкохолния магазин. Прозорците му бяха задръстени от кашони и отвътре навън едва ли се виждаше нещо. Все пак влязох.

Магазинчето наистина беше пълно с кашони, но празно откъм хора. Това сякаш беше обичайното му състояние. Вътре беше прашно и студено. Зад тезгяха се мотаеше някакъв сивкав тип на около петдесет. Сива коса, сива риза, сива кожа на лицето. Изглеждаше така, сякаш поне десет години не бе подавал нос навън. Около него нямаше абсолютно нищо, което бих могъл да купя, за да го предразположа. Затова минах направо на въпроса.

— Виждаш ли тоя сааб отвън? — попитах.

Той се загледа през прозореца с пресилено старание. Накрая каза:

— Виждам го.

— Не видя ли къде отиде шофьорът?

— Не — отвърна той.

Когато някой отвърне „не“, без да се замисли, обикновено лъже. Разбира се, и искрен човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от „съжалявам“ или нещо подобно. Може и от контравъпрос. Такава е човешката природа. Един искрен човек би казал нещо от рода на: „Съжалявам, не видях, защо, какво е станало?“ Аз бръкнах в джоба си и опипом отделих една банкнота от пачката на Бек. Извадих я. Беше стотарка. Прегънах я на две по дължина и я повдигнах между показалеца и средния си пръст.

— А сега?

Той погледна вляво от себе си. На мен ми се падаше вдясно. Към офисите, които не се виждаха през стените на дюкяна му.

Един бърз, потаен поглед, едно мигновено стрелване на очите, които веднага се върнаха в първоначалното си положение.

— Не — повтори той.

— А един черен линкълн? — продължих аз. — Ей сега отмина нататък.

— Не съм го видял — каза той. — Може да съм бил зает.

Кимнах с разбиране.

— Ти направо си скъсваш задника от бачкане тука. То се вижда. Истинско чудо е как се справяш сам-самичък.

— Може да съм бил в задната стаичка. Сигурно съм говорил по телефона.

Двата ми пръста продължиха още известно време да стискат стотарката, навирена нагоре. Сигурен бях, че сто долара, свободни от данък, съставляват значителна част от седмичния му оборот, но той дори не погледна парите. Това само по себе си значеше много.

— Твоя воля — казах аз. Пъхнах банкнотата в джоба си и излязох.

Подкарах сааба на юг по шосе 1 и след стотина метра спрях на първата бензиностанция. Влязох и си купих бутилка минерална вода и два шоколадови десерта. Водата, пресметнато на литър, ми излезе четири пъти по-скъпо, отколкото ако бях купил бензин. Излязох навън, застанах на сухо под козирката на входа, развих единия шоколадов десерт и започнах да го ям. През това време се поогледах. Нямаше камери. Приближих се до телефонните автомати и с монетите от рестото позвъних на Дъфи. Бях запомнил номера й в мотела наизуст. Набутах се целия в плексигласовия балон, за да не се измокря до кости. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Тръгни на север към Сако — казах й. — Още сега. Среща в големия тухлен търговски център на острова в едно кафене, което се казва кафе „Кафе“. Който закъснее, черпи.

Доядох си десерта и подкарах по шосето на юг. Саабът друсаше и бучеше ужасно след кадилака на Бек и линкълна на Харли. Беше стар и раздрънкан. Постилките на пода бяха изтънели и се местеха под краката ми. Километражът показваше шестцифрено число. Но иначе вършеше работа. Гумите бяха в добро състояние, чистачките работеха. Предпазваше ме от дъжда. Освен това имаше хубави големи странични огледала. Аз не отделях поглед от тях. Зад мен нямаше никой. Стигнах пръв в кафенето. Поръчах си едно дълго еспресо, за да премахна вкуса на шоколад от устата си.

Дъфи пристигна след около шест минути. Спря на входа, огледа се, после тръгна усмихната към мен. Беше с други джинси и друга памучна риза — този път синя, не бяла. Върху нея си беше сложила охлузеното кожено яке, а най-отгоре — раздърпан шлифер, който й беше прекалено голям. Сигурно беше на стареца. Във всеки случай не на Елиът. Елиът беше по-дребен от нея. Едва ли бе очаквала такова лошо време, когато бе тръгвала от Вашингтон.

— Тук безопасно ли е? — запита тя.

Не отговорих.

— Какво има? — запита тя.

— Ти черпиш — казах аз. — Закъсня. Искам още едно еспресо. Върни ми парите и за това.

Тя ме изгледа неразбиращо, но отиде до бара и след малко дойде с едно еспресо за мен и едно капучино за себе си. Косата й беше леко мокра. Преброи мълчаливо рестото си и ми отдели равностойността на първата чаша кафе в банкноти и монети. Тук, в Мейн, и кафето беше значително по-скъпо от бензина.

— Е, какво има? — запита тя.

Не отговорих.

— Ричър, какво става?!

— Ти си изпратила там друга агентка още преди осем седмици — казах аз. — Защо не си ми казала?

— Какво?!

— Каквото казах.

— Каква агентка?

— Същата, която умря тази сутрин. От радикална двойна мастектомия без упойка.

Тя ме гледаше смаяно.

— Териса е убита?

Поклатих глава.

— Не беше Териса. Другата беше.

— Каква друга?

— Я не ме будалкай! — казах.

— Каква друга?!

Аз я гледах. Строго. После по-меко.

Имаше нещо в светлината на това кафене. Може би нещо в начина, по който се отразяваше в светлото дърво и в матовия бронз, в стъклото и в хрома. На тази светлина всичко се виждаше като на рентген. Беше като един вид серум на истината. Предишния път на нея безпогрешно бях видял изчервяването на Елизабет Бек. Сега бях очаквал да видя същото и при Дъфи. Същото наситено червено на смущението и срама от това, че я бях разкрил. Но видях само пълна изненада. Беше изписана на лицето й. Дъфи бе пребледняла. Лицето й бе станало бяло като вар. Сякаш бе останала без кръв. А това, както и изчервяването, не е нещо, което става с усилие на волята.

— Каква друга? — залита още веднъж тя. — Освен Териса друга нямаше. Какво ми казваш? Че Териса е мъртва?

— Не е Териса — повторих аз. — Имаше още една жена. Бяха я наели като домашна прислужница.

— Нищо подобно — каза тя. — Там беше само Териса.

Отново поклатих глава.

— Видях трупа. Не беше Териса.

— Домашна прислужница ли?

— Имаше предавател за имейли в обувката си — казах аз. — Абсолютно същия като моя. Подметката беше издълбана от същия техник. Разпознах почерка.

— Това е невъзможно — каза тя. Аз я гледах в упор. — Щях да ти кажа — настоя тя. — Непременно щях да те уведомя. Освен това, ако бях изпратила и друг агент под прикритие, щях ли да имам нужда от теб? Разбираш ли какво ти говоря?

Извърнах глава встрани. После отново я погледнах. Беше мой ред да се почувствам засрамен.

— Че коя тогава е била, по дяволите?

Дъфи не отговори. Ръката й нервно си играеше с чашката капучино — побутваше я леко за дръжката, колкото да я превърти всеки път с по десетина градуса върху чинийката, при което гъстата пяна оставаше неподвижна. Мозъкът й работеше трескаво.

— Преди осем седмици, казваш?

Кимнах.

— А какво ги е накарало да се усъмнят?

— Проникнали са в компютъра ти — казах аз. — Тази сутрин или може би още снощи.

Тя вдигна поглед от чашата си.

— Затова ли ме разпитваше?

Кимнах. Не казах нищо.

— Териса не фигурира в компютъра — каза тя. — Нито пък където и да било.

— Пита ли и Елиът?

— Не само го питах — каза тя. — Претърсих целия му хард диск. Както и всичките му файлове в централния архив във Вашингтон. Имам достъп навсякъде. Търсих на Териса, Даниъл, Джъстис, Бек, Мейн и под прикритие. Той нито веднъж не е използвал тези думи.

Аз мълчах.

— Как е станало? — запита тя.

— Не съм сигурен — отвърнах. — Предполагам, че отначало компютърът просто им е казал, че има някой, а впоследствие и че този някой е жена. Без име, без подробности. И те са започнали да я търсят, докато са я открили. Мисля, че вината донякъде е и моя.

— Как така?

— Бях направил скривалище — казах аз. — Твоят глок, двата пълнителя. Това-онова. Тя ги намерила. Скрила ги в колата, която ползваше.

Дъфи помълча няколко мига. Накрая каза:

— Е, добре. Ти смяташ, че са претърсили колата й и като са ти намерили нещата, са се хванали за нея, така ли?

— Предполагам, че така е станало.

— Но може би първо са претърсили нея, като са намерили обувката?

Отново извърнах поглед.

— Много се надявам да е така.

Тя направи гримаса.

— Хайде, не се тормози. Не си ти виновен. Още щом са видели в компютъра, че е жена, и са се насочили право към нея. В края на краищата колко жени има там? Освен Териса сигурно е била само тя. Нямало е как да не я хванат.

Кимнах. Разбира се, там беше и Елизабет Бек. А също и готвачката. Но нито едната не би могла да попадне в списъка на заподозрените. Елизабет беше съпругата на боса. А пък готвачката работеше там поне от двайсет години.

— И все пак коя е била?

Дъфи продължаваше да превърта чашката си малко по малко, докато направи пълен оборот и се върна в първоначалното положение. Грапавият ръб на дънцето й едва доловимо стържеше по чинийката.

— Всичко е ясно — каза тя. — Помисли си само за последователността във времето. Започни от днес и карай назад. Преди единайсет седмици аз оплесках оная работа със снимките в гаража. Преди десет седмици ме отстраниха от разследването. Но понеже Бек е едра риба, аз нямах намерение да се отказвам и изпратих Териса под прикритие без тяхно знание. Точно по същата причина обаче, понеже Бек е едра риба, и без мое знание преди осем седмици те може да са поверили разследването на някой друг и този някой да е изпратил там въпросната прислужница в допълнение към Териса. Както Териса не е знаела нещо за прислужницата, така прислужницата не е подозирала, че Териса е вече там.

— За какво й е било да рови в нещата ми?

— Предполагам, за да контролира ситуацията. Така е по правилник. От нейна гледна точка ти си изглеждал подозрително. Като неуправляем авантюрист, човек, дошъл да мъти водата. Убиец на полицаи, който укрива оръжие. Може да си е помислила, че си от някоя съперническа банда. Сигурно е имала намерение да те издаде на Бек. По този начин е щяла да спечели доверието му. Във всеки случай целта й е била да те отстрани, понеже не е искала излишни усложнения. Ако не на Бек, може би щеше да те издаде на нас, като убиец на полицаи. Чудно е, че не го е направила.

— Предавателят й нямаше батерия.

Тя кимна.

— Да, това са осем седмици. Предполагам, че в тая къща домашните прислужници не разполагат със зарядни устройства.

— Бек казва, че била дошла от Бостън.

— Има логика — каза Дъфи. — Сигурно се възложили случая на бостънското оперативно бюро. Към техния район е. Което обяснява и защо във Вашингтон не са тръгнали никакви слухове по въпроса.

— Той каза, че някакви приятели му я били препоръчали.

Тя отново кимна.

— Явно за да получат облекчена присъда за техен човек. Ние често се възползваме от такива случаи. Пък и те нямат нищо против да се топят един друг. Между тия хора няма никаква лоялност.

Изведнъж се сетих за нещо, което Бек беше казал. Запитах:

— Как комуникирахте с Териса?

— По имейла, точно както с теб. Имаше същото устройство.

— В обувката ли?

Дъфи кимна. Не каза нищо. Гласът на Бек кънтеше в главата ми: Започвам да им претърсвам и обувките, това поне е сигурно. Можеш да заложиш живота си, че ще бъде така.

— Тя кога ви писа за последен път?

— Връзката с нея пропадна още на втория ден — каза Дъфи. После замълча.

— Къде живееше?

— В Портланд. Бяхме й уредили апартамент там. Все пак беше чиновничка, не прислужница.

— Ти ходила ли си в апартамента й?

Тя кимна.

— Никой не я е виждал от втория ден.

— Погледна ли в гардероба й?

— Защо?

— Трябва да знаем с кои обувки е била, когато са я хванали.

Дъфи отново пребледня.

— Ах, по дяволите!

— Точно така — казах аз. — Е, кои обувки бяха в гардероба?

— Не тези, които трябваше.

— Дали се е сетила да изхвърли навреме предавателя?

— Това едва ли е щяло да й помогне. Освен ако не изхвърли и обувките. Дупката в тока е била достатъчна като улика.

— Трябва да я открием — казах аз.

— Разбира се, че трябва — отвърна тя. После помълча малко. — Днес е извадила голям късмет. Ония са търсили жена и първо са се насочили към прислужницата. Не можем обаче да очакваме, че все така ще й върви.

Не казах нищо. Късметът на Териса беше в нещастието за другата. Всяко добро за зло. Дъфи отпи от кафето си и направи гримаса. Сигурно беше изстинало. Остави чашата.

— Но какво всъщност я е издало? — запита тя. — Това искам да разбера. Та тя не изкара и два дни там. А това стана цели девет седмици, преди да проникнат в компютъра.

— Каква лична легенда й съставихте?

— Обикновената за подобна задача. Неомъжена, без сериозен приятел, без семейство и близки, без корени. Като теб, само дето при теб е истина.

Бавно кимнах. Симпатична, трийсетина годишна жена, за която никой няма да се сети, че липсва. Огромно изкушение за такива като Поли или Куклата Направо неустоимо. Момиче за забавление. А и останалите от тая банда сигурно не бяха много по-добри. Харли например. Горкият Харли в никакъв случай не можеше да мине за образец на цивилизованост.

— Може нищо конкретно да не я е издало — казах аз. — Може чисто и просто да е изчезнала. Много жени изчезват ей така. Особено млади. Неомъжени, самотни жени изчезват непрекъснато. С хиляди всяка година.

— Само че ти си открил стаята, където са я държали.

— Всички тия изчезнали жени също ги държат някъде. Те липсват само от наша гледна точка. Самите те знаят къде са, също и мъжете, които ги държат.

Тя ме погледна.

— Смяташ, че случаят е такъв?

— Не е изключено.

— Дали е жива и здрава?

— Не знам — казах. — Надявам се.

— Дали ще я оставят жива? Кимнах.

— Мисля, че това им е целта. Понеже не знаят, че е федерален агент. Мислят си, че е просто жена, една от многото.

Момиче за забавление.

— Можеш ли да я откриеш, преди да са й проверили обувките?

— Може и никога да не ги проверят — казах аз. — Разбираш ли, ако са свикнали да гледат на нея по определен начин, както вероятно е станало, за тях е трудно да я видят в различна светлина.

Тя извърна лице встрани и се умълча.

— Да гледат на нея по определен начин… — каза тя. — Защо не си го кажем направо?

— Защото не го искаме — отвърнах аз.

Тя помълча. Мина една минута. Втора. После изведнъж ме погледна право в очите. Бе й хрумнало нещо.

— Ами твоите обувки? — запита тя.

Поклатих глава.

— Същата работа. Те вече са свикнали с мен. Би било мисловен скок изведнъж да се усъмнят.

— И все пак рискът е голям. Вдигнах рамене.

— Бек ми зачисли „Берета М-9“ — казах. — Така че да поизчакаме и да видим. В мига, в който се наведе да ми погледне обувките, ще му пръсна черепа.

— Но все пак Бек е само бизнесмен, нали така? Поне в общи линии. Дали би постъпил жестоко с Териса, ако знае, че застрашава бизнеса му?

— Не знам — отвърнах аз.

— Той ли уби прислужницата?

Поклатих глава.

— Не, Куин.

— Пред очите ти ли стана?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

Извърнах лице встрани.

— Познавам почерка му.

Четвъртата ми среща със сержант Доминик Кол беше седмица след онази вечер в бара. Времето оставаше все така горещо. Говореше се за някакъв тропически ураган, който се задавал откъм Бермудите. Бюрото ми беше заринато от хиляди папки — убийства, изнасилвания, самоубийства, кражби на оръжие, нападения, а последната вечер в базата бе избухнал и бунт, понеже хладилникът в столовата се бил повредил и сладоледът станал на вода. Току-що бях говорил по телефона с едно приятелче във Форт Ъруин, Калифорния, който ми каза, че при тях било същото всеки път, когато задухал вятър откъм пустинята.

В този момент влезе Доминик. Беше по шорти и прилепнала тениска. Въпреки всичко не се потеше. Кожата й беше суха, като напудрена. Носеше под ръка папката си, която бе станала осем пъти по-дебела, откакто й я бях дал.

— Кожухът на снаряда трябва да е метален — обяви тя. — Това е окончателното заключение.

— Така ли? — казах.

— Отначало като че ли бяха предпочели пластмасов, но мисля, че по-скоро са искали да се изфукат.

— Добре — казах.

— Опитвам се да ти кажа, че проектът за кожуха е готов. Вече се готвят да преминат към по-важните неща.

— На теб още ли ти е жал за тоя Горовски?

Тя кимна.

— Би било наистина жалко да му съсипем живота. Той е добър човек и невинна жертва. Като цяло си върши добре работата и е полезен за армията.

— Тогава как ще постъпите?

— Няма да е лесно — каза тя. — Аз лично бих предпочела да го вербувам отсега, нека подава фалшива информация на който клъвне. Така ще можем да продължим разследването, без да разкриваме нищо реално.

— Но?

— Но самото устройство изглежда нереално. Доста е шантаво. Прилича на голяма стреличка за мятане. Изобщо няма взривен заряд.

— Че как работи тогава?

— Комбинация от кинетична енергия, тежки метали, обеднен уран, топлина, такива ми ти работи. Ти специализирал ли си физика в университета?

— Не.

— Тогава няма да го разбереш. Но нещо ми казва, че ако почнем да ги мотаем с чертежите, лошият чичко ще се досети. Което ще изложи Горовски на опасност. И момиченцата му, разбира се.

— Значи предлагаш да им подхвърлим истинския проект?

— Мисля, че така трябва.

— Рискът е голям — казах аз.

— Ти решаваш — каза тя. — Затова ти плащат големите мангизи.

— Аз съм капитан — отвърнах. — До края на живота си ще съм на социални помощи.

— Решение?

— Нещо за лошия чичко успя ли да разбереш?

— Още не.

— Сигурна ли си, че няма да се измъкне?

— Абсолютно — каза тя.

Усмихнах се. В този момент, с блесналите си очи, сериозно лице и сресана зад ушите коса, с късите си панталони и тясна блузка, с мургавата си суха кожа, тя беше най-овладяното, най-самоувереното човешко същество, което някога бях виждал.

— Давай тогава — казах.

— Аз не танцувам — отсече тя.

— Какво?

— Не само с теб — обясни тя. — Всъщност много ми се искаше. Благодаря ти за поканата. Но по принцип не танцувам. С никого.

— Защо?

— Просто така — сви рамене тя. — Срам ме е. Нямам добра координация на движенията.

— Нито пък аз.

— Може да потренираме насаме — предложи тя.

— Поотделно?

— Заедно. Може пък да помогне. Като при алкохолиците.

Тя ми намигна, обърна се и излезе. В тежкия горещ въздух на стаята остана едва доловимо ухание от парфюма й.

Двамата с Дъфи допихме мълчаливо кафетата си. Моето беше изстинало и нагарчаше. Не го исках. Дясната обувка ми убиваше. Не ми беше съвсем по мярка. Усещах я на крака си като затворническа верига. А отначало ми се бе сторила толкова умно направена. С усет, находчивост и стил. Спомних си кога за пръв път бях отворил тока — още първия ден, веднага след пристигането ми в къщата, след като Дюк ме бе заключил в стаята ми. Вътре съм! Чувствах се като във филм. После си спомних и последния повод да я отворя — в банята на Дюк, само преди час и половина. Още с включването на екрана изскочи съобщението от Дъфи: „Трябва да се видим.“

— Защо поиска да се видим? — запитах я аз.

Тя поклати глава.

— Това вече няма значение. Направих преоценка на ситуацията. Всички останали задачи отпадат, освен една: да спасим Териса. Откриваш я и веднага я измъкваш оттам. Ясно?

— Ами Бек?

— Остави Бек. Аз още веднъж оплесках работата. Тази прислужница е била легитимният агент, докато Териса не е. Нито пък ти. Сега прислужницата е мъртва, следователно ще ме уволнят, защото съм изпратила на своя глава Териса и теб. Същевременно ще прекратят разследването срещу Бек поради процедурни нарушения, толкова сериозни, че никой съд няма да признае събраните материали. Така че грабвай Териса и се махай оттам.

— Става — казах аз.

— А за Куин просто забрави — добави тя. — Все едно няма нищо.

Не отговорих.

— Ние, така или иначе, се провалихме — продължи тя. — Ти не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства. Пълна загуба на време, отначало докрай.

Мълчах.

— Също като моята собствена кариера — заключи тя.

— Кога смяташ да уведомиш министерството? — запитах.

— За прислужницата ли?

Кимнах.

— Веднага — каза тя. — Незабавно. Длъжна съм. Нямам избор. Но най-напред ще претърся архива и ще се опитам да разбера кой я е пратил. Понеже бих желала първо да уведомя лично някого на моето ниво. Така ще мога да се извиня. Иначе по официалния канален ред ще стане мътна и кървава. Всичките ми пропуски, пароли и кодове за достъп ще бъдат отменени мигновено, а аз ще получа един празен кашон и трийсет минути, за да опразня бюрото си.

— От колко време работиш там?

— От много. Бях си наумила, че ще съм първата жена директор.

Не казах нищо.

— Щях да ти кажа — продължи тя. — Честна дума, ако имах друг агент там, щях да те уведомя.

— Знам — казах аз. — Съжалявам, че направих прибързани изводи.

— От напрежението е — обясни тя. — Не е лесно да работиш под прикритие.

Кимнах.

— Това е някаква къща на ужасите — казах. — От една беля, та на друга. Всичко изглежда като някакъв кошмар.

Оставихме недоизпитите си чаши на масата и излязохме на покрития тротоар на търговския център, а оттам — навън, на дъжда. Бяхме паркирали близо един до друг. Тя ме целуна по бузата, качи се на форда си и тръгна на юг, а аз седнах в сааба и поех на север.

Този път Поли не бързаше да ми отвори портата. Накара ме да чакам цели две минути, преди изобщо да благоволи да подаде туловището си навън през вратата. Беше все така по дъждобран. После още цяла минута се взира в мен, преди да посегне към резето. На мен ми беше все тая. Бях твърде улисан в мисли, за да му обръщам внимание. В ушите ми звучеше гласът на Дъфи: „Направих преоценка на ситуацията.“ През почти цялата ми кариера във войската началник, пряк или непряк, ми беше един тип на име Лион Гарбър. Той имаше навика да си обяснява всяко нещо сам на себе си, като измисляше подобни фрази и клишета. Имаше по нещо за всеки възможен случай. Обичаше например да казва: „Преоценката на задачите е уместна, защото предотвратява излишния преразход.“ Под което нямаше предвид непременно пари. По-скоро преразход на жива сила, ресурси, време, воля, усилия, енергия. Често обаче си противоречеше. Както обичаше да повтаря за преоценка на задачите, така също казваше: „Никога не се отклонявай от набелязаната цел.“ Разбира се, с повечето поговорки е така. Много баби — хилаво дете, но две глави мислят по-добре от една. Ала въпреки всичките си противоречия и непоследователност като цяло Лион одобряваше преоценките на ситуацията. Одобряваше ги, и още как! Преоценката е мисловен процес, а той не виждаше нищо лошо в мисленето. Така че аз мислех, и то здраво, понеже подсъзнателно усещах, че нещо ме дебне, нещо изневиделица ще се случи, а съзнанието ми отказваше да го регистрира. Нещо, свързано с казаното от Дъфи: Не си открил засега нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.

Чух изскърцването на тежките метални крила. Вдигнах поглед и видях Поли, който ме изчакваше да мина. Едри капки шибаха по дъждобрана му. Както винаги беше без шапка. Аз си отмъстих на дребно, като на свой ред го накарах да чака на дъжда около минута. Преоценката на Дъфи ме устройваше напълно. Не се интересувах особено от Бек. Всъщност никак. Но държах да открия Териса. И щях да я открия. Също и Куин. И него щях да спипам, каквото и да си приказваше Дъфи. Толкова с преоценките на ситуацията.

Отново погледнах към Поли. Стоеше и чакаше. Пълен кретен. Той на дъжда, аз на сухо в колата. Вдигнах крака си от спирачката и бавно пропълзях през портала. Чак когато го отминах, дадох газ и се насочих към къщата.

Вкарах сааба в гаража, където за пръв път го бях видял, и излязох във вътрешния двор. Механикът още клечеше в неговия си гараж. В празния. Не го виждах какво точно прави. Може би се криеше от дъжда. Затичах се към къщата. Металният детектор извести за пристигането ми. Бек го чу и дойде в кухнята да ме посрещне. Посочи с пръст спортната чанта. Тя си лежеше кротко в средата на масата както преди.

— Разкарай това оттук — каза той. — Хвърли го в океана, чули?

— Чух — казах аз.

Той си отиде, аз вдигнах чантата и се обърнах към вратата. Пак излязох навън и покрай зида на гаражите заслизах към брега. Извадих вързопа си от чантата и го пуснах обратно в скритата падинка до зида. Който пести, има. А и аз много държах да върна глока на Дъфи. Тя и без това си имаше достатъчно неприятности, за да прибавям към списъка с провиненията й и загуба на личното оръжие. Повечето федерални агенции гледат много сериозно на подобно нещо.

След като свърших това, слязох до ръба на скалите, замахнах и запокитих чантата далеч навътре в морето. Тя се превъртя няколко пъти и обувките заедно с предавателя изпаднаха от нея още във въздуха. Предавателят пръв цамбурна във водата и моментално потъна. Лявата обувка се вряза с бомбето напред и го последва. Чантата се забави повече, понеже се бе напълнила с въздух при падането, но полека се преобърна във водата и също се плъзна надолу. Дясната обувка се задържа известно време на повърхността като малка черна лодчица, която подскачаше и се клатушкаше върху вълните, сякаш се опитваше да преплува сама океана на изток. После започна да се накланя на една страна, задържа се още десетина секунди, докато се напълни с вода, и изчезна без следа.

В къщата цареше тишина. Готвачката я нямаше. В трапезарията Ричард дъвчеше сандвич, който явно сам си бе направил, и гледаше дъжда през прозореца. Елизабет беше в будоара, все така вглъбена в „Доктор Живаго“. Самият Бек не се виждаше. По метода на изключването предположих, че е в кабинета си, вероятно седнал в голямото кожено кресло и загледан в колекцията си от автомати. Никъде не се чуваше звук. Нямаше логика. Дъфи ме бе уведомила, че току-що са пристигнали пет контейнера; самият Бек ми бе казал, че се задава тежък уикенд, а никой нищо не правеше.

Качих се в стаята на Дюк. Не можех да я нарека своя. Надявах се, че няма да се наложи да свиквам с нея. Легнах на леглото и отново се замислих. Опитвах се да определя онова нещо, което човъркаше подсъзнанието ми. „Много е лесно — казваше в такива случаи Лион Гарбър. — Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто.“ И аз започнах да си припомням. Но се сещах само за Доминик Кол. Петия път, когато я видях, тя ме закара до Абърдийн, щата Мериленд, с един маслиненозелен шевролет. Не бях много убеден, че е редно да им даваме автентичните чертежи. Рискът беше прекалено голям. Обикновено не бих се притеснявал за такова нещо, но имах нужда от някакъв напредък в разследването. Доминик бе открила тайника, където оставяха материалите, начина, по който го правеха, както и как Горовски съобщаваше на свръзката си, че пратката е пристигнала. Но все още никой не бе видял свръзката да дойде, за да си я прибере. Все още не знаехме кой е той.

Абърдийн е малко градче на около четирийсет километра на североизток от Балтимор. Методът на Горовски беше някоя неделя да отиде с колата си до големия град и да остави пакета на уговореното място в района на вътрешното пристанище. По онова време кварталът се ремонтираше усилено, беше станал много приятен, но всичко беше още твърде ново, тълпите не го бяха усетили и наоколо през повечето време нямаше почти никой. Горовски имаше ЛПС — яркочервена „Мазда Миата“ на две години. Нелоша количка, не съвсем нова, но не и много евтина, понеже навремето тоя модел беше твърде успешен и си държеше цената. Освен това беше двуместна, нямаше място за неговите момиченца. Така че сигурно имаше и втора кола. Знаехме, че съпругата му не е богата. Това може би щеше да ми се стори подозрително за всеки друг, но Горовски беше инженер, за него подобен избор беше твърде характерен. Той не пиеше, не пушеше. Твърде възможно беше човек като него да пести старателно и в един момент да се разпусне за едно такова симпатично спортно автомобилче с ръчни скорости и задно предаване.

В онази неделя, когато го проследихме, той паркира колата си в близост до едно от пристанищата за яхти, после отиде и седна на плажа. Беше космат и набит. Едър в раменете, но не висок. В ръката си държеше неделен вестник. Известно време зяпа платноходките в пристанището. После затвори очи и вдигна лице към небето. Времето беше превъзходно. Поне пет минути той седя така, попивайки слънчевите лъчи като гущер. После отново отвори очи, разгърна вестника и се зачете.

— Това му е за пети път — прошепна Доминик. — И за трети, откакто приключиха с кожуха.

— Засега по сценария ли действа? — запитах аз.

— Абсолютно.

Прелистването на вестника продължи двайсетина минути. Виждах, че наистина го чете, не се преструва. Прегледа внимателно всички раздели, освен спортния. Това ми се стори малко необичайно за почитател на „Янкис“. Но после си казах, че един почитател на „Янкис“ едва ли ще иска да чете през цялото време за „Ориолс“.

— Виж сега! — прошепна Доминик.

Той се огледа и измъкна от вестника бежов плик за военна поща. Разтърси вестника с лявата си ръка, за да оправи някаква гънка в хартията. А също и за да отвлече вниманието от онова, което вършеше дясната. Защото в този момент дясната му ръка се протегна и пусна плика в кошчето за боклук до него на плажа.

— Добре изпълнено — казах аз.

— Няма грешка — съгласи се Доминик. — Това момче не е загубено.

Аз кимнах. Наистина си го биваше. Не стана веднага да си тръгне. Поседя още десетина минути, зачетен във вестника. После бавно и внимателно го сгъна, надигна се от мястото си, лениво се приближи към брега и още няколко минути наблюдава яхтите. Накрая се обърна и без да бърза, тръгна към колата си. Вестникът беше сгънат под лявата му мишница.

— Сега внимавай — прошепна Доминик.

Видях го как извади парченце тебешир от джоба си с дясната ръка. Като се преструваше, че се блъска неволно в един стълб, той постави малка чертичка върху него. Беше петата такава чертичка на същия стълб. Пет чертички — пет седмици. Първите четири бяха избледнели до различна степен. Докато ги оглеждах с бинокъла, той стигна до паркинга, качи се на малката си спортна кола и потегли. Насочих вниманието си върху кошчето за боклук.

— А сега какво става? — запитах Доминик.

— Абсолютно нищо — отвърна тя. — За трети път наблюдавам всичко, отначало докрай. Предишните два пъти си загубих цялата неделя. Никой няма да дойде. Нито днес, нито утре.

— Кога прибират боклука?

— На следващия ден, рано сутрин.

— Може и боклукчията да е в играта.

Тя поклати глава.

— Проверих и това. В камиона още с натоварването всичко се пресова на плътна маса и оттам го карат право в пещите за изгаряне.

— Искаш да кажеш, че нашите безценни чертежи се изгарят в пещите на общината?

— Да, за по-сигурно.

— А може би някой от ония яхти се промъква посред нощ на плажа?

— Само ако е невидим.

— Значи може и да няма получател — казах аз. — Може цялата работа да е уговорена отдавна, а междувременно получателят да е арестуван за нещо друго. Или да го е дострашало и да се е измел. Или да е умрял от болест. Може системата отдавна да не действа.

— Смяташ ли?

— Всъщност едва ли.

— Не е ли време да го ударим през палците?

Кимнах.

— Налага се. Аз може да приличам на идиот, но глупак чак не съм. Нещата вече излизат от контрол.

— Може ли да премина към План „Б“?

Кимнах отново.

— Прибери Горовски в ареста и го заплаши с разстрел. После, ако клекне и се навие да им пробутва фалшиви чертежи, може пак да ни стане симпатичен.

— Много е трудно да се направят убедително.

— Кажи му сам да ги начертае. Ако ли не, неговият задник изгаря.

— Или на децата му.

— Родителски неволи — подметнах аз. — Нищо, така ще внимава още повече.

Тя помълча малко. После каза:

— Не искаш ли да идем да танцуваме?

— Тук ли?

— Тук сме далеч от базата. Никой не ни познава.

— Добре.

После си казахме, че е рано за танци, та изпихме по две бири и зачакахме да мръкне. Барът беше малък и тъмен. Червени тухли и дърво. Приятно местенце. Имаше и джубокс. Дълго се подпирахме на него, един до друг, като избирахме песента за първия танц. Спорихме и обсъждахме разгорещено каква да бъде. Изведнъж това придоби огромна важност за нас. Аз се опитвах да разтълкувам предложенията й според темпото. Дали щяхме да се притискаме буза до буза? Или просто щяхме да подскачаме един срещу друг, хем заедно, хем разделени? Накрая, когато въпросът стигна едва ли не до специална резолюция на ООН, аз пуснах монетата си, затворих очи и натиснах едно от копчетата. Случи се „Карамел“ на „Ролинг Стоунс“ — велика песен! Винаги много съм я харесвал. Истината е, че Доминик се оказа доста приличен танцьор, докато аз бях нещо плачевно.

Когато накрая седнахме задъхани и си поръчахме по още една бира, изведнъж се сетих как го вършеше Горовски.

— Не е в плика! — казах аз. — Пликът е празен. Чертежите са във вестника. В спортния раздел. Той нито веднъж не го отвори. Пликът е само за отвличане на вниманието, ако случайно го наблюдават. Всичко е много добре изпипано. Вестника го пуска в друго кошче за боклук, малко по-късно. След като остави знак с тебешира. Може би на излизане от паркинга.

— Ах, дяволите да го вземат! — извика тя. — Загубих цели пет седмици!

— А междувременно някой е получил три комплекта автентични чертежи.

— Тоя е от нашите — каза Доминик. — Или е военен, или е от ЦРУ, или от ФБР. Истински професионалист, иначе нямаше да е толкова печен.

Във вестника значи, а не в плика. Десет години след тази история лежах по гръб на леглото си в Мейн и си мислех как танцувахме с Доминик Кол, а също и как оня тип Горовски си бе сгънал вестника бавно и внимателно и после дълго бе съзерцавал стотиците мачти на яхтите в залива. Във вестника, а не в плика. Тази подробност по някаква неведома причина все още ми изглеждаше показателна. Не това, а онова. После се сетих как прислужницата бе пъхнала вързопа ми под кората на багажника на сааба. Тя едва ли бе скрила там и още нещо, иначе Бек щеше да го намери и да го прибави към уликите на кухненската маса. Но постелките в сааба бяха овехтели и се пързаляха по пода. Ако тя бе склонна да скрие нещо като намерен пистолет под резервната гума на колата си, какво би могло да я спре да държи документи под постелките? А човек, който е в състояние да извърши всичко това, обикновено си води бележки за всяко нещо, което прави.

Надигнах се от леглото и пристъпих до прозореца. Следобедът отминаваше. Скоро щеше да падне мрак. Ден четиринайсети, петък, отиваше към края си. Слязох на долния етаж, като си мислех за сааба. Видях Бек да крачи по коридора. Забързано. Като човек, обзет от внезапна тревога. Влезе в кухнята и вдигна телефона. Допря слушалката за миг до ухото си и ми я подаде.

— Няма сигнал — каза той. — Телефоните са прекъснати.

Поех слушалката и се заслушах. Нямаше сигнал, не се чуваше обичайният шум по линиите. Мъртва тишина, ако не се брои бученето на кръвта в ушите ми. Сякаш бях допрял до ухото си морска раковина.

— Иди да провериш твоя — каза той.

Качих се обратно в стаята на Дюк. Вътрешният телефон работеше нормално. Поли отговори на третото позвъняване. Когато вдигна, аз му затворих. Но външната линия беше прекъсната. Подържах слушалката до ухото си, сякаш очаквах нещо да се случи, и в този момент Бек се появи на вратата.

— Мога да се свържа с портиерната — казах.

Бек кимна.

— Тя е на съвсем отделна линия — каза той. — Ние сами си я прокарахме. С външната какво е положението?

— Не работи — отвърнах аз.

— Странно — каза той.

Аз оставих слушалката. Погледнах през прозореца.

— Може да е от времето — казах.

— Не — отвърна той. Измъкна мобилния си телефон и го вдигна нагоре. Беше малка сребриста „Нокия“. — Това също не работи.

Той ми подаде телефона. Отпред имаше миниатюрно екранче. Скалата отдясно показваше, че батерията е напълно заредена. Но индикаторът на сигнала беше свит до долу. Насред екрана с тлъсти черни букви се мъдреше надпис: N0 SERVICE. Върнах му апарата.

— Трябва да ида до тоалетната — казах аз. — Веднага се връщам.

Заключих се в банята на Дюк. Свалих обувката си и отворих тока. Натиснах бутона за включване на устройството. На екрана се появи същият надпис: NO SERVICE. Изключих го, натиках го обратно в тока, пуснах водата в тоалетната, колкото да си дам вид, че правя нещо, и седнах на капака Не разбирах нищо от далекосъобщения. Знаех само, че от време на време телефонните линии се повреждат. Също и че мобилните комуникации невинаги са надеждни. Но какви бяха шансовете наземните линии на дадено място да излязат от строя едновременно с най-близката клетъчна антена? Твърде малки, казах си аз. Направо нищожни, ако питате мен. Явно беше умишлен саботаж. Но в услуга на кого? И кой ли го бе поръчал? Едва ли от телефонната компания. Те не биха извършвали ремонтни работи в най-натовареното време в петък вечер, когато всички се прибират от работа. Рано сутрин в неделя — може би. Във всеки случай никога не биха изключили наземните линии едновременно с антените за мобилни комуникации. При всяко положение те биха внимавали изключването да стане последователно във времето.

Кой ли тогава го бе организирал? По всяка вероятност някоя тежкокалибрена федерална агенция. От рода на АБН например. Може би бяха решили да си приберат прислужницата. Може би тъкмо в момента командоси преобръщаха складовете на Бек на пристанището и не искаха той да научи, преди да са готови да ударят и къщата му.

Но беше малко вероятно. Федералните щяха да мобилизират повече от един екип командоси. Щяха да ударят едновременно и складовете, и къщата. Дори и да не го направеха, нямаше нищо по-лесно от това да затворят пътя към къщата при първия завой. Те можеха да отрежат Бек напълно и завинаги от света. Разполагаха с двайсет километра пусто шосе, по което да правят каквото си искат. Бек им беше в ръцете, със или без телефони.

Кой тогава?

Може би Дъфи, неофициално и без да оставя следи. Нейният статус в агенцията все пак беше достатъчно висок, за да може някой мениджър в телефонната компания да й дължи голяма услуга, която тихомълком да бъде уредена в нужния момент. Особено ако тази услуга беше ограничена като географски обхват. Ако покриваше само един продълговат скалист нос, вдаден в морето. Както и една-единствена клетъчна антена, някъде по протежение на М-95. Това означаваше да остави пътуващите по магистралата петдесет километра без телефон, но с малко повече настойчивост Дъфи би могла да го постигне. Вероятно. Особено ако услугата бе ограничена не само по обхват, но и по време. Ако прекъсването нямаше да продължава неограничено, а, да кажем, четири-пет часа.

А защо ли Дъфи толкова се бе уплашила от телефоните, та да й трябват четири-пет часа? Само един възможен отговор: тя се страхуваше заради мен.

Бодигардовете бяха избягали.

Време. Разстоянието, делено на скоростта при постоянна посока на движение, е равно на времето. Времето е нещо, което е или достатъчно, или не стига. В конкретния случай не знаех кое от двете. Бодигардовете бяха заключени и изолирани от света в същия мотел в Масачузетс, където бяхме планирали първоначалния осемсекунден удар. Мястото се падаше на около триста километра на юг. Това поне го знаех със сигурност. Фактите са си факти. Останалото са само догадки. Но и от тях все пак можех да сглобя някакъв правдоподобен сценарий. Те са успели някак си да се измъкнат от мотела и да задигнат служебен форд. После сигурно са карали като бесни, да кажем, в продължение на цял час, парализирани от паника. Било им е жизненоважно да се отдалечат достатъчно, преди да предприемат каквото и да е. Отначало може и да са се позагубили сред ония пущинаци. После са налучкали вярната посока и са се добрали до магистралата. Дали са газ и са поели право на север. В един момент са се поуспокоили, видели са в огледалото, че никой не ги следи, намалили са скоростта до позволената и са започнали да се оглеждат за телефон. Но по това време Дъфи вече е била успяла да изключи телефонните връзки с къщата. Действала е бързо. Така че първата им спирка е била само загуба на време. Десетина минути, докато отбият, паркират, позвънят в къщата, позвънят на мобилния, качат се на колата и отново се влеят в движението. После отново в същата последователност на следващия паркинг. Вероятно първия срив на линиите са си го обяснили с нормален технически проблем. Това им е струвало още десетина минути. След което или са се досетили, че има закономерност, или просто са решили, че вече са достатъчно близко до целта, за да стигнат, без да спират повече. Или и двете.

А за да стигнат до целта, щяха да са им нужни около четири часа, отначало докрай. Но четири часа откога точно? От кой момент започваха да текат? Това е, което не знаех. Очевидно от началния момент бяха изминали не повече от четири часа, но и не по-малко от трийсет минути. Оттам следваше, че или имах предостатъчно време, или никакво.

Излязох от банята и погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял. Навън бе нощ. Прожекторите на стената бяха запалени и грееха ярко, обвити в мъгла. По-нататък се виждаше само непрогледен мрак. Никакви фарове на кола в далечината. Слязох на долния етаж. В коридора Бек продължаваше да блъска по копчетата на нокията си, сякаш се надяваше от това телефончето да проработи.

— Излизам — казах аз. — Ще тръгна по пътя.

— Защо? — запита той.

— Не ми харесва тая работа с телефоните. Може да е нищо, но може и да е нещо.

— Нещо като какво?

— Не знам — казах аз. — Може би някой идва насам. Ти току-що ми каза колко много хора не ти желаят чак дотам доброто.

— Имаме защитна стена и желязна порта — отбеляза той.

— А лодка имаш ли?

— Не. Защо?

— Защото, ако тези хора стигнат до стената, ще ти трябва лодка. Те могат да те държат обсаден, докато умреш от глад.

Той не отговори.

— Ще взема сааба.

— Защо?

Защото е по-лек от кадилака, помислих си аз. Вместо това казах:

— Защото кадилака го оставям на теб. По-голям е.

— И какво смяташ да правиш?

— Каквото се наложи. Сега аз съм шеф на охраната ти. Може и нищо да няма, но ако има нещо, ще се опитам да те предпазя от него.

— А аз какво да правя?

— Ти стой до някой отворен прозорец и се ослушвай — казах аз. — През нощта на място като това, заобиколено от вода, ще чуеш от няколко километра, ако се стреля. Тогава натоварваш всички в кадилака и даваш газ. Без да спираш. Не се притеснявай, аз ще ги задържа достатъчно дълго, докато се измъкнеш. Имаш ли къде да отидеш?

Той кимна. Не ми каза къде.

— Тогава върви. Ако се изскубна, ще се видим в офиса. Ще отида дотам с колата и ще те чакам. Мини да ме вземеш.

— Добре — каза той.

— А сега се обади на Поли по вътрешния телефон и му кажи да бъде готов да ми отвори портата.

— Добре — повтори той.

Оставих го на същото място, в коридора. Обърнах се и излязох в нощта. Свих зад зида и прибрах вързопа с нещата. Отнесох го до сааба и го поставих на задната седалка. Седнах зад волана, запалих двигателя и изкарах колата на заден ход. Преминах бавно по кръга и като излязох на алеята към портата, дадох газ. Прожекторите светеха ярко. Видях Поли, вече застанал пред портата. Намалих скоростта отдалеч, за да не ми се налага да спирам. Минах през портата и подкарах на запад, като се взирах в далечината за фарове на насрещна кола.

След шест-седем километра видях един от служебните фордове, паркиран в банкета с муцуната към мен. Със загасени светлини. Зад волана седеше старецът. Загасих моите фарове, спрях плътно до него и свалих стъклото. Той направи същото. Отначало насочи пистолет и фенерче в лицето ми, но веднага ме позна и ги прибра.

— Бодигардовете са избягали — каза той.

Кимнах.

— Така си и мислех. Кога?

— Преди близо четири часа.

Неволно погледнах напред. Нямаше време.

— Двама от нашите са извън строя — добави той.

— Убити?

Той кимна мълчаливо.

— Дъфи докладва ли в службата?

— Още не — отвърна той. — Няма как. Всичко е неофициално, цялата тази операция е неофициална и не съществува.

— Ще й се наложи да докладва — казах аз. — Двама души са това.

— Ще го направи — каза той. — Но по-късно. След като ти си свършиш работата. Понеже задачите си остават постарому. Сега Бек й е нужен повече отвсякога, за да се оправдае за действията си.

— Как стана всичко?

Старецът вдигна рамене.

— Те изчакваха. Бяха двама срещу четирима наши. Не би трябвало да е сериозен проблем да ги опазим. Но сигурно нашите са се разсеяли нещо. Доскучало им е в тоя мотел…

— Кои бяха?

— Двете момчета с тойотата.

Не казах нищо. Цялата история бе продължила приблизително осемдесет и четири часа. Три денонощия и половина. Всъщност дори по-дълго, отколкото поначало бях очаквал.

— Къде е сега Дъфи? — запитах.

— Пръснали сме се по следите им — отвърна той. — Дъфи е в Портланд с Елиът.

— Това с телефоните беше умно.

Той кимна.

— И още как. Тя държи на теб.

— От колко време са прекъснати?

— От четири часа. Толкова успяхме да уредим. Всеки момент трябва да ги включат отново.

— Аз мисля, че ония ще тръгнат право насам.

— И аз — каза той. — Затова дойдох.

— След като са минали близо четири часа, те вероятно вече пристигат. Така че телефоните едва ли имат голямо значение.

— И аз така мисля.

— Имаш ли план?

— Чаках теб. Казах си, че ще направиш връзката.

— Те въоръжени ли са?

— Имат два глока — каза той. — Със заредени пълнители. — После замълча за момент. Извърна поглед встрани. — Без четирите патрона, изстреляни на място. По два, в главата.

— Няма да ви е никак лесно — казах аз.

— Кога ли ни е било лесно! — отвърна той.

— Хайде, да се скрием някъде.

Посъветвах го да остави колата си където е и да дойде с мен. Той заобиколи сааба и се настани на седалката. Беше със същия шлифер, с който Дъфи бе дошла в кафенето. Явно си го бе поискал обратно. Отдалечихме се на около километър и половина и се заоглеждахме за място. Пред нас пътят рязко се стесняваше и правеше плавен завой, като същевременно се издигаше полегато. В тази отсечка банкетите бяха широки едва по две педи и при това се спускаха стръмно надолу към скалите. Аз спрях колата, завих рязко вляво, после върнах назад и дадох отново напред, докато я наместих така, че да прегради изцяло шосето. Слязохме и я огледахме. Като бариера не беше зле. Отстрани не бе останало място за минаване. Само че прекалено се набиваше в очи. Както и бях очаквал. Още е излизането си от завоя ония двамата щяха да забият спирачки, после да дадат заден ход и да заотстъпват със стрелба.

— Трябва да я преобърнем — казах. — Сякаш е катастрофирала.

Извадих вързопа от задната седалка. Сложих го отстрани на банкета, за всеки случай. После накарах стареца да постеле шлифера си на шосето. Изпразних джобовете на палтото си и поставих и него до шлифера му. Идеята беше да претърколим сааба върху палтата. Така щях после да го върна без видими повреди. Застанахме един до друг, облегнати с гръб на колата, и започнахме да я клатим. Никак не е трудно да преобърнеш кола. Виждал съм да го правят по цял свят. Гумите и окачването всъщност помагат. Започваш първо да я клатиш, после все по-силно да я люлееш, докато се надигне от едната страна и тогава, ако не пропуснеш момента, с едно малко по-силно бутване можеш да я преобърнеш. Старецът беше доста як. Добре се справи. Залюляхме я с гърбовете си на 45 градуса и после в един момент се извърнахме с лице, сграбчихме я за праговете и я надигнахме най-напред на едната й страна, а после, по инерция, и върху покрива.

Палтата отдолу ни позволяваха да я донаместим точно, без да издраскаме покрива. После аз отворих шофьорската врата, както беше обърната наопаки, и казах на стареца да влезе вътре и за втори път през последните четири дни да се направи на умрял. Той натика краката си зад волана и легна по очи, наполовина отвън, на асфалта, като разпери ръце над главата си. Отстрани изглеждаше доста убедително. На ярката светлина на фаровете им щеше да е още по-добре. Палтата не се виждаха, освен ако съзнателно не се оглеждаш за тях. Аз се отдалечих от колата, прибрах вързопа и приклекнах зад скалите надолу по склона.

Зачакахме.

Стори ни се, че чакахме дълго. Пет минути, после шест, седем. Намерих три обли камъка, всеки малко по-едър от юмрука ми, и ги наредих пред себе си. Поглеждах на запад. Отгоре все още имаше ниски облаци и предположих, че фаровете на колата ще се отразят първо в тях, докато преминава през гърбиците по пътя. Но на хоризонта не се виждаше никаква светлина. Беше тихо. Не се чуваше и никакъв звук, освен тежкото дишане на стареца на няколко метра в мрака.

— Няма начин да не дойдат — извика той.

— Ще дойдат — отвърнах аз.

Продължихме да чакаме. Беше тихо и тъмно като в рог.

— Как се казваш? — подвикнах му аз.

— Защо питаш? — отвърна той.

— Просто исках да знам. Вече втори път те убивам, без да знам името ти.

— Тери Вилянуева — отвърна той.

— Това испанско име ли е?

— Разбира се, че е испанско.

— Нямаш вид на латинос.

— Знам — каза той. — Баща ми беше латинос, майка ми ирландка. Но и двамата с брат ми сме се метнали на мама. Брат ми дори си смени презимето на Нютон. Като на оня, учения. Вилянуева и Нютон значат едно и също: нов град. Но аз запазих испанското си име. Заради моя старец.

— Откъде си родом?

— От Южен Бостън — отвърна той. — Не ни беше лесно преди толкова години, деца от смесен брак и тъй нататък.

Той отново млъкна. Аз се оглеждах и ослушвах. Нищо. Вилянуева се размърда. Позата не му беше удобна.

— Ти си стабилен мъж, Тери — подвикнах му.

— Стара школа — отвърна той.

И тогава чух колата.

В този момент и мобилният телефон на Вилянуева иззвъня.

От около километър и половина долових приглушения, нервен вой на форсиран докрай шестцилиндров двигател. В далечината, между шосето и облаците, проблясваха фарове. Телефонът на Вилянуева беше нагласен да свири някаква смахната, забързана версия на „Токата и фуга в ре-минор“ на Бах. Той престана да се прави на умрял, надигна се на колене и измъкна телефона от джоба си. Натисна копчето; музиката спря. Вдигна телефона до ухото си и отговори. Послуша малко и каза:

— Добре.

После:

— В момента точно това правим.

После:

— Добре.

Накрая пак:

— Добре.

Прекъсна връзката и пак легна на шосето. Бузата му беше долепена до асфалта. Телефонът се подаваше наполовина от ръката му.

— Линиите току-що са възстановени — извика той.

И времето отново се движи, казах си аз. Погледнах вдясно от мен, на изток. Бек сигурно през цялото време бе опитвал линиите и в момента, в който чуеше сигнала за набиране, веднага щеше да излезе да ме търси, за да ми даде отбой. Погледнах вляво, на запад. Шумът на колата се чуваше ясно. Ярките снопове светлина на фаровете се поклащаха нагоре-надолу и разрязваха мрака.

— Трийсет секунди! — извиках аз.

Шумът се усилваше. Вече съвсем отчетливо различавах като три отделни звука боботенето на двигателя, смените на тона на автоматичната скоростна кутия и свистенето на гумите. Наведох се още по-ниско. Десет секунди, осем, пет. Колата изскочи иззад завоя и фаровете й прорязаха тъмнината на сантиметри от гърба ми. После чух глухия напън на хидравликата, жалното изскърцване на нагорещените дискове и воя на гумите, които се влачеха по асфалта. Колата спря малко накриво на около пет метра от сааба.

Надигнах глава. Беше „Форд Торъс“, светлосин на цвят, но изглеждаше бледосив на лунната светлина, която се процеждаше през облаците. От предницата му се разстилаше бял конус светлина. Стоповете му блестяха в яркочервено. В него имаше двама мъже. Лицата им бяха осветени от отражението на собствените им фарове в преобърната кола. Няколко секунди те не помръднаха, загледани право напред.

Явно веднага познаха сааба. Сигурно го бяха виждали стотици пъти. После шофьорът се размърда. Чух го как постави скоростния лост на паркинг. Стоповете угаснаха. Двигателят едва шушнеше на празни обороти. До мен достигаше миризма на изгорели газове и горещ въздух изпод капака на двигателя.

Двамата отвориха едновременно вратите си. Слязоха от колата и застанаха зад прикритието на вратите. Пистолетите бяха в ръцете им. Почакаха малко. После се подадоха иззад вратите. Насочили дулата към асфалта, те тръгнаха бавно напред. Фаровете ги осветяваха ярко от кръста надолу. Горната половина на телата им се различаваше трудно. Но успях да различа чертите им или поне формата на главите. Бяха двамата бодигардове. Нямаше съмнение. Млади и мускулести, предпазливи и изопнати като струни. Бяха все още с тъмните си костюми, измачкани, раздърпани и захабени. Белите им ризи бяха посивели. Нямаха вратовръзки.

Приклекнаха до Вилянуева. Дръпнаха се малко встрани, за да може фаровете да осветят лицето му. Знаех, че го бяха видели, макар и съвсем набързо, когато профучаха покрай него през портала на колежа преди осемдесет и четири часа. Не очаквах обаче да го познаят. И не мисля, че го познаха. Но вече веднъж се бяха оставили да ги измамят и не искаха това да се повтори. Бяха извънредно предпазливи. Не започнаха да му оказват първа помощ. Просто клечаха до него и го гледаха. После единият — този откъм моята страна — се изправи.

Но в това време аз се бях приближил на метър и половина зад него. В ръката си стисках едър камък. Малко по-голям от топка за бейзбол. Замахнах на височината на рамото си, сякаш исках просто да го зашлевя през лицето. Ако не го бях улучил, силата на замаха като нищо щеше да ми откачи ръката от рамото. Само че аз го улучих. Камъкът го уцели точно в слепоочието и той рухна на земята, сякаш върху него се бе стоварил метеорит. Другият се оказа по-бърз. Вилянуева посегна да го сграбчи за глезените, но той се извъртя и отскочи встрани. В следващия миг глокът в ръката му бе насочен право към мен. Аз исках само да му попреча да стреля, затова запокитих камъка към лицето му. Но той се извърна встрани и камъкът го улучи в тила, точно където черепът му се свързваше с шийните прешлени. Сякаш го удари гюлле. Човекът се захлупи по очи и не помръдна повече.

Стоях и се взирах напрегнато в мрака на изток. Нищо. Никакви фарове по шосето. Никакъв звук, освен морето далеч назад. Вилянуева изпълзя на четири крака от преобърнатата кола и се спря до първия мъж.

— Този е мъртъв — каза той.

Проверих. Така си беше. Трудно е да останеш жив, след като ти се стовари петкилограмов камък в слепоочието. Черепът му беше хлътнал навътре, изцъклените му очи бяха застинали в неразбиращ въпрос. Нямаше пулс нито на китката, нито на шията. Пристъпих към втория мъж. Наведох се. И той си беше отишъл. Вратът му беше строшен, главата му се люлееше свободно. В което нямаше нищо чудно. Същият петкилограмов камък му я беше отнесъл и само вратните мускули я държаха.

— С един куршум два заека — каза Вилянуева. Не отговорих.

— Какво има? — запита той. — Ти да не искаше да ги арестуваш повторно? След това, което направиха? Та те просто си подписаха смъртните присъди, няма какво да му мислиш!

Мълчах.

— Какъв ти е проблемът? — запита Вилянуева.

Проблемът не беше мой. Беше на АБН. Аз дори не бях полицай на служба. Но тогава си спомних тайното съобщение на Пауъл, изпратено лично до мен: 10–28. Тия не трябва да живеят, повярвай ми. Лично аз нямах основания да се съмнявам в думите му. И за мен, и за Вилянуева смъртта на двамата беше въпрос на лоялност към наши бивши другари по оръжие.

— Няма проблем — казах аз.

Намерих камъка, който се бе търколил по шосето, и го ритнах далеч извън банкета. После отидох до форда, пресегнах се и угасих фаровете. Повиках с ръка Вилянуева.

— Трябва да действаме бързо — казах аз. — Обади се по телефона и кажи на Дъфи да дойде тук заедно с Елиът. Трябва да откара колата.

Вилянуева набра номера от паметта на телефона само с едно копче и веднага започна да говори, докато аз намерих двата глока на шосето и ги натъпках в джобовете на убитите, по един на всеки. После отидох до сааба. Да го изправим обратно на колелата му щеше да е много по-трудно, отколкото да го преобърнем. За миг си помислих, че може да се окаже и невъзможно. Заради палтата нямаше никакво триене между колата и пътя. Ако го блъснехме отстрани, саабът просто щеше да се хлъзне по покрив. Затворих шофьорската врата и зачаках.

— Идват — провикна се в тъмното Вилянуева.

— Я ми помогни малко — отвърнах аз.

С общи усилия успяхме да изтласкаме сааба от шлифера на Вилянуева върху моето палто. Когато покривът стигна до края на палтото и опря в асфалта, колата се спря.

— Ще го издраскаме — каза Вилянуева.

— Има такава опасност — кимнах аз. — Хайде сега, докарай форда и го бутни.

Той се качи на служебната кола и я приближи до сааба, докато бронята й опря във вратите. Допирната точка беше точно върху отвесната колонка между предната и задната врата. Направих, му знак да даде газ и саабът се хлъзна настрани върху покрива си. Докато Вилянуева притискаше равномерно отстрани преобърнатата кола, аз стъпих върху предницата на форда и взех да му помагам с ръце, като я бутах за праговете на вратите. Саабът се запъна с покрива си за асфалта и започна да се накланя на една страна — четирийсет градуса, петдесет, шейсет. Опрях крака на предното стъкло на форда, наведох се и подложих ръце под покрива на сааба. Вилянуева даде още газ, прешлените ми изпукаха зловещо, саабът се претърколи настрани, подскочи веднъж върху колелата си и застана неподвижно. Вилянуева закова спирачките, аз залитнах напред и ударих главата си в предната врата на сааба. Докато се усетя, лежах по гръб на асфалта под предната броня на форда. Вилянуева даде заден, спря колата и слезе.

— Добре ли си?

Не отговорих. Главата ме болеше. Бях я ударил здравата.

— Как е колата? — запитах.

— С добрата новина ли да почна или с лошата?

— Давай с добрата!

— Страничните огледала са здрави — каза той. — Затворили са се, но ще се изправят.

— А лошата?

— На места боята е ожулена — продължи той. — На вратата има хлътнатина. Мисля, че е от главата ти. Покривът също е малко хлътнал.

— Ще кажа, че съм сгазил сърна.

— Мисля, че наоколо няма сърни.

— Тогава мечка — казах аз. — Или нещо там, каквото и да е. Кит, изхвърлен на брега. Гигантска сепия. Някакво друго чудовище. Цял мамут, излязъл от топящ се ледник.

— Добре ли си? — повтори той.

— Ще оживея.

Претърколих се по корем и се изправих на четири крака. Бавно и мъчително се надигнах.

— Можеш ли да прибереш труповете? — запита той. — Понеже ние не можем.

— Тогава ще ми се наложи — отвърнах аз.

Отворихме трудно задната врата на сааба. Тя се запъваше на пантите си, понеже покривът беше леко деформиран. Пренесохме двамата един по един и ги наблъскахме в багажното отделение. Те почти го запълниха. Върнах се да си взема вързопа от банкета и го хвърлих отгоре им. Над багажното имаше подвижна поличка за дребни пакети, която щеше да ги скрие. С общи сили двамата едва успяхме да затворим вратата. Трябваше да я натиснем едновременно от двете страни с цялата си тежест, докато щракне. После вдигнахме палтата си от асфалта. Бяха влажни и поомачкани, разпрани на места.

— Добре ли си? — запита за трети път той.

— Качвай се — казах аз.

Разгънахме огледалата, докато щракнаха на пружините си, и се качихме едновременно в сааба през двете врати. Завъртях ключа. Двигателят не запали. Опитах отново. Същата работа. Между двата поредни опита чух как бензиновата помпа жално вие.

— Остави малко ключа на контакт — каза Вилянуева. — Бензинът е изтекъл от карбуратора, докато колата беше обърната. Изчакай помпата да му подаде пак.

Изчаках и опитах отново. Колата запали. Включих на скорост, изправих я на шосето и потеглих към другия форд, който бяхме оставили до пътя. Оня, с който бе дошъл старецът. Той кротко ни чакаше на километър и половина назад, призрачно сивкав на лунната светлина.

— Сега върви да посрещнеш Дъфи и Елиът — казах му аз. — Като дойдат, съветвам ви веднага да се измитате. Ще ви намеря по-късно.

Вилянуева сграбчи ръката ми и я разтърси.

— Стара школа — каза той.

— Десет-осемнайсет — отвърнах аз. Това беше радиокодът за задачата изпълнена. Но той сигурно не го знаеше, защото ме погледна.

— Пази се — казах му аз.

Вилянуева поклати глава.

— Гласовата поща — изрече той.

— Какво?

— Когато един мобилен телефон временно е изключен, всички позвънявания се препращат към гласовата му поща.

— Но сега цялата предавателна кула беше изключила.

— Само че телефонната компания не е могла да знае това. За нея само телефонът на Бек е бил изключен. Така че всякакви позвънявания са били препращани към гласовата му поща. В някой централен сървър. Може да са му оставили съобщение.

— Какъв е бил смисълът?

Вилянуева вдигна рамене.

— Може просто да са му казали, че се прибират. Така де, сигурно са предполагали, че проверява редовно съобщенията си. Може да са му разказали и цялата история. Или пък са били толкова ошашавени, че да си помислят, че разговарят с обикновен телефонен секретар, и са повтаряли: Бек, за бога, вдигни телефона!

Не казах нищо.

— Във всеки случай, каквото и да са казали, гласовете им са се записали — продължи той. — С днешна дата.

— Разбрах — казах аз.

— Как смяташ да постъпиш?

— Вадя пистолета и стрелям — отвърнах. — Тия обувки, а сега и гласовата поща… Той е на косъм да ме спипа.

Вилянуева поклати глава.

— Не можеш да постъпиш така. Дъфи иска да го прибереш и да й го закараш жив. Той е единственото й оправдание.

Аз извърнах глава настрани.

— Предай й, че ще се постарая. Но ако един от двама ни трябва да умре, това ще е той.

Вилянуева не каза нищо.

— Какво, пожертвахте ли ме вече? — възкликнах аз.

— Постарай се, друго от теб не искам — отвърна той. — Дъфи е свястно момиче.

— Знам — казах аз.

Той се измъкна от сааба, като се подпираше с едната ръка за облегалката, а с другата за рамката на вратата. Пристъпи към колата си, седна в нея и потегли — тихо, без да пали фаровете. Видях, че ми помаха. Проследих го с поглед, докато се скри в далечината, после обърнах сааба и го заковах насред пътя, с муцуната на запад. Когато Бек дойдеше да ме прибере, исках да остане с впечатление, че съм бил на поста си, готов да го браня до последна капка кръв.

Ала Бек или не проверяваше телефоните достатъчно често, или беше забравил напълно за мен, защото минаха десет минути, а от него нямаше и следа. Аз си убивах времето, като проверявах новата си хипотеза относно това, че човек, комуто би хрумнало да скрие пистолет под резервната гума на колата си, би могъл също така да използва постелките на купето като скривалище на документи. Въпросните постелки отдавна се бяха отпрали от пода, а от това, че бяха обърнати с опакото нагоре, не изглеждаха много по-нови. Само че под тях нямаше нищо, ако не се брояха големите петна от ръжда и мухлясалият слой кече за шумоизолация, което имаше вид, сякаш е направено от разплетени сиви и червени пуловери. Никакви документи. Хипотезата ми беше погрешна. Върнах постелките на местата им и ги посритах, докато прилепнаха що-годе плътно на пода.

После излязох от колата и огледах външните щети. За боята не бях в състояние нищо да направя. Драскотините по нея бяха дълбоки, но не чак катастрофални. В края на краищата колата не беше нова. Нищо не можех да направя и за ударената врата, освен да я разглобя и да изправя тенекията отвътре, а не ми се занимаваше. Покривът също беше хлътнал. Спомних си, че поначало беше някак куполовиден, а сега бе станал равен и дори леко пропаднал. Но си казах, че може да се опитам да го понатисна отвътре. Седнах на задната седалка, опрях двете си длани върху тавана на колата и натиснах с всички сили. Трудът ми бе възнаграден с два познати звука. Първият беше звънкото изпукване на деформирана ламарина, която си възвръща формата. А вторият — дискретното изшумоляване на хартия.

Колата не беше нова, наистина, и отвътре вместо с познатата пластмасова отливка от фалшив плюш в мише сиво, която слагат на всички марки коли понастоящем, каросерията беше тапицирана със старомодния мек, кремав винил, прихванат на три сегмента с телени ребра за тавана и вкаран по края в гумено уплътнение. Отпред, точно над шофьорската седалка, нещо надигаше винила отвътре. Освен това уплътнението отстрани изглеждаше леко разхлабено. Предположих, че този, който е седял там, е можел да изпъне винила с ръка нагоре, докато краищата му излязат от уплътнението, след което с нокти да го издърпа надолу по дължина. По този начин можеше, да се бръкне поотделно във всеки един от трите сегмента. След това с достатъчно търпение и здрави нокти винилът можеше да се натика обратно в уплътнението. С малко повече време и старание, особено при такава стара кола, следите можеха да се заличат напълно.

Наведох се напред и опипах сегмента от тапицерията, който минаваше над предните седалки, като го натисках по дължина с палец нагоре, докато палецът ми опря в покрива. Вътре нямаше нищо. В следващия сегмент също. Но в третия сегмент — този над задните седалки — отново прошумоля хартия. С опипване дори определих приблизително формата и дебелината на документите. Стандартен формат А4, пачка от осем до десет страници.

Слязох от задната седалка, седнах зад волана и огледах уплътнението. Натиснах винила нагоре, докато се изпъна, и вкарах нокти под показалия се ръб на тапицерията, докато постепенно отворих пролука между нея и уплътнението, колкото да вкарам палеца си.

Като си помагах с дясната ръка, с палеца на лявата започнах да разширявам пролуката назад, сякаш разкопчавах заяждащ цип, и вече бях отворил около двайсетина сантиметра, когато отзад ме осветиха фарове. Ярка светлина, примесена с остри, издължени сенки. Бях на завой и пътят отзад ми идваше леко отдясно, затова погледнах през дясното странично огледало. То беше спукано и в парчетата му се отразяваха няколко чифта ярки фарове. Различих надписа върху стъклото: Предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. Извърнах се и през задното стъкло видях само чифт фарове, които се мятаха припряно наляво-надясно по завоите. Бяха на около петстотин метра, но се приближаваха с голяма скорост. Свалих леко стъклото и дочух далечното свистене на дебелите гуми и сърдития хрип на осемцилиндров двигател. Вдигнах изтърбушената тапицерия обратно нагоре. Нямах време да си играя с уплътнението. Просто я посръгах към тавана и се надявах, че няма да увисне върху главата ми.

Кадилакът закова на метър зад мен. Бек не загаси фаровете. В огледалото видях как отвори вратата и слезе. Пъхнах ръка в джоба си и освободих предпазителя на беретата. Колкото и да държах на Дъфи, нямах никакво желание да се впускам в дълги дискусии по съдържанието на евентуално получена гласова поща. Но ръцете на Бек бяха празни. Не държеше нито пистолет, нито нокия. Отворих вратата, слязох и го посрещнах до задния калник на сааба. Не исках още отсега да види повредите по колата. Оказахме се на по-малко от петдесет сантиметра от двамата бодигардове, които бе изпратил, за да докарат сина му.

— Телефоните работят — каза той.

— И мобилните ли?

Бек кимна.

— Я виж тук обаче! — каза той и извади от джоба си малкия сребрист телефон.

Ръката ми стискаше беретата в джоба. Куршумът щеше да пробие дупка в палтото ми, но още по-голяма в неговото. Той ми подаде телефона. Поех го с лявата ръка. Обърнах го към светлината от фаровете на кадилака. Погледнах екранчето. Не знаех какво ми показва. На някои мобилни телефони знакът за гласова поща е малък символ във формата на писъмце. На други — две кръгчета, съединени с чертичка отдолу, като магнетофонни ролки, което ми се струва доста глупаво, като се има предвид, че повечето собственици на телефон като този са твърде млади, за да са виждали ролков магнетофон. Освен това самите телефонни компании едва ли записват съобщенията за клиентите си на лента. Мисля, че го правят с някакви електронни чипове, които запаметяват цифрова информация. Но пък нима знаците на железопътните прелези не изобразяват парен локомотив от деветнайсети век?

— Видя ли? — запита Бек.

Нищо не виждах. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Само двете стълбчета отстрани, за силата на сигнала и нивото на батерията, а между тях — разните менюта, указатели и прочие.

— Какво да видя? — запитах.

— Силата на сигнала — каза той. — Едва до третата чертичка е, а обикновено е поне до четвъртата.

— Може антената да е била изключена — казах аз. — Сигурно бавно влиза в режим. Може да има проблеми със захранването или нещо такова.

— Смяташ ли?

— Това са фини неща — казах аз. — Разни микровълни, знам ли какво? Сигурно ще се оправи. След малко провери пак.

Върнах му телефона, отново с лявата ръка. Бек го взе и го пусна в джоба си, като не спираше да мърмори.

— Тук всичко спокойно ли е? — запита той.

— Тишина като в гроб.

— Значи няма нищо — заключи той. — Фалшива тревога.

— Така изглежда — казах. — Съжалявам.

— Напротив, оценявам бдителността ти — рече той. — Наистина!

— Върша си работата — отвърнах аз.

— Хайде да вървим да вечеряме — каза той.

Бек се обърна и се качи на кадилака. Аз превключих беретата на предпазител и седнах зад волана на сааба. Той даде заден ход, обърна и ме зачака. Сигурно искаше да минем заедно през портата, за да не отваря Поли поотделно за двама ни. Обратния път от шест-седем километра изминахме като в кортеж, плътно един зад друг. Саабът се управляваше трудно, предните колела не залепваха добре с шосето, фаровете светеха високо нагоре. В багажника имаше поне двеста килограма, които дърпаха колата назад. Освен това още на първата неравност тапицерията на тавана увисна от едната страна и през цялото време, докато карах, ме шляпаше през лицето.

Закарахме колите право в гаража; Бек остави неговата пръв и ме изчака отвън на двора. Приливът настъпваше. През зида чувах прииждащите вълни. Земята трепереше под краката ми от огромните маси вода, които се удряха в гранита. Това не беше просто звук — беше отчетливо физическо усещане. Застигнах Бек и двамата заобиколихме къщата, за да влезем през предната врата. Металният детектор бипна два пъти — веднъж за него, веднъж за мен. Той ми подаде голяма връзка с ключовете от къщата. Аз ги приех, както повишеният в чин приема първата си нашивка. После той каза, че вечерята ще бъде сервирана след трийсет минути, и ме покани да се храня със семейството му.

Качих се в стаята на Дюк и застанах до високия прозорец. Стори ми се, че в далечината видях отдалечаващи се стопове на коли. Три чифта червени светлинки. Вилянуева, Елиът и Дъфи със служебните фордове. 10–17, задачата изпълнена. Не бях сигурен дали съм видял правилно, или очите ме лъжат, понеже прожекторите на стената хвърляха отблясъци наоколо. А може би и зрението ми ме подвеждаше, отслабнало от умора, от дефекти в ретината или от удара по главата.

Взех си един бърз душ и задигнах още един комплект от дрехите на Дюк. Облякох старото яке, обух обувките и оставих разпраното си палто в гардероба. Не проверих имейла. Сигурно Дъфи не бе имала време да ми пише. А и в момента едва ли имаше какво да ми каже. Много скоро аз щях да имам новини за нея, още щом успеех да отпоря тапицерията на сааба.

Пропилях мързеливо остатъка от трийсетминутната пауза и после слязох долу. Намерих семейната трапезария. Преди никога не я бях виждал. Беше огромна. В средата имаше голяма правоъгълна маса. Дъбова, тежка, солидна, не особено стилна. Около нея можеха да седнат поне двайсет души. Бек седеше на едната й тясна страна, Елизабет на другата. Ричард беше сам на едната от дългите страни, точно срещу мястото, определено за мен. Аз се падах с гръб към вратата. За малко да го помоля да се сменим. Не обичам да седя с гръб към врата. Но се отказах и седнах където ме бяха сложили.

Поли го нямаше. Явно не беше поканен. Прислужницата също я нямаше, разбира се. Всичката черна работа се бе паднала на готвачката, която не изглеждаше никак доволна от съдбата си. Но иначе се бе постарала за вечерята. За начало имаше френска лучена супа. Беше доста прилична на вкус. Майка ми надали щеше да я одобри, но пък нали във Франция има поне двайсет милиона жени, които твърдят, че само те притежават идеалната рецепта.

— Разкажи ни за кариерата си като военен — каза Бек, сякаш за да поддържа разговора.

Очевидно беше, че не възнамерява да говори по делови въпроси. Не и пред семейството. Моите предположения бяха, че докато Елизабет вероятно знаеше повече, отколкото беше полезно за нея, Ричард нямаше и представа какво се върши наоколо. Или се досещаше, но гледаше да не се замисля. Какво ми бе казал веднъж? Че злото се е случило само ако човек държи да си го спомня.

— Няма кой знае какво за разказване — отвърнах аз. Не ми се говореше. Злото се бе случило, но аз не държах да си спомням.

— Все нещо интересно си спомняте — обади се Елизабет Бек.

И тримата ме гледаха очаквателно, затова вдигнах рамене и им разказах как навремето бях правил ревизия на бюджетните разходи на Пентагона и бях открил платежни нареждания за по осем хиляди долара за някакви загадъчни инструменти, наречени РПРПСЕ. От скука и от чисто любопитство бях позвънил на няколко телефона, докато открих, че РПРПСЕ означава „ръчно пособие за ротационно подаване на скрепващи елементи“ или най-обикновена тридоларова отвертка. Оттук нещата започнаха да се разплитат: не след дълго попаднах на чукове за забиване на пирони по за три хиляди долара, тоалетни чинии за хиляда, какво ли още не щеш. Доста пикантна историйка. Подходяща за всякаква публика. Повечето хора искрено се дразнят от подобно нахалство, а онези, които поначало мразят правителството си, направо изпадат в бяс. Само дето историята не е вярна. Измислена е отначало докрай. Тъкмо за забавление на публиката. Иначе аз работех в съвсем друг отдел.

— Убивал ли си хора? — запита Ричард.

Четирима за последните три дни, помислих си аз.

— Не се задават такива въпроси — каза Елизабет.

— Супата не е лоша — обади се Бек. — Но й е малко сиренето.

— Татко! — извика Ричард.

— Какво?

— Мисли за артериите си. Ще ти се запушат от мазнина.

— Артериите са си мои.

— Да, но ти си мой баща!

Двамата се спогледаха и се усмихнаха свенливо. Баща и син, най-добри приятели. Двойствеността на живота. Вечерята се очертаваше дълга. Елизабет смени отново темата. Вместо за холестерол заговорихме за Портландския музей на изкуствата. Каза, че една от сградите му била на И.М. Пей и вътре се помещавала сбирка на американски и европейски майстори. Не знам дали целта й беше да ме образова, или да изкуши Ричард да излезе от къщата, за да свърши нещо. Аз се опитвах да не й обръщам внимание. Исках да се върна при сааба. Но точно сега нямаше как. Затова упражнявах мозъка си, като се опитвах да позная какво точно ще открия там. В ушите ми звучаха думите на Лион Гарбър: Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто. Не бях чул кой знае какво. Но бях видял доста. Предполагах, че всичко видяно е някакъв вид следа. Масата в трапезарията например. Цялата къща с всичко в нея. Колите. Саабът беше пълен боклук. Кадилакът и линкълнът бяха добри автомобили, но не можеха да се сравняват с марки като „Ролс Ройс“ или „Бентли“. Мебелировката беше старомодна, безцветна, но солидна. Не че беше евтина, но пък не беше нова. Отдавна си бе изплатила парите. Какво бе казал Елиът в Бостън за оня мошеник от Лос Анджелис? Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. А пък Бек би трябвало да е поне с две стъпала над него по стълбицата на успеха. Ала той далеч не живееше като император. Защо ли? Защото беше предпазлив и умерен във всичко или просто защото не се впечатляваше от лустрото на материалния успех?

— Я виж — каза внезапно той.

Изплувах от мислите си и го погледнах. Държеше мобилния си телефон пред очите ми. Взех го от ръката му и погледнах екрана. Стълбчето за силата на сигнала се бе покачило отново до четвъртата чертичка.

— От микровълните е — казах аз. — Може би се усилват бавно.

После отново се взрях в екрана. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Но телефонът беше миниатюрен, а палците ми са дебели, така че, без да искам, докоснах някакво копче и екранът мигом се смени. Излезе списък с имена — нещо като виртуален телефонен указател. Екранчето беше малко и побираше само три реда. На първия ред пишеше: дом. Под него: портиерна. Третото име в списъка беше: Завиър. Замръзнах и го загледах с изцъклен поглед. В стаята настана тишина. Или може би аз бях оглушал от пулсиращата в ушите ми кръв.

— Супата беше великолепна — каза Ричард.

Подадох телефона на Бек. Готвачката се пресегна и вдигна празната ми чиния.

За пръв път чух името Завиър при шестата ми среща с Доминик Кол. Това се случи на седемнайсетия ден, след като бяхме танцували в оня бар в Балтимор. Оттогава времето се бе развалило. Температурата бе спаднала рязко, небето беше сиво и мрачно. Доминик беше в пълна парадна униформа. За момент си помислих, че съм насрочил ден за преглед на работата на личния състав и после съм забравил. Пък и секретарката ми щеше да ми напомни, ако имаше такова нещо.

— Това никак няма да ти хареса — каза Кол.

— Какво има? Повишили са те и ми се измъкваш под носа, а?

Тя се усмихна. Дадох си сметка, че думите ми са съдържали по-голям комплимент, отколкото е било уместно да й правя.

— Открих лошия чичко — каза тя.

— Как?

— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — отвърна тя.

— Имаме ли за днес преглед на работата?

— Не, но можеш да свикаш.

— Защо?

— Защото открих лошия чичко. А ми се струва уместно да правим преглед на работата, когато наистина има какво да отчетем.

— Ти още работиш с Фраскони, нали така?

— Ние сме партньори — каза тя, с което не ми отговори съвсем на въпроса.

— Той помага ли ти?

Тя направи гримаса.

— Мога ли да говоря свободно?

Кимнах.

— Фраскони не го бива за нищо, само къса държавни подметки за тоя, дето духа.

Кимнах отново. Такива бяха и моите впечатления. Лейтенант Антъни Фраскони беше стабилен младеж и си имаше своите силни страни, но главата му не беше сред тях.

— Иначе не е лош човек — каза смутено тя. — Не ме разбирай погрешно.

— Но ти вършиш всичката работа.

Тя кимна. В ръката си държеше същата онази папка, която й бях дал още при първата ни среща. Тогава, когато открих, че сержант Кол не е някой грозен дългуч от Тексас или Минесота. Сега папката беше издута от нейните бележки.

— Обаче ти ми помогна — каза тя. — Оказа се прав. Документът наистина е бил скрит във вестника. Всеки път Горовски хвърля вестника в една кофа за смет на изхода на паркинга. В една и съща кофа, вече две недели поред.

— И?

— И вече две недели поред един и същ човек го вади от кофата и го прибира.

Аз замълчах и се замислих. Не беше лошо като идея, само дето в самото бъркане в кофата имаше нещо съмнително. Там им беше слабото място. Ровенето в улични кофи за боклук винаги изглежда подозрително, освен ако не си готов да отидеш докрай и да се дегизираш като клошар. Което само по себе си се постига доста трудно. Един клошар прекарва по цял ден навън, обикаля с километри из улиците, поглежда във всяка кофа за боклук. Да се научиш да имитираш поведението му изисква време и безкрайно търпение.

— Какъв е тоя човек?

— Знам какво си мислиш — каза тя. — Какъв човек, освен клошар би могъл да рови из кофите, нали така?

— Е, и?

— Представи си типичен неделен ден — каза тя. — Разхождаш се лениво, може би чакаш някого, той закъснява, може би идеята да излезеш на разходка се е оказала не дотам забавна. Но слънцето грее, наблизо има пейки, на които може да се поседне, а неделните вестници са дебели и пълни с интересни четива. Само дето си забравил да си купиш.

— Ясно — казах аз. — Представям си го.

— Не си ли забелязал как един прочетен вестник става нещо като публична собственост? Например във влака? Или в метрото? Някой слиза, оставя вестника на седалката, друг веднага го вдига и почва да го чете. Същият човек по-скоро би умрял от глад, отколкото да дояде нечия изоставена закуска, но с вестниците не е така.

— Разбирам — казах аз.

— Та въпросният мъж е около четирийсетгодишен, над метър и осемдесет, строен, около осемдесет и пет килограма, с къса черна коса, леко прошарена, има вид на буржоа. Облечен е добре, с летен панталон и памучна риза за голф, и се шляе небрежно из паркинга, като уж случайно се приближава до кофата за боклук.

— Шляе се значи.

— В смисъл, разхожда се безцелно, мисли си нещо, пет пари не дава какво става наоколо. Изведнъж забелязва вестника най-отгоре в кофата, вдига го за момент, колкото да прегледа заглавията, после го пъхва под мишница, сякаш е видял нещо интересно и по-късно ще си го дочете.

— И продължава да се шляе.

— Изглежда невероятно естествено — каза тя. — Аз бях там, наблюдавах сцената през цялото време и за малко да не го забележа. Беше като подсъзнателен акт.

Замислих се. Доминик беше права. Тя беше талантлив изследовател на човешкото поведение. От нея щеше да излезе добър полицай. Ако се стигнеше до преглед на работата й, щеше да получи най-високите възможни оценки.

— Ти бе допуснал още нещо, което се оказа вярно — продължи тя. — Както си се шляе, той се насочва към пристанището и се качва на една яхта.

— Може би живее на нея?

— Едва ли — отвърна тя. — Искам да кажа, яхтата си има каюти с легла и всичко, но не е пригодена за живеене. По-скоро за хоби.

— Откъде знаеш, че има легла?

— Бях на нея.

— Кога?

— През втората неделя. Не забравяй, до този момент бях видяла единствено номера с вестника. Все още не бях идентифицирала самия документ. Но тогава той отиде на друга яхта с още някакви мъже, тъй че аз се качих да хвърля един поглед.

— Как?

— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — повтори тя.

— Не знаех, че да си сложиш бански е кой знае какво умение — отбелязах аз. После съжалих за думите си. В нейния случай носенето на бански беше не просто умение, а висше изкуство.

— Онази неделя времето още беше горещо. Смесих се с тълпата от момичета, които се навъртат около яхтите. Помотах се по кея, минах по пасарела и се качих на борда. Никой не забеляза. Отворих люка с шперц и цял час тършувах вътре.

Изкуших се да я запитам:

— А къде точно си беше пъхнала шперца, в бикините ли?

— Бях с обувки — каза тя.

— Откри ли чертежа?

— Открих всички чертежи.

— Тази яхта има ли си име?

Тя кимна.

— Направих справка. Яхтите се водят в отделен регистър.

— И на чие име е регистрирана?

— Нали те предупредих, че това, което има да чуеш, никак няма да ти хареса? — каза тя. — Собственикът е висш офицер от разузнаването. Подполковник, специалист по Близкия изток. Току-що е награден с медал за заслуги по време на кризата в Персийския залив.

— Ах, по дяволите — казах аз. — Но всичко може да има и съвсем невинно обяснение.

— Може — каза тя, — само че аз лично се съмнявам. Преди час имах среща с Горовски.

— Ясно — казах аз. Това обясняваше парадната униформа. Много по-внушително от бикини, ако искаш да сплашиш някого. — Е, и?

— Накарах го да ми обясни своето участие в сделката. Двете му дъщери са съответно на две годинки и на дванайсет месеца. Двегодишното момиченце било изчезнало за един цял ден преди около два месеца. Отказвала да разкаже какво са правили с нея през този ден. Само плачела. Седмица по-късно се появил нашият приятел от военното разузнаване. Подметнал, че момиченцето може да изчезне за много по-дълго от един ден, ако таткото откаже да им играе по свирката. Това звучи ли ти като невинно обяснение?

— Не — отвърнах аз. — Не ми звучи. Как се казва този приятел?

— Името му е Франсис Завиър Куин — отвърна тя.

Готвачката поднесе следващото блюдо — май че печени ребра, но не бях сигурен, защото си мислех за Франсис Завиър Куин. Той явно се бе съвзел доста добре в онази калифорнийска болница и още с изписването бе изхвърлил последната част от името си на боклука заедно с бинтовете и болничната пижама и с онези пластмасови гривнички на китките, на които е пишело Джон Смит. Навън го бе чакала напълно нова самоличност, готова за употреба. Той вече не е бил подполковник Куин, Ф.К, от армията на САЩ, военно разузнаване, а просто Франк Куин, анонимен гражданин.

— Препечени или алангле? — чух гласа на Бек.

Той разрязваше печеното с един от ножовете с черни дръжки, които бях видял в кухнята. Същите, които готвачката държеше в дървено блокче на плота и с които ми бе минало през ум да го убия. Ножът, който държеше в ръката си в момента, ми се стори доста подходящ за целта. Острието му беше дълго около двайсет и пет сантиметра и очевидно беше наточено като бръснач. Или може би месото беше крехко.

— Алангле — казах аз. — Благодаря.

Той ми отряза две парчета, аз ги поех и веднага се разкаях. В съзнанието ми изплува онази гледка отпреди седем часа. На трупа в гумения чувал. Когато свалих ципа, отдолу се показаха следите от един друг остър нож. Образът се бе запечатал толкова ярко в паметта ми, че усетих между пръстите си хладната висулка на ципа. После тази гледка отстъпи място на друга, отпреди десет години. С това историята около Франсис Завиър Куин дойде до своя завършек.

— Хрян? — запита Елизабет Бек.

Помислих малко. После гребнах цяла лъжица. Има едно старо армейско правило: Яж и спи, когато ти падне, защото не се знае кога ще ти е следващият път. Така че аз изключих Куин от съзнанието си, сипах си от задушените зеленчуци и започнах да се храня. И да мисля, но за друго. Всичко видяно, всичко чуто. Мислите ми ме връщаха към пристанището за яхти в Балтимор в онзи ярък летен следобед и към плика във вестника. Не това, а онова. А също и към думите на Дъфи: Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.

— Чели ли сте Пастернак? — запита Елизабет Бек.

— Какво мислиш за Едуард Хопър? — запита Ричард.

— Не смяташ ли, че е време M-l6 да бъде заменена? — запита Бек.

Отново се върнах към действителността. Всички гледаха в мен. Сякаш си умираха да разговаряме. Сякаш се чувстваха самотни, всеки за себе си. Заслушан във вълните, които се разбиваха в брега от трите страни на къщата, много добре ги разбирах. Те наистина живееха съвсем изолирано. Но сами си го бяха наложили. Аз лично обичам самотата. Мога да живея три седмици, без да продумам една дума.

— Гледал съм „Доктор Живаго“ на филм — казах аз. — Харесвам една картина на Хопър, тази с вечерящите в крайпътния ресторант.

— „Нощните птици“ — каза Ричард. Кимнах.

— Особено ми харесва мъжът отляво, който е сам.

— Спомняш ли си името на ресторанта?

— „Филис“ — отвърнах аз. — Освен това смятам, че M-l6 е много добро оръжие.

— Наистина ли? — запита Бек.

— За автоматична карабина изпълнява предназначението си — казах аз. — Повече от това не може да се иска.

— Хопър е гений — каза Ричард.

— Пастернак е гений — каза Елизабет. — За жалост филмът доста принизява книгата му. Освен това преводът не беше добър. В сравнение с него Солженицин е прехвалена посредственост.

— Аз мисля, че М-16 е подобрена карабина — каза Бек.

— Едуард Хопър ми напомня на Реймънд Чандлър — каза Ричард. — По това, че отразява конкретно място по конкретно време. Разбира се, Чандлър също е гений. Несравнимо по-добър е от Хамет.

— Колкото Пастернак от Солженицин ли? — запита майка му.

Това продължи още известно време. Ден четиринайсети, петък, вече почти привършваше; аз вечерях говеждо печено с трима обречени, които се опитваха да ми говорят за книги, картини и оръжия. Не това, а онова. Отново се изключих от разговора и се пренесох десет години назад, за да чуя гласа на сержант Доминик Кол.

— Той е вътрешен човек в Пентагона — каза ми тя при седмата ни среща. — Живее наблизо, във Вирджиния. Затова поддържа и яхта в Балтимор според мен.

— На колко е години?

— На четирийсет — отвърна тя.

— Виждала ли си служебното му досие?

Доминик поклати глава.

— В голямата си част е засекретено.

Кимнах. Опитах се да подредя събитията хронологически. Мъж на четирийсет би подлежал на мобилизация през последните две години от Виетнамската война, когато е бил съответно осемнайсет или деветнайсетгодишен. Но пък, от друга страна, за да достигне на тази възраст чин подполковник от разузнаването, той със сигурност имаше висше образование, може би дори докторат, което означаваше, че като млад е бил освободен от набор. Следователно едва ли бе ходил да се бие в Индокитай, което при нормален развой на събитията би забавило издигането му. Никакви кървави войни и смъртоносни болести за него. А той се бе издигнал бързо — до подполковник, още преди да навърши четирийсет.

— Знам какво си мислиш — каза Кол. — Как така е успял да те изпревари с цели два чина?

— Всъщност мислех си как ли изглеждаш по бански.

Тя поклати глава.

— Лъжеш!

— Той все пак е по-възрастен от мен.

— Издигал се е като изстрелян с ракета.

— Може да е и по-способен от мен.

— Почти сигурно — каза тя. — Но това не обяснява шеметната му кариера.

Кимнах.

— Страхотно — казах аз. — Какво излиза? Че си имаме работа с някакъв гений от разузнаването?

— Той има много контакти с чужденци — обясни тя. — Виждала съм го с какви ли не. Израелци, ливанци, иракчани, сирийци.

— Това му е работата — казах аз. — Нали е специалист по Близкия изток.

— Родом е от Калифорния — каза тя. — Баща му бил железничар. Майка му домакиня. Живеели в малка къща в северните части на щата Той я наследил от тях и това е единственото му имущество. Можем да предполагаме, че от завършването на колежа живее само на едната заплата като военен.

— Ясно — казах аз.

— Той е бедно момче, Ричър — продължи тя. — Откъде тогава пари да наема голяма къща в Маклийн, Вирджиния? Откъде тази яхта?

— Наистина ли е яхта?

— Голяма платноходка с каюти. Това се води яхта, не е ли така?

— ЛПС?

— Чисто нов „Лексус“.

Не казах нищо.

— Защо хората около него не си зададат същите въпроси? — каза тя.

— Никога няма да си ги зададат — отвърнах. — Винаги е така, не си ли забелязала? Ще им избоде очите, а те не го забелязват.

— Наистина не разбирам как става така — каза тя. Вдигнах рамене.

— И те са хора. Нека не им придиряме толкова. Оставят се да ги подведат предварителните им нагласи за нещата. За него са искали да знаят само колко е добър, не колко е лош.

Тя кимна.

— Както и при мен. Цели два дни загубих да гледам плика, а не вестника!

— Но поне те би трябвало да са по-умни.

— Е, така е.

— Във Военното разузнаване.

— Най-големият оксиморон — каза тя. Това беше дежурната армейска шега в такива случаи. — Като дървено желязо.

— Или като горещ лед — добавих аз.

— Хареса ли ви? — запита Елизабет Бек десет години по-късно.

Не отговорих. Предварителните ни нагласи за нещата.

— Хареса ли ви? — повтори тя.

Аз се сепнах, и я погледнах. Предварителните нагласи.

— Моля? — Всичко чуто.

— Вечерята — каза тя. — Хареса ли ви вечерята?

Погледнах пред себе си. Чинията ми беше празна.

— Беше превъзходна — отвърнах. Всичко видяно.

— Наистина ли?

— Абсолютно — отвърнах. Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза.

— Радвам се — каза тя.

— Оставете Пастернак и Хопър — казах аз. — И Чандлър. Готвачката ви е гений.

— Добре ли си? — запита Бек. Половината му порция си стоеше неизядена в чинията.

— Страхотно — потвърдих аз. Нищичко.

— Сигурен ли си?

Замислих се. Никакви доказателства.

— Да, честно. Страхотно се чувствам — казах накрая аз. Не го лъжех. Наистина се чувствах страхотно. Защото вече се бях досетил какво има в сааба. Нещо повече: знаех го със сигурност. Извън всякакво съмнение. Затова се чувствах страхотно. А ме беше и малко срам. Досрамя ме, задето бях изгубил толкова време да се досетя. Безобразно много време. Непростимо много. Осемдесет и шест часа. Повече от три дни и половина. Оказа се, че съм точно толкова глупав, колкото и някогашните колеги на Куин. Ще ми избоде очите, а аз не го забелязвам. Обърнах се към Бек и го погледнах, сякаш го виждах за пръв път.

Към следващата част или към съдържанието

Лий Чайлд Сметки за разчистване (9)

Метаданни

Данни

Сметки за разчистване

Информация

История

Сваляне / Връзки

9

Лий Чайлд
Сметки за разчистване (9)