Христо Пощаков
Нещастният демон

Аз, демонът от втори род, великият Кадамон, стоя затворен в пластмасов бидон и съм принуден да работя в отвратително миришещата течност, продукт на собствената ми дейност. Междувременно разсъждавам за теорията на вероятностите, предизвикала появата ми, за човека, който я допусна теоретично, и за професор Арнолд Шварценегер, възползвал се от този факт.

Не се учудвайте от името му, професорът е съвременник на известния киноартист, но е дребно, нищожно и хилаво пенсионирано човече с лоши навици и още по-лоши приятели. Нечистоплътен стар ерген с невчесана косица и мътни стъкла на очилата си. Но все пак е професор и успя да направи заклинанието, което ме вкара в съдържанието на бидона.

Ако искате да узнаете как се озовах там, скоро ще научите. Демоните от втори род не само помнят стари истории, но знаят всичко, което се е случило по света или предстои да се случи. Дори да не го знаят, те могат да го предположат и то ще стане — за тях това не представлява никаква трудност. Сигурно се досещате защо — тяхното време представлява хомогенна маса, без минало и бъдеще, да не говорим за настоящия момент. Но като че ли се отвлякох от темата и започнах да говоря с неразбираем професорски език, сякаш чета лекции по физика.

През онази фатална вечер възникването ми се получи пределно просто. Арнолд Шварценегер беше поканил трима приятели на гости, седяха в хола, играеха на карти и пиеха ябълкова ракия. Пиеха и играеха на карти, докато пиенето свърши, а те искаха да продължат да пият. Тогава професорът се ядоса и тържествено обеща това никога да не се повтаря. А беше късно и наоколо нямаше отворен магазин, нито супермаркет. Неочаквано в пияната професорска глава се появи формулата на заклинанието и мисълта за пластмасовия бидон, забравен в един от шкафовете на кухнята. Обзет от ярост, той изтича до нея, извади го от мястото му и го напълни донякъде с вода. Взе два пакета брашно и ги изсипа във вътрешността му, после направи заклинанието.

Оттогава професорската компания не само пие и играе на карти, но пее песни — понякога на два гласа. И затова съм виновен аз — великият Кадамон, заставен непрекъснато да се трудя за тези пияници, които въпреки възрастта си консумират все по-големи количества.

Да, аз, великият Кадамон, съм принуден да се боря с молекулите на водата, да разграждам полизахаридните вериги на брашното, да синтезирам етилов алкохол и ароматни съединения, докато цялата смесица в бидона се превърне в бистра течност с кафеникав оттенък, която жалката професорска компания нарича уиски. Каква незавидна участ, нали?! А в тази цивилизована страна няма опасност брашното и водата скоро да свършат!