Теодор Траянов
Полилеят на сатаната

В памет на Шарл Бодлер

И тая нощ, разкаян демон,

аз почнах странен монолог,

осмислювах закона земен,

отричах своя сън жесток,

но мъдро сатаната лъстен

запали свой полилей —

Сатурн, с магическия пръстен,

и синкавия Водолей.

 

И с монотонен мрачен шепот

настъпи оня тежък сплин,

де всички думи сякаш клепат:

живей ненужен и самин!

Ти слушаш, че те е проклела

на сфинкса нямата уста,

че черна нишка е запрела

за теб самата красота:

 

Да бъдеш туй, що смъртно мразиш,

да любиш лик — що сам не си,

живота, дар велик, да пазиш,

но с дар смъртта да те спаси;

в сърцето с херувимска лира

да величаеш всеки грях

разгатнал тайни на всемира,

пред себе си да тръпнеш в страх;

 

да любиш Приснодева скритом,

обвързан с някой зъл вампир,

в света на страст, хашиш и ритъм —

да търсиш за душата мир;

създал за всеки рай божествен,

изгонен в пъкъла да спиш,

възхвалил Бога в химн тържествен,

с най-грозен дявол да дружиш;

 

да кръстиш сам цветя на злото

молитвите на свойта кръв,

живял с великото в доброто,

лика му да осмееш пръв;

на бран поискал да погинеш,

да мреш на одър прикован,

в света за пария да минеш,

в смъртта — за маг и великан;

 

да шъпне всеки бронз и мрамор,

що носи твоите черти:

„Оплюйте тоз певец безсрамен,

отровил всичките мечти!“

И дигнат в цар от тез, що идат,

да плачеш — просек прокълнат:

„Дано, о Господи, не видят,

че съм най-нищият им брат!“