Теодор Траянов
Неизвестният

В памет на безименните

О, всякой ражда се прекрасен,

дете на някой божи блян,

ала малцина с поглед властен

заробват пътя си избран.

Един се нурва, без да иска,

на някой демон след гласа,

а друг — кръвта си всуе плиска

по безответни небеса.

 

На сатанинско провидение

те носят белега проклет,

макар в сърцата вдъхновени

да крият божия завет.

И в някой тих молитвен отдих

простенва често възглас плах:

света ти, Господи, обходих,

но милостта ти не познах!

 

В борба с съдбата те не могат

да найдат никъде оплот,

а скъп в двубоя е залогът,

най-често — целият живот!

Но в сънищата крал законен,

поне веднъж е всякой бил,

уви, след туй от свян подгонен,

кралства̀ въздушни е рушил!

 

Напразно търсят състрадание

за свойто странно същество,

дори най-беглото признание

за тях е цяло тържество.

Горчив за тях е всеки залък,

без ехо — всяки стих изпят,

докле животът, страшен валяк,

премаже госта непознат.

 

Нередко чуждите трапези

от роба правят смел герой,

певец на нови Марсилези,

огнище на внезапен зной.

Един ли свойта млада лира

е хвърлял някъде в сметта,

след туй безимен да умира

по барикадите в света!

 

А втори — секва свойта песен,

на зли пороци жалък роб,

но друг — на някой клон обесен,

или с куршум през царствен лоб,

и сутрин само някой славей,

заслушан в горски говор тих,

подема нечие „прощавай“,

допява нечий горък стих.