Теодор Траянов
Кралят на лазура

В памет на Франсоа Вилон

Аз, бледният крал на лазура,

отплувах, проклет от света,

по мачтите — огън и буря,

в сърцето — лика на смъртта,

проникнах към своите миражи,

където кръвта ми гори,

и няма ни роб, ни прокажен,

и никой закон не цари!

 

Там свита от парии водя,

на грешници хорът осмян,

порочни мадони, рапсоди

и блудници с плач неразбран,

жреци и пророци надменни,

светици без покрив и път,

безумци, свободно родени,

що искат свободни да мрат!

 

В света не е никой излишен,

дори и низвергнат макар,

той носи чертите всевишни

на своя създател и цар!

Гласът ми бе глас над пустини,

гласът ми възбуждаше смях,

и плувам аз, плувам с години,

в морето на земния грях.

 

Звучи мойта пламенна лира

далеко из шумния мир,

прокудени сънища сбира

за белия ангелски пир,

зове тя мечтите на тия,

що гинат в живота суров

и кротко в сърцата си крият

лика на безсмъртна любов.

 

И ето, туй ангелско блюдо

е дар, непознат на Парнас,

то крие Христовото чудо

и сълзи на смъртния час,

а корабът, с който отплувах,

е бленът на всеки живот,

където душите бълнуват

и пее небесният свод.

 

О, пийте сега от нектарът,

от който и аз съм пиян,

че знам как сърцата изгарят

по всичко, което е блян,

живейте в стиха ми печален,

деца на невинност и грях,

аз, крал на простора кристален,

сам пленник на бурите бях!