Теодор Траянов
Към неспокойния

Смири духа си неспокоен,

виж, сняг косата посребри,

помазан вожд, за трон достоен,

до своя беден праг се спри!

Надвил последното съмнение,

кажи: аз вече не скърбя,

и чакам новото решение

на свойта съдница съдба!

 

И в мисълта си величава,

света изминат възкресил,

кажи на своя род: прощавай! —

отдавна всекиму простил!

И нека други оживеят

това, с което си живял,

щандарти нови да се веят

над кулите, що си владял!

 

Из твоите бойници призвездни

ще зашуми пак бран безспир,

ще екнат химните железни

на млад коронен богатир!

А легендарно твойто име

ще расне в златна канара,

из чийто лоб ще се възима

свободна земната зора!

 

Наследникът на твойта сянка

ще дава лик на своя век,

а ти с пророческа осанка

от полубог стани човек!

И всичко възлюби, което

не си възлюбил дотогаз,

и дар, обречен на небето,

създай от всеки земен час!

 

През някой сън необичаен,

когато звънне звук познат,

самин дори да не познаеш

стиха си, някога изпят!

Ще грейне младостта лъчиста,

що в тъмни спомени лежи,

и твойта есен златолиста

сълза насън ще освежи!

 

Но в светъл час, през утро зимно,

когато мълком сняг вали,

напев от нявгашните химни

в сърцето Бог ще низпосли,

и в снежен хоровод заслушан,

очаквай вечния покой,

а тихо серафим въздушен

ще загаси последен зной!