Теодор Траянов
Към красотата

Кралице вечна на ефира,

жестока, жива красота,

към тебе своя поглед спира

смирено всяка нищета?

Самата мисъл рабски тръпне

пред твоя строг свещен закон,

пред твоите тайни недостъпни,

пред твоя съдбоносен трон!

 

Не е ли твоята хармония

в небитието трепет жив,

не са ли твойте небосклони

смъртта на хаоса бурлив!

Из твойта необятност строга

кога животът възгоря?

Не си ли мисълта на Бога,

не си ли земната сестра!

 

Самият ли миросъздател,

ревнив, простря над теб ръка,

и скри от земния гадател

на твойта вечна власт лика?

Кой жаден сън след теб не броди,

чие сърце не те зове,

лъчът не си ли, който води

към гибел всички богове?

 

Над безконечни океани,

отвъд небесния живот,

отмерваш ти със знаци странни

на векове спокойний ход,

и само корабите смели

на някой крал и маг сърцат

достигат страшните предели

на твоя омагьосан свят.

 

Що значи вечното проклятие

за този, който те съзре,

когато в твойто име свято

готов е всеки миг да мре!

И там, де в твойте песнопения

самата вечност се руши,

загиват с химни вдъхновени

велики пламенни души!

 

И в таз божествена трагедия

смъртта стои зад твоя щит,

героите, дошли в победи,

умиращи възкръсват в мит!

Надгробен танц на херувими

прославя тяхните дела,

а ти с любов неуловима

целуваш мъртвите чела!