Теодор Траянов
Самодивска песен

Забравена песен се носи

по синьото нощно поле,

тя леко ухае на росен

и вее от прилеп криле.

 

Тя шепне за дива омая,

за песен на смел чародей,

тя в спомен вълшебен витае

и в своето ехо живей.

 

Тя слуша далечния бухал,

зловещо предсказал беда,

тя вижда низ клонища сухи

слетяла зелена звезда.

 

Полюшва тя светлата ива,

приглася на бряста суров,

тя води към плен самодива,

към повик на земна любов.

 

Тя гледа два извора модри

и наниз от мъжки сълзи,

тя плаче до брачния одър,

де огън сърцата смрази.

 

Тя нежно се ниже из бряста,

над ивата спуска криле,

оплаква жених и невяста,

заровени в пусто поле.