Кърт Вонегът
Синята брада (5)

3

Тя ни обърна с главата надолу — и мен, и къщата.

„Как починаха родителите ви?“ Още след този въпрос би трябвало да усетя манипулативните й намерения. Искам да кажа, че това бяха думи на жена, свикнала да върти хората както й хрумне. Сякаш са гайки от някаква машина, а тя е гаечният ключ.

Както и да е. Ако бях пропуснал да доловя предупредителните сигнали на плажа, на вечерята те вече бяха съвсем недвусмислени. Държеше се като капризен клиент в скъп ресторант — опита виното и направи физиономия, въпреки че аз вече го бях определил за добро, после заповяда на Слейзингър да върне чиниите им обратно в кухнята и заяви, че лично ще определя менюто, докато се намира в този дом. Защото ясно ни личало (на Пол и на мен, де), че имаме проблеми с кръвоносната система, лицата ни били клисави, а движенията ни — отпуснати и безжизнени. Всичко това говорело, че сме задръстени с холестерол.

* * *

Тя беше свирепа! Седнала срещу един Джаксън Полок, за който някакъв анонимен швейцарски колекционер съвсем неотдавна ми предложи два милиона долара, тя преметна крак върху крак и заяви:

— На тази картина мястото й не е тук!

Ударих едно око на Слейзингър и язвително я попитах какъв тип картини биха я задоволили по-добре.

А тя отвърна, че е на този свят да бъде поучавана, а не задоволявана.

— Изпитвам необходимост от информация, точно както организмът ми изпитва необходимост от витамини и минерални вещества — рече. — Ако съдя по твоите картини, ти мразиш фактите като отрова!

— Предполагам, че ще ти е по-приятно да гледаш онази, на която Джордж Вашингтон прекосява Делауеър — подхвърлих аз.

— Че защо не? — отвърна тя. — Но сега имам предвид нещо, което наистина би ми харесало… Особено след нашия разговор на плажа.

— И то е? — подканих я аз, като вдигнах вежди и ударих още един мигач на Слейзингър.

— Нещо с много трева и малко кал в дъното — отвърна тя.

— Кафяво и зелено, а? — подхвърлих аз.

— Да. И с небе отгоре.

— Синьо.

— Може би и малко облаци.

— Нищо по-лесно от това — рекох.

— А между небето и земята…

— Патица? — подсказах аз. — Латернаджия с маймунка? Моряк, прегърнал хубавица на пейката?

— Нищо подобно — тръсна глава тя. — По-скоро купища мъртви тела, застинали на земята в най-различни пози. На преден план — лицето на красиво момиче, шестнайсет-седемнайсетгодишно, затиснато под трупа на мъж. Още е живо и гледа право в устата на някаква мъртва старица, на сантиметри от нея. А от тази беззъба уста се сипят брилянти, смарагди и рубини.

Настъпи тежко мълчание. После тя добави:

— С подобна картина би могъл да изградиш една напълно нова и жизнено необходима религия… А с това — главата й кимна по посока на Полок, — с това човек може да илюстрира единствено реклама на хапчета против махмурлук или морска болест!

* * *

Слейзингър я попита защо е дошла в Хамптънс, след като не познава никого тук. Тя отвърна, че иска да намери тишина и спокойствие, за да напише биографията на своя съпруг — онзи мозъчен хирург от Балтимор.

Надут като пуяк от своите единайсет написани и отпечатани книги, Слейзингър снизходително я погледна:

— Всеки си мисли, че може да бъде писател — подхвърли с лека ирония той.

— Само не ми казвайте, че е престъпление човек да опита — отвърна тя.

— Престъпление е да се мисли, че това е лесна работа — рече той. — Бързо ще откриете, че е най-трудното нещо на света, ако решението ви е наистина твърдо.

— Особено ако няма какво да кажеш. Не мислите ли, че това е основната причина хората да приемат писането като трудна работа? Могат да съставят завършени изречения, ползват речници и въпреки това не върви… Защото не знаят нищо и за нищо не ги е грижа. Не е ли така?

На това място Слейзингър открадна един цитат от Труман Капоути, който умря преди пет години, а къщата му беше само на пет километра западно оттук.

— Мисля, че имате предвид писане на машина, а не истинското писане — рече той.

— Труман Капоути — светкавично разкри източника на мъдростта му тя.

— Всеки може да се досети — ловко се измъкна Слейзингър.

— Ако не беше приятното ви лице, сигурно щях да си помисля, че ми се подигравате — отвърна тя.

Но чуйте само какво ми каза днес на закуска, а после ми кажете кой на кого се е подигравал по време на онази вечеря, от която вече ни делят няколко седмици: госпожа Бърман не била аматьорка, решила да напише биографията на покойния си съпруг. Това било само прикритие на истинската й самоличност и на причините, които са я довели тук. Закле ме да пазя тайна, а след това ми довери, че всъщност е в Хамптънс да събира материал за една страшно сериозна книга на тема: лятната ваканция на младежи и девойки с работнически произход, които умишлено търсят компанията на връстниците си от богати семейства.

После сподели, че това няма да е първата й книга. Щяла да бъде двайсет и първата от една откровена, шокираща и изключително популярна сред младите читатели поредица, по която вече били направени няколко филма. Под всички тези романи се подписвала с името Поли Медисън.

* * *

Наистина имам намерение да пазя тази тайна. Ако не за друго, то поне за да спася живота на Пол Слейзингър. Ако след цялото си перчене като писател-професионалист разкрие истинската самоличност на тази жена, той положително ще направи това, което някога стори Тери Кичън — другият ми истински приятел. Ще завърши живота си със самоубийство.

Ако мога да прибягна до някакво икономическо определение бих казал, че да сравниш Сърк Бърман с Пол Слейзингър на литературния пазар, е все едно да сравняваш „Дженерал Мотърс“ с фабрика за велосипеди в Албания!

Мамичко!

В онази първа вечер тя спомена, че колекционира и картини.

Попитах я какви, а госпожа Бърман отвърна:

— Викториански хромолитографии на момиченца върху люлки.

Имала стотици от тях, все различни.

— Сигурно мислиш, че са ужасни — добави тя.

— Нищо подобно — отвърнах. — Стига да ги държиш под ключ там, в Балтимор.

* * *

Спомням си, че през онази първа вечер тя ни попита дали сме чували някое момиче от бедно семейство да се е омъжило за милионерски син. После повтори въпроса си пред готвачката и дъщеря й.

— Това и на кино не може да се срещне вече… — отвърна Слейзингър.

— Богатите се женят за богати — осведоми я Силести. — Вие от луната ли падате?

Но нека се върнем в миналото, към което е насочена тази книга. Майка ми събрала скъпоценните камъни, паднали от устата на мъртвата старица, но не пипнала онези, които все още били вътре в нея. Винаги подчертаваше това — не си позволила да бърка там, считайки всичко останало вътре за неприкосновена собственост на мъртвата.

Мама изпълзяла изпод труповете чак вечерта, когато убийците си отишли. Тя не била от селото на баща ми и щяла да се срещне с него едва след като и двамата се озовали оттатък слабо охраняваната граница с Персия, разположена на стотина километра от мястото на клането.

Подслонили ги персийски арменци, а след това, вече заедно, решили да се прехвърлят в Египет. Говорел предимно баща ми, просто защото устата на майка ми била пълна със скъпоценни камъни. На брега на Персийския залив мама продала първото камъче и благодарение на него двамата успели да прекосят Червено море на борда на малък товарен кораб. А в Кайро се срещнали с престъпника Вартан Мамигонян, успял да оцелее при едно от по-предишните кланета.

— Никога да не се доверяваш на оцелял! — обичаше да ме предупреждава баща ми, имайки предвид именно Вартан Мамигонян. — Първо трябва да разбереш какво е направил, за да оцелее!

* * *

Този Мамигонян забогатял от производството на ботуши за английската и германската армии, които съвсем скоро се изправили една срещу друга по време на Първата световна война. На моите родители предложил мръсна и зле платена работа. А те били достатъчно наивни да споделят с него, като с още един оцелял сънародник, плановете си да отидат в Париж, да се оженят там и да станат част от уважаваната арменска общност на тази страна. Разбира се, казали му и за скъпоценностите на мама.

Мамигонян незабавно се превърнал в техен ревностен покровител и съветник, заел се с цялата си енергия да търси сигурно място за техните бижута, което не било лесна работа в град като Кайро, известен със своите джебчии. Но те все пак сторили нещо разумно и ги оставали на съхранение в банката.

Тогава Мамигонян се заел да крои фантастични планове за изгодната продажба на скъпоценностите. Името на градчето Сан Игнасио в Калифорния положително е открил в някой атлас, тъй като там никога не бил стъпвал кракът на арменец, а информация за такова малко градче не би могла да достигне до Близкия изток под никаква форма. Мамигонян заявил, че брат му живее в Сан Игнасио. Показал на мама и татко някакви фалшиви писма от него, за да документира своята измислица. В тях пишело, че братът забогатял за нула време, същото било състоянието и на още много арменци. Всички те силно се нуждаели от учител за своите деца, който да говори родният им език и да познава добре арменската литература.

На такъв човек били готови да предложат къща плюс двайсет акра овощни градини на символична цена. „Братът-богаташ“ на Мамигонян изпратил дори снимка на къщата, придружена от съответния нотариален акт.

По-нататък несъществуващият брат пишел, че ако Мамигонян открие в Кайро подходящ за тази служба човек, той може да му продаде нотариалния акт. По този начин татко не само получавал сигурна работа, но и ставал собственик на солидно имение в градчето с идиличното име Сан Игнасио.