Кърт Вонегът
Синята брада (4)

2

След смъртта на Едит тук е много самотно. Приятелите, които ни посещаваха бяха нейни, а не мои. Художниците ме избягваха, защото присмехът, който моите картини заслужено предизвикваха, даваше основание на еснафите да твърдят, че повечето художници са глупаци и шарлатани. Аз обаче издържам на самота, особено когато се налага.

Издържам още от момче. Издържах я няколко години в Ню Йорк по време на Голямата депресия. А когато жена ми и децата ми ме напуснаха през 1956 година, аз фактически започнах да се стремя към самотата. И я намерих. Живях като отшелник цели осем години. Добро изпълнение за един ранен ветеран от войната, нали?

* * *

Но аз имам и приятел. Изцяло мой. Казва се Пол Слейзингър. Писател, ранен през Втората световна война старчок като мен самия. Спи сам в една къща в Спрингс, на хвърлей място от моята някогашна къща.

Казвам спи, тъй като той е тук почти всеки ден, дори в момента е някъде из имението. Вероятно наблюдава някоя игра на тенис, седи на пейката край брега, играе карти с готвачката или пък се е наврял в дъното на хамбара с книга в ръка, скрил се от всичко и всички.

Според мен той вече отдавна не пише. Както и аз отдавна не рисувам. Дори съм престанал да дращя в бележника, оставен долу, до телефона. Преди две седмици се хванах да върша точно това, веднага счупих молива на две и го хвърлих в кошчето за боклук. Сякаш беше гърмяща змия, която иска да ме отрови.

* * *

Пол няма пари. Вечеря при мен четири-пет пъти седмично, а през деня лапа направо от хладилника или фруктиерите. Предполагам, че аз съм основният му източник за прехрана. На вечеря често му казвам: „Пол, защо не продадеш къщата си да получиш малко суха пара, а после да се пренесеш тук? Виж колко място има! Вече няма да се женя, едва ли ще имам и приятелка. Същото се отнася и за теб. Господи Исусе! Та коя ли ще е тази, дето ще хареса хора като нас? Приличаме на двойка сбръчкани игуани! Хайде, пренасяй се! Аз няма да ти преча, нито пък ти на мен. Нима може да има по-разумно решение?“

Отговорът му обаче е неизменен: „Мога да пиша само у дома.“ Какъв дом може да бъде това? Един празен хладилник и да няма с кого дума да си размени!

А веднъж се изрази по следния начин за моя собствен дом: „Кой би могъл да пише в музей?“

Е, сега поне се опитвам да установя това. Защото пиша именно в този музей.

Да, истина е. Аз, старият Рабо Карабекян, се насочвам към литературата след пълния си провал в областта на изобразителното изкуство. Макар и типична рожба на Голямата депресия, все още залагам на сигурно и продължавам да изпълнявам ролята на музеен пазач.

Но какво вдъхнови старец като мен за тази рязка промяна? Cherchez la femme, разбира се!

Доколкото си спомням, тази сравнително млада, енергична, своенравна и чувствена жена се появи в живота ми внезапно, без никаква покана.

Било й непоносимо да гледа как по цял ден не върша абсолютно нищо. Защо, за бога, не се заловя с нещо, каквото и да е то? Защо, след като не се сещам за нищо полезно, не взема да напиша своята автобиография?

И действително, защо не?

Господи, колко е властна!

Открих, че върша всичко, което нареди. За двайсет години брачен живот скъпата Едит нито веднъж не се опита да ми каже какво трябва да правя. По време на военната си служба се бях сблъсквал с хора като тази нова жена в живота ми. Но те бяха полковници и генерали, бяха мъже! А и страната ни водеше война!

Приятелка ли ми е тази жена? Проклет да съм, ако знам. Зная само едно — няма да си тръгне оттук преди да е напълно готова за подобен акт, а едновременно с това ме плаши така, както никой досега не ме е плашил.

Помощ!

Казва се Сърк Бърман.

* * *

Тя е вдовица. Съпругът й бил мозъчен хирург в Балтимор, там все още е къщата й — огромна и празна като моята. Мъжът й, Ейб, починал преди шест месеца от мозъчен кръвоизлив. Тя е на четирийсет и три години, моята къща й се сторила най-подходяща. Както за живот, така й за задачата, която си беше поставила — да напише биографията на съпруга си.

В отношенията ни няма еротика. Аз съм с двайсет и осем години по-стар от госпожа Бърман и съм толкова грозен, че може да ме обича само куче. Наистина приличам на съсухрена игуана и то само с едно око. Това е положението.

Запознахме се на плажа. Тя се разхождаше по брега без да знае, че е частна собственост. Никога не беше чувала за мен, тъй като не обичала модерното изкуство. Не познавала никого в Хамптънс, живеела в Мейдстоун Ин — хотела в едно селце на около три километра от моето имение. Тръгнала да се разхожда по брега и без да иска навлязла в границите на частния ми плаж.

Аз бях тръгнал да поплувам, както всеки следобед по това време. И така се натъкнах на нея. Напълно облечена, тя бе заета с любимото занимание на Пол Слейзингьр — да седи на пясъка и да зяпа вълните. Не обичам чужди хора на плажа си по една единствена причина — срамувам се от абсурдното си тяло и не обичам да свалям пред когото и да било превръзката от окото си. Гледката под нея не е особено приятна, прилича на бъркани яйца. Притеснявам се, когато ме разглеждат отблизо.

Между другото Пол Слейзингър казва, че човешкото състояние може да се характеризира с една-единствена дума: притеснение.

* * *

Избрах компромисен вариант: не се отказах от плуването, но след него се изтегнах на пясъка доста далечко от нея.

Ала все пак достатъчно близо, за да кажа едно „здрасти“.

А тя ми отвърна с доста странен въпрос:

— Как починаха вашите родители?

Каква е тази жена? Призрак, вещица? Наистина, само вещица е в състояние да ме убеди, че трябва да си напиша автобиографията!

Току-що си навря главата в процепа на вратата и ми напомни, че е време да тръгвам за Ню Йорк. Не съм ходил там, откакто Едит почина. Всъщност, оттогава насам не съм ходил никъде.

Дръж се Ню Йорк, идвам! Страхотно!

— Кажете ми, ако обичате, как починаха родителите ви? — попита тогава тя, а аз не можех да повярвам на ушите си.

— Моля? — рекох.

— Каква е ползата от едно „здрасти“? Беше се изпречила на пътя ми.

— Винаги съм мислил, че е по-добро от нищо — смутолевих. — Но може и да греша…

— Какво означава „здрасти“?

— Поздрав, какво друго?

— Не е така — поклати глава тя. — Означава „не ми казвай нищо съществено“; означава „усмихвам се, но не те слушам, затова по-добре изчезвай.“

А после открито си призна, че й е писнало да се преструва в контактите си с хората.

— Сядай тук и разкажи на Мама как умряха родителите ти!

Щях да падна.

— На Мама ли?!

Косата й, права и черна, действително наподобяваше косата на майка ми. Също и очите — големи и кафяви. Но беше доста по-висока от нея, всъщност и от мен. За разлика от майка ми, която бе отпусната и немарлива по отношение на косата и облеклото си, тази мадама беше добре сложена. На мама не й пукаше, просто защото и на татко не му пукаше.

Ето какво разказах на госпожа Бърман:

— Мама почина, когато бях на дванайсет години. Работеше в една консервна фабрика в Калифорния и там се заразила с тетанус. Фабриката била построена на мястото на някогашна конюшня, а бактериите на тетануса често се въдят в червата на конете без да им причиняват зло. Попаднали извън животинския организъм, те са твърде опасни. Една от тях съумяла по някакъв начин да се изрови от мръсотията под или около някогашната конюшня и тръгнала на пътешествие. И изведнъж се озовала в рая, както бихме казали ние, хората. А за нея раят бил раничката в ръката на мама.

— Сбогом, Мама — обади се Сърк Бърман. Пак Мама!

— Все пак не й се наложи да преживее кошмара на Голямата депресия — рекох. — Тя настъпи след по-малко от година.

Не й се наложи да преживее и друго — да посрещне единствения си син, останал само с едно око след Втората световна война, добавих мислено аз.

— А как умря баща ти? — попита тя.

— Умря в Сан Игнасио през 1938 година, в кино „Бижу“ — отвърнах. — Бил сам. След смъртта на мама и през ум не му минаваше да се ожени повторно.

Живееше си все там — над малкото магазинче в Калифорния, където получи първите си познания за икономиката на Съединените щати. По онова време аз вече живеех в Манхатън и работех като художник в една рекламна агенция от почти пет години. Когато филмът свършил, всички станали да си вървят. С изключение на татко.

— Какъв филм са давали? — попита тя.

— „Смелите капитани“ със Спенсър Трейси и Фреди Бартоломю — отвърнах аз.

* * *

Един господ знае какво е успял да види татко от този филм, чийто сюжет засяга живота на рибарите в Северния Атлантически океан. Може би е умрял преди да види каквото и да било, а в случай, че все пак е видял няколко кадъра, вероятно е изпитал дълбоко задоволство от факта, че те нямат нищо общо с нещата, които всички познаваме. Защото в края на живота си татко приветстваше всяко доказателство, че планетата, която бе познавал и обичал в детството си, е напълно изчезнала.

Това беше начина, по който той отдаваше почит на всички роднини и близки, загинали от ръката на турците.

* * *

Би могло да се каже, че той самият се бе превърнал в турчин, някак сам за себе си. Постоянно се самоунижаваше и оплюваше, макар новият живот да му предлагаше нелоши възможности. Например да научи добре английски и да стане уважаван от всички учител в Сан Игнасио, да се заеме отново с поезията или пък да преведе любимите си арменски поети на английски. Но всичко това не беше достатъчно унизително за него. Ето защо предпочете да стане обикновен обущар по подобие на баща си и дядо си, въпреки отличното образование, което бе получил.

В занаята, усвоен още в детството, също беше добър. Но как само се оплакваше! Добре, че го правеше на арменски и го разбирахме само ние с мама. В радиус от сто и петдесет километра около Сан Игнасио други арменци нямаше.

— Интересувам се къде е Уилям Шекспир, вашият най-велик поет — казваше той без да прекъсва работата си. — Чували ли сте някога за него? — Знаеше наизуст всички преведени на арменски произведения на Шекспир и често ги цитираше. „Да бъдеш или да не бъдеш“ например, звучеше в устата му приблизително така: „Линел кам клинел…“

— Изтръгни ми езика, ако ме чуеш да говоря на арменски! — обичаше да повтаря той. С изтръгване на езика турците са наказвали всички, които говорят на език, различен от техния. Това наказание е било въведено през седемнайсети век.

— Какви са тези хора, какво търся аз сред тях? — питаше понякога той, отправил поглед към каубои, китайци и индианци, нижещи се по тротоара в безспирен поток.

— Кога властите на Сан Игнасио ще вдигнат паметник на Месроб Маштотс? — беше друг често повтарян въпрос. Месроб Маштотс е създателят на арменската азбука, живял около четиристотин години преди рождението на Христа. Между другото, арменците са първия народ, който е превърнал християнството в своя национална религия.

— Един милион, един милион! — крещеше той. Това беше цифрата на убитите по време на геноцида арменци, представляващи две трети от всички турски арменци и почти половината от целия арменски етнос по широкия свят. — Днес сме около шест милиона, включително моите двама синове и три внучета. Никой от тях не дава и пет пари за Месроб Маштотс.

— Муса Даг! — беше едно от любимите му имена. Така се наричаше една местност в Турция, където малка група въоръжени арменци са удържали натиска на турската армия цели четирийсет дни преди да бъдат унищожени. Някъде по същото време родителите ми са пристигнали живи и здрави в Сан Игнасио, а аз вече съм бил в утробата на мама.

* * *

— Благодаря ти, Вартан Мамигонян! — казваше татко. Това бе името на арменския национален герой, повел зле въоръжената си армия на решителна битка с персите през пети век. Но татко имаше предвид един друг Вартан Мамигонян — производител на обувки в Кайро. При него бяха намерили подслон двамата с мама непосредствено след бягството си от геноцида. Именно той, срещнал ги случайно на улицата в оживената египетска столица, бе успял да ги убеди, че трябва да се доберат на всяка цена не къде да е, а точно до калифорнийското градче Сан Игнасио, „където всичко тънело в злато и разкош“. Но тази история ще ви разкажа друг път.

— Ако някой дойде и заяви, че е разбрал смисъла на живота, вече ще е късно — казваше татко. — Не се интересувам повече от това. — Разбира се, тези думи са взети от американската песничка „Живот в ранчото“, която той преведе на арменски. Стори го, макар да я смяташе за пълна глупост.

— Толстой е бил обущар — подхвърляше той. И това е историческа истина. Най-великият руски писател действително е бил за известно време обущар. Тук му е мястото да кажа, че ако се наложи, и аз мога да правя обувки.

* * *

Сърк Бърман пък каза, че ако се наложи тя може да прави гащи. Още на плажа ми обясни, че баща й имал фабрика за панталони в Лакауана, Ню Йорк, но фалирал и се обесил.

Ако моят баща беше преживял „Смелите капитани“ със Спенсър Трейси и Фреди Бартоломю и бе видял картините, които създадох след войната, особено тези, които предизвикаха доста внимание от страна на критиката и на които взех нелоши за времето си пари, той положително щеше да е на страната на огромното мнозинство американци, които презрително сумтяха пред тях или откровено им се подиграваха. Разбира се, подигравките му нямаше да са насочени само към мен лично, а и към всичките ми колеги и приятели абстрактни експресионисти. Включително и към Джаксън Полок, Марк Ротко и Тери Кичън, които, за разлика от мен, по-късно бяха признати за едни от най-блестящите художници не само в Щатите, но и в целия проклет свят! Ала в момента ме пробожда само една мисъл, която дремеше забравена някъде из съзнанието ми от години — той без всякакво колебание би се присмял на мен, неговия собствен син!

Така, благодарение на приказките, които само преди две седмици си разменихме с госпожа Бърман на пустия плаж, аз съм обхванат от пубертетски гняв срещу баща си, погребан преди почти половин век! Господи, помогни ми да се откача от тази дяволска машина на времето!

Но откачане от тази дяволска машина на времето няма. По тази причина, макар че и през ум не би ми минавало да имам подобни мисли, ако имах правото на избор, днес седя и си представям как баща ми умира от смях. Защото картините ми, благодарение на непредвидими химически реакции между платно, блажна боя и разноцветни лепенки (основните ми изразни средства по онова време) започнаха бързо да се разпадат и скоро нищо не остана от тях.

А това означава, че ценителите на изкуството, заплатили петнайсет, двайсет, а дори и трийсет хиляди долара за моите шедьоври, в един момент са останали с чисто платно, съвсем готово за нова творба. За предишната свидетелстват единствено накъдрените остатъци от разноцветни лепенки по пода, приличащи на пържени оризови люспици.

* * *

Провали ме едно от следвоенните чудеса. На по-младите читатели, ако има такива, разбира се, бих обяснил, че Втората световна война съдържаше в себе си много от мечтаните качества на Армагедон — последната война между Доброто и Злото. След нея ни очакваха само чудеса. Нескафето беше едно от тях, ДДТ — друго. То трябваше да изтреби всички буболечки и почти успя. Атомната енергия трябваше да свали цената на електричеството до такава степен, че електромерите да станат излишни. Тя трябваше да направи немислима и всяка нова война. По-добре да говорим за хляб и риба. Антибиотиците ще видят сметката на всички болести. Лазар няма да умре! Как ви се струва това последното като част от опитите да се превърне в отживелица възкресението на Сина Божи?

Да, появиха се чудотворни храни за закуска, скоро всяко семейство ще притежава хеликоптер. Вече има чудотворни нови тъкани, които се перат в хладка вода и нямат нужда от гладене. Посмейте да кажете, че не си е струвало да водим онази война!

По време на войната си бяхме измислили думичката ОДН, която представляваше съкращение на словосъчетанието „осрано до неузнаваемост“. Е, днес цялата планета е ОДН с разни следвоенни чудеса. Но тогава, през шейсетте години, аз бях една от първите жертви на тези чудеса. Защото повярвах на рекламата, според която цвета на акрилната блажна боя „ще надживее усмивката на Мона Лиза.“

Боята носеше името „Сатийн Дура-лукс“. Мона Лиза продължава да се усмихва, но ако поискате от местния железарски магазин кутия „Сатийн“, продавачът сигурно ще умре от смях.

* * *

— Баща ти е притежавал синдром за оцеляване — осветли ме Сърк Бърман онзи следобед на плажа. — Срам го е било да умре като всичките си роднини и приятели.

— Срам го е било, че и аз не съм умрял — допълних я аз.

— Трябва да го приемеш като погрешно изразено чувство, съдържащо голяма доза благородство — рече тя.

— Беше много досаден баща — въздъхнах. — И съжалявам, че ме накара да си спомня за него.

— Тъй и тъй му разровихме кокалите, защо не вземеш да му простиш? — попита тя.

— Сто пъти съм му простил досега — рекох. — Но тоя път ще проявя далновидността да си искам обратна разписка!

После се заех да й обяснявам, че мама е притежавала много по-силен синдром за оцеляване от татко, тъй като е успяла да се спаси сред планина от убити или смъртно ранени хора. По онова време не е била много по-голяма от Силести, дъщерята на готвачката.

Докато лежала и се правела на умряла, мама гледала право в лицето на някаква убита беззъба бабичка, само на сантиметри от нейното. Устата на бабичката зеела, кухината й била пълна с нешлифовани скъпоценни камъни.

— Ако не бяха тези скъпоценности, днес аз нямаше да съм поданик на тази велика държава и нямаше как да ти подскажа, че си навлязла в неприкосновената ми частна собственост — поясних на госпожа Бърман аз. — Ей там, зад дюните, е моят дом. Ще се засегнеш ли, ако един самотен и безопасен вдовец те покани на чашка, в случай че пиеш разбира се, а след това и на скромна вечеря, на която ще присъства един приятел, също така безопасен като мен?

Имах предвид Пол Слейзингър.

Тя прие.

А след вечеря се чух да казвам:

— Ако тук ти харесва повече, отколкото в онзи хан, спокойно можеш да се преместиш. — После й предложих гаранцията, която непрекъснато предлагах и на Слейзингър: — Обещавам да не ти досаждам.

Трябва да бъдем честни, все пак… Преди малко казах, че нямам никаква представа как тази жена се е озовала в моя дом. На практика зная, нека бъдем честни… Аз сам я поканих!