Кърт Вонегът
Синята брада (37)

35

Днес вече всичко е включено в музейната обиколка. Първо са обречените момиченца с люлките във фоайето, следват ранните творби на първите абстрактни експресионисти и обиколката завършва с гигантската ми епическа творба в хамбара. Махнах куките от плъзгащите се врати и сега потокът посетители вече може да влиза от едната и да излиза през другата като се избягва блъсканицата. Голяма част от хората минават втори и трети път — не през цялата експозиция, а само през хамбара.

Ха!

Нито един критик още не си е подал носа насам, но доста от профаните ме питат как се нарича тази картина. Отговарям им така, както бих отговорил и на критиците (ако се появят, разбира се, тъй като моят гигант е прекалено привлекателен за обикновените хорица):

— Това изобщо не е картина! — казвам. — Това е туристическа атракция! Това е Експо, това е Дисниленд!

* * *

Това е един страховит Дисниленд. Никой в него не изглежда миличък.

Всеки квадратен фут на картината съдържа средно десетина ясно изрисувани оцелели от касапницата на Втората световна война човешки фигури. Дори онези от тях, които са на втори план и са толкова дребни, че трябва да се разглеждат през няколкото лупи, които държа на разположение в хамбара, съвсем недвусмислено показват, че принадлежат на концлагеристи, работници-роби или военнопленници от различни страни, или пък на немски войници, местни селяни заедно със своите семейства, пуснати на свобода психически болни и прочие, и прочие…

Всяка фигурка върху платното, независимо от своята големина, си има отделна военна сага. Аз първо измислях съответната история, а след това рисувах и фигурата, на която тази история приляга най-добре. Отначало стоях в хамбара постоянно, готов да разяснявам историята на всяка от фигурките, но скоро се отказах тъй като това се оказа крайно изтощително. „Гледайте картината и си представяйте на кого какво се е случило“, съветвах посетителите аз. Вече си стоях в къщата и само насочвах хората към хамбара.

* * *

Но в нощта, в която показах произведението си на Сърк Бърман, аз с удоволствие й разказвах патилата на всяка от нарисуваните фигурки.

— Ти вътре ли си? — попита ме тя.

Посочих една фигура долу вдясно, малко над равнището на пода. Посочих я с крак. Бях се изрисувал в едър план, фигурата ми бе висока почти колкото цигара. И бях единствения участник в епичното платно, обърнал гръб на камерата, образно казано, разбира се. Цепнатината между четвъртия и петия панел минаваше точно през гърба и главата ми, човек би казал, че това е душата на Рабо Карабекян.

— Този, дето се е вкопчил в крачола ти, те гледа като Бог — отбеляза тя.

— Умира от пневмония, остават му само два часа живот — отвърнах. — Той е пилот на канадски бомбардировач, свален над някаква петролна рафинерия в Унгария. Изобщо не ме познава, не е в състояние дори да зърне лицето ми. Пред очите му плува мъгла, постоянно ме пита кога ще пристигнем у дома.

— А ти какво му казваш?

— Ако си на мое място, какво ще му кажеш? — попитах. — „У дома сме, вече сме у дома!“ — ето какво му казвам.

 

— А кой е този със смешния костюм?

— Този е надзирател в концлагер, който е захвърлил есесовската си униформа и е намъкнал парцалите на някакво бостанско плашило — отвърнах, след което посочих групичката концлагеристи в съседство, повечето от които умираха като канадския пилот: — Охранявал е тези хора преди да ги изхвърлят тук, но сега не знае къде да отиде. Лесно ще разберат, че е есесовец, тъй като номерът му е татуиран под лявата мишница.

— А тези двамата?

— Югославски партизани — рекох.

— Този?

— Старши сержант от мароканските части, пленен в Северна Африка. — А този с лулата?

— Шотландец. Пилот на безмоторен самолет, пленен в първия ден на офанзивата на Запада. — Тук има хора от цял свят, нали? — попита тя. — Точно така — кимнах аз. — Ето ти един гурка, пристигнал да се бие чак от Непал. А този взвод автоматчици в немски униформи на практика се състои от украинци, преминали на страната на противника още в началото на войната. Когато руснаците се доберат до тази долина, всички ще бъдат разстреляни или обесени. — Не виждам жени — отбеляза Сърк. — Вгледай се по-добре — рекох. — Жени са поне половината от концлагеристите и пуснатите от лудниците. Но малко приличат на жени, а още по-малко биха били наречени „кинозвезди“…

— Май не виждам нито една здрава жена — рече тя.

— Грешка — казах. — Ще видиш много здрави жени в двата края на платното, долу в ниското.

Приближихме се до десния край на творбата да ги погледнем.

— Господи! — промълви тя. — Изглеждат ми като експонати в природонаучен музей!

Така си беше. И в двата края на платното имаше по една селска къща, затворени и непристъпни като крепости. Зад заключените порти се виждаха домашните животни. Бях направил напречно сечение на земята пред тях, за да покажа и оборите — точно както в музеите се показват подземните галерии на животните, които предпочитат да живеят под повърхността.

— Здравите жени са в килерите, сврени сред купища цвекло, ряпа и картофи — рекох. — Надяват се да отложат момента, в който ще бъдат изнасилени, но от историята на предишни войни знаят, че рано или късно този момент ще настъпи.

— Има ли име тази картина? — попита тя, докато двамата се връщахме към центъра й.

— Има — рекох.

— И как се казва?

— „Сега е ред на жените“ — отвърнах.

* * *

— Аз ли съм откачила или това наистина е японски войник? — попита тя и посочи към една фигурка, която надничаше от руините на древната наблюдателна кула.

— Точно такъв е — потвърдих аз. — Майор от японската армия — това си личи от златната звезда и двете кафяви нашивки на левия ръкав. Все още притежава сабята си. Предпочита да умре, но няма да се раздели с нея.

— Не е ли странно, че там е имало и японци? — попита тя.

— Не е имало — рекох. — Сложих един, просто защото си мислех, че е по-добре да има.

— Защо?

 

— Защото японците са точно толкова виновни, колкото и немците за превръщането на Америка в държава на истерични милитаристи! Спомни си колко добра работа свършихме след Първата световна война, когато бяхме убедени противници на всякакви войни!

— А тази жена, дето лежи тук… Мъртва ли е?

— Да — кимнах аз. — Стара циганска царица.

— Много е дебела — отбеляза Сърк. — Не виждам други като нея… Всички са толкова кльощави!

— В Долината на Щастието можеш да напълнееш само като умреш — отвърнах. — Тя е дебела като изрод от цирка просто защото е мъртва от три дни.

— Долината на Щастието — унесено повтори Сърк.

— Можеш да я наричаш както ти хрумне — „Мир“, „Рай“, „Райска градина“, „Пролет“…

— Тя ли е единствената, която е съвсем сама?

— Почти — отвърнах. — Хората не миришат особено приятно, когато са мъртви цели три дни. Тя първа идва в Долината на Щастието и е съвсем сама. Веднага след това умира.

— А къде са другите цигани?

— Онези с цигулките, дайретата и ярко нашарените каруци ли? — попитах. — Забрави ли, че се славят като страхотни крадци, при това съвсем заслужено?

* * *

Госпожа Бърман ми разказа една легенда за циганите, която чувах за пръв път.

— Откраднали пироните от римските войници, които се готвели да приковат Исус на кръста — рече тя. — Когато войниците ги потърсили, пироните били потънали вдън земя. Наложило се Исус и тълпата да чакат, докато [се намерят нови пирони. След този инцидент Всемогъщият разрешил официално на циганите да задигат всичко, което могат. — Посочи с пръст подутото тяло на циганската царица и добави: — Тя е вярвала на тази легенда. Всички цигани вярват в нея. — Толкова по-зле за нея — рекох. — А може би не е имало никакво значение дали й вярва или не, тъй като се е добрала до Долината на Щастието полумъртва от глад и съвсем сама. После продължих:

— Опитала се да открадне пиле от една селска къща, но селянинът я видял през прозореца на спалнята си и я гръмнал с малокалибрената пушка, която криел под дюшека си. Тя побягнала и той решил, че не е улучил. Но на практика не било така — преди да легне и да умре, циганката получила една малка дупка в корема си. Три дни по-късно се появихме и ние.

* * *

— Но къде са й поданиците, след като наистина е била циганска царица? — попита Сърк.

Обясних, че в зенита на своята власт циганката е била царица на около четирийсет души, включително пеленачетата. Макар да се е разкъсвала от благородни спорове относно произхода и расовата принадлежност на тази сган, Европа е била напълно единодушна по въпроса, че крадливите ясновидци с особена слабост към чужди деца са врагове на човешкия род. И са били преследвани като такива. Царицата и нейния табун зарязали шарените каруци и самобитното си облекло, зарязали всичко, което свидетелствало за циганския им произход. Денем се криели по горите, а нощем тръгвали да търсят храна.

Една нощ, докато царицата излязла сама да търси храна, четиринайсетгодишно циганче от нейния табун било заловено да краде шунка от словашки минометен взвод, който бил напуснал германската армия и се придвижвал към родните си места, съвсем близо до Долината на Щастието. Войниците накарали хлапето да ги заведе до циганския бивак и избили всички, които се намирали там. И когато царицата се върнала, тя вече не разполагала с поданици.

Такава беше историята, която съчиних специално за Сърк Бърман.

* * *

А тя пък предложи липсващата брънка от веригата:

— Значи циганката е тръгнала да се лута из Долината на Щастието с надеждата да открие други цигани.

— Точно така! — кимнах. — Но по онова време в Европа вече почти нямало цигани. Всички били изпратени в газовите камери, недоволни нямало. Та кой обича крадците?

Тя се вгледа отблизо в мъртвата жена, после се отдръпна с отвращение.

— Уф! — изпъшка тя. — Какво е това, дето се подава от устата й? Кръв и червеи?!

— Рубини и брилянти — поклатих глава аз. — Тя вони така ужасно и изглежда толкова отвратително, че никой не се е приближил достатъчно, за да ги забележи.

— И кой ще го стори пръв от цялата тази тълпа? — попита тя.

— Ето този — отвърнах и посочих бившия надзирател в концлагер, облечен в дрипите на плашилото.