Кърт Вонегът
Синята брада (36)

34

Когато отказах на госпожа Бърман да й нарисувам нещо, тя каза:

— О, колко упорито момче си ти!

— Аз съм упорит възрастен джентълмен — отвърнах. — Който прави всичко възможно да запази достойнство и самоуважение!

— Кажи ми само едно — извъртя се тя. — От какъв вид са нещата в този хамбар — животински, растителен, или минерален?

— И от трите — отвърнах.

— И колко са големи?

— Височина два метра и половина. — Казах й истината. — Дължина двайсет метра.

— Пак си правиш майтап — рече тя.

— Разбира се — отвърнах.

В хамбара бяха подредени осем добре изпънати платна с размери два и половина на два и половина метра. Те представляваха една обща композиция с дължина двайсет метра, както вече й казах. Подпрени на специални стойки, те наподобяваха на нещо като ограда, издигната в средата на хамбара. И на практика бяха същите, от които се изрони боята и паднаха лепенките, проваляйки най-прочутото, а след това и най-скандалното ми произведение — картината, която красеше, а после и грозеше фоайето на GEFFСо на Парк Авеню, носеща името „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“.

Ето как тези платна отново станаха мое притежание три месеца преди смъртта на скъпата Едит: Открили ги заключени в някакъв килер на най-долното от трите мазета на Мацумото Билдинг, някогашната главна квартира на компанията GEFFСо. Разпознал ги инспекторът на застрахователната компания на Мацумото, който правел противопожарна проверка дълбоко под земята и успял да различи изсъхналите масури „Сатийн Дура-лукс“ и навитите на руло лепенки. Вратата била стоманена и заключена, никой не знаел какво има зад нея. Инспекторът получил разрешение да я разбие. Всъщност инспекторът се оказа жена, която лично ме увери по телефона, че е не само първата жена-инспектор в тази компания, но и първата негърка на подобна длъжност. — Нещо като два пъти белязана овца — засмя се в слушалката тя. Имаше много приятен смях, без капка злорадство или подигравка в него. В предложението й да ми върне платната след толкова години, потвърдено безразсъдно от ръководството на Мацумото, прозираше единствено желанието да не се похабяват вещи, от които все някой може да има полза.

— Никой не го е грижа за тях освен мен, така че вие ми кажете какво да направя — предложи жената. — В случай, че си ги искате обратно, трябва сам да си осигурите транспорта.

— Но как разбрахте какво са били някога? — попитах аз. Учила за медицинска сестра в Скидмор Колидж, където изкарала и извънсеместриален курс по история на изкуството. Била дипломирана медицинска сестра (като първата ми съпруга Доръти), но напуснала професията, защото докторите се отнасяли с нея като с полунормална робиня. Освен това работата била изтощителна и ниско платена, а тя трябвало да се грижи за племенничето си сираче, което живеело при нея.

Преподавателят по история на изкуството им показвал диапозитиви на известни картини, два от които били на „Уиндзорско Синьо Номер Седемнадесет“ — преди и след разпадането й.

— Не зная как да му благодаря! — възкликнах аз.

— Според мен се опитваше малко да олекоти преподаваната материя — отвърна тя. — Всичко друго беше толкова сериозно!

— Искате ли си платната или не? — попита тя, изчака малко и тъй като аз мълчах, извика в слушалката: — Ало, ало?

— Съжалявам — обадих се аз. — Проблемът вероятно е прост от ваша гледна точка, но за мен не е така… Имам чувството, че ми се обаждате от небитието и ме питате дали съм пораснал!

След като безобидни предмети като някакви дървени правоъгълници с опънато върху тях платно могат да се превърнат в истински таласъми за мен, могат да ме изпълнят със срам, а и с гняв към света, който ме третира като непрокопсаник и посмешище, аз положително още не съм пораснал! Макар че по онова време вече бях навършил шейсет и осем години!

— Чакам решението ви — обади се инспекторката в слушалката.

— И аз го чакам — рекох. Нямах нужда от платната, поне така мислех тогава. Бях сигурен, че никога вече няма да рисувам, от друга страна съхраняването им не беше проблем, тъй като в хамбара имаше място колкото щеш. Но дали щях да спя спокойно в съседство с един от най-шумните провали на живота си? Надявах се.

Накрая се чух да казвам следното:

— Моля ви, не ги изхвърляйте! Ще се обадя веднага на местната компания „Хоум Суит Хоум“ и ще ги прибера веднага! Само ми повторете името си, ако обичате — да знаят към кого да се обърнат…

Ето го и него:

— Мона Лиза Трипингъм.

* * *

Когато GEFFСо окачи във фоайето си „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“ и вдигна шум до бога, че една толкова стара компания е водеща не само в технологическо отношение, но и в полето на авангардното изкуство, нейните рекламни агенти положително хранеха надежди, че платното ще се окаже най-голямото, ако не в света, то поне в чертите на град Ню Йорк. На практика обаче съвсем не беше така. Един господ знае какво е положението в света, но в Ню Йорк положително имаше няколко стенописа, които далеч надвишаваха моите относително скромни 165 квадратни метра.

Рекламните агенти взеха да се чудят дали пък моето платно няма да се окаже рекордьор за окачена на стената картина, игнорирайки факта, че тя на практика се състоеше от осем отделни панела, съшити откъм гърба с телени скоби. И това беше напразна надежда, тъй като се оказа, че в Градския музей на Ню Йорк има три картини с продължение, доста по-дълги от моята и съшити по абсолютно същия начин! Бяха доста интересни произведения, в двата им края имаше ролки за навиване — човек би казал, че са нещо като предшественик на киното, тъй като с помощта на ролките можеха да бъдат наблюдавани в развитие, а също така и кадър по кадър. Тази гигантска лента беше изпъстрена с планини, потоци, девствени гори и тучни пасища, върху които хрупаха бизони, с безкрайни пустини, богати на диаманти, рубини и злато… На практика лентата изобразяваше Съединените американски щати.

Преди години с подобни платна са обикаляли из Северна Европа. Подпомагани от своите многобройни асистенти, агитаторите са развивали картините си и са убеждавали всички амбициозни и способни хора да зарежат уморената стара Европа и да завладеят приказните богатства на Обетованата земя, която на практика си била тяхна.

И защо наистина истинският мъж трябва да си стои у дома, когато може да иде и да изнасили един цял девствен континент?

* * *

Почистих осемте платна от всички следи на коварната „Сатийн Дура-лукс“, опънах ги и изцяло ги обнових. После ги подредих в хамбара, блестящобели с възстановената си девственост, съвсем такива, каквито бяха преди да ги превърна във „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“.

На жена си обясних, че тази ексцентрична дейност е символично заклинание срещу духовете на миналото, един вид излекуване от злото, което бях сторил на себе си и околните по време на кратката си кариера като художник. Всъщност ето ви още един пример за словесно изразяване на това, което не може да бъде казано с думи: как и защо се ражда една картина.

Дългият и тесен стогодишен хамбар беше част от тази картина в ослепително бяло.

Мощните прожектори, които висяха от гредите под покрива, също бяха част от нея, изсипващи мегавати енергия върху тази белота, по-бяла от всичко, което до този момент можех да си представя като бяло. Получих възможност да инсталирам тези изкуствени слънца именно благодарение на аванса, който взех за „Уиндзорско Синьо Номер Седемнайсет“!

— Какво мислиш да правиш с тях? — попита скъпата Едит.

— Вече е направено — отвърнах.

— Ще го подпишеш ли?

— Това ще я развали — отвърнах. — Дори муха да я наплюе, пак ще се развали!

— Има ли име?

— Да — отвърнах. След което я кръстих направо на място. По дължина името й спокойно можеше да съперничи на заглавието, което Пол Слейзингър даде на своята книга за успешните революции. Ето го: „Опитах се, не сполучих и почистих всичко, сега е твой ред“.

Имах предвид смъртта си, както и това, което ще кажат хората за мен след това. Тогава за пръв път заключих хамбара, но само с един катинар и кука. Също като татко, пък и повечето женени мъже, аз бях сигурен, че жена ми ще ме надживее. И затова бях изготвил подробни, изпълнени със самосъжаление инструкции, които Едит трябваше да изпълни веднага след моето погребение.

— Поддържай живи следите ми в хамбара, Едит — казах й аз. — И когато хората те питат защо всичко там е толкова бяло, ще им кажеш, че това е последната картина на съпруга ти, макар и нерисувана. А след това ще им кажеш и как се казва.

* * *

Но тя умря първа, при това само два месеца по-късно. Сърцето й спря и тя се просна в лехата с цветя.

— Без болка — рече докторът.

Погребах я по обед в гробището Грийн Ривър, само на няколко метра от гробовете на другите двама мускетари — Джаксън Полок и Тери Кичън. Пред очите ми се появи невероятно ясно видение — бях сигурен, че виждам как човешката душа се освобождава от всички притеснения и обременения на плътта. В земята зееше познатата на всички правоъгълна дупка, а край нея бяха наредени все чисти и невинни неонови тръби.

Откачил ли бях? Сигурно, можете да се обзаложите в това!

Нейните следи останаха не в моя дом, а в дома на един от нейните приятели, на около миля по брега. Съпругът не присъстваше!

Нито пък влезе отново в този дом, в който беше живял доволно и безполезно една трета от живота си и една четвърт от XX век, при това обичан без никакви видими причини.

Той отиде при хамбара, отключи плъзгащата се врата и запали прожекторите. После се втренчи в ослепителната белота.

По-късно се качи на своя мерцедес и отпраши към един магазин за домашни потреби в Ийст Хамптънс, в който се продаваха и пособия за рисуване. Там накупих всичко, за което може да мечтае един художник, с изключение на онази малка съставка, която всеки сам трябва да си достави: душата, душата, душата!

Продавачът беше нов и не ме познаваше. Пред очите му стоеше просто един безименен старец с бяла риза и вратовръзка, а костюмът му беше правен по поръчка при Изи Финкелщайн. На всичкото отгоре и с превръзка на окото — един доста развълнуван циклоп.

— Нали сте художник, сър? — попита ме продавачът — хлапак на не повече от двайсет години. Дори не е бил роден, когато спрях да рисувам и да създавам каквито и да било картини.

Преди да си тръгна му казах една-единствена дума. Ето я:

— Ренесанс.

* * *

Прислугата напусна. Отново се превърнах в неопитомен стар мечок, който прекарваше цялото си време във или около хамбара за картофи. Внимавах хлъзгащите се врати да бъдат винаги затворени, за да не се вижда какво правя вътре. А аз го правех вече шест месеца!

Когато свърших, отидох да купя още пет катинара и куки, които окачих на различна височина по вратата. Наех нова прислуга, отидох при нотариуса и си направих ново завещание. В него, както вече ви казах, потвърдих желанието си да бъда погребан с костюма на Изи Финкелщайн, а цялото ми имущество да мине в ръцете на двамата ми сина при две условия: да сторят някои определени неща в памет на своите арменски деди и да не отварят хамбара преди погребението ми.

Въпреки ужасите на детството си, синовете ми са доста добре уредени в живота. Вече ви казах, че носят фамилията на добрия си втори баща. Анри Стийл е цивилен посредник за строителни поръчки на Пентагона, а Тери Стийл е рекламен агент на „Мечките от Чикаго“, което ни прави съвсем футболна фамилия, като се има предвид, че аз държа част от акциите на „Бенгалските тигри на Синсинати“.

След като свърших всичко това аз открих, че отново съм в състояние да живея в къщата, да наема нова прислуга и да се превърна в онзи празноглав и приветлив старец, когото Сърк Бърман попита преди четири месеца:

— Кажете, как умряха родителите ви?

А днес, в последната вечер от своя престой в Хамптънс. тя попита:

— Значи и от трите, а? Животински, растителен и минерален?

— Честна дума — уверих я аз. — И от трите!

Цветовете и останалите съставки на бои и платна несъмнено имат природен произход, тъй че всички картини наистина съдържат и трите споменати компонента.

— Защо не ми го покажеш? — попита тя. — Защото това е последното нещо, което имам да дам на света — отвърнах. — И не искам да съм тук, когато хората ще си дават преценката за неговите качества.

— Значи си страхливец! — заключи тя. — Така и ще те запомня!

Обмислих чутото, след като някак внезапно рекох: — Добре, отивам да взема ключовете. След което ще се радвам да ме последвате, госпожо Бърман.

Излязохме в мрака, пътят ни осветяваше единствено лъчът на малко фенерче. Тя беше тиха и вглъбена в себе си, девствено чиста и потръпваща от страхопочитание. Аз бях на седмото небе, възбуден и едновременно с това окаменял от ужас.

Плочите на пътечката свършиха и ние свърнахме към коларския навес. Зад него започваше тесен проход сред избуялата растителност, прокаран от Франклин Кули с неговата косачка. Запрепъвахме се през него.

Отключих вратата и сложих пръст на копчето за осветление.

— Страх ли те е?

— Да — отвърна тя.

— И мен.

Сега искам да запомните добре това, което ще ви опиша: стояхме в десния край на едно платно с височина два метра и половина и дължина двайсет. След включването на прожекторите щяхме да го виждаме пак със същата височина, но под ъгъл и следователно много по-скъсено — най-много два-три метра на дължина. От тази гледна точка то не можеше да бъде оценено, т.е. не можеше да се разбере смисъла на картината. Натиснах бутона.

Секунди мълчание, после госпожа Бърман учудено се пое дъх.

— Не мърдай от мястото си — предупредих я аз. — И ми кажи какво мислиш.

— Не мога да се приближа, така ли? — попита тя.

— По-късно — рекох. — Сега искам да ми кажеш какво виждаш оттам.

— Една голяма ограда — рече тя.

— Продължавай.

— Много голяма ограда, невероятно висока и дълга — поясни тя. — И всеки квадратен сантиметър от нея изглежда инкрустиран с прекрасни скъпоценности…

— Много ти благодаря — рекох. — А сега дай ръка и затвори очи. Ще те отведе до средата и там ще ги отвориш отново.

Тя затвори очи и ме последва с покорството на детски балон.

Когато стигнахме средата и от двете ни страни се простираше по десет метра платно, аз й позволих да отвори очи.

Стояхме в окрайнините на красива зелена долина, беше пролет. Ако трябва да бъда абсолютно точен ще кажа, че заедно с нас и вътре в самата долина имаше общо пет хиляди двеста и деветдесет души. Най-едрата от тези фигури имаше размерите на цигара, а най-дребната — на точицата, която мухата оставя върху стъклото. Тук-там бяха пръснати селски къщи, край нас се забелязваха руините на древна наблюдателна кула. Картината беше толкова реалистична, че спокойно можеше да се сравнява с фотография.

— Къде сме? — попита Сърк Бърман.

— Там, където бях, когато над Европа изгря слънцето и Втората световна война свърши — отвърнах.