Кърт Вонегът
Синята брада (35)

33

В момента, в който се прибрахме от хотел „Америкън“, тя рече:

— Има едно нещо, от което изобщо не бива да се притесняваш. И дума няма да отворя за ключовете на проклетия ти хамбар!

— Слава Богу! — рекох.

Според мен още в същия миг тя е била убедена, че ще види вътрешността на хамбара преди да се разсъмне, каквото и да става!

— Искам от теб само да ми нарисуваш една картина — подхвърли Сърк.

— Какво?

— Ти си толкова скромен, че хората наистина те мислят за пълен некадърник!

— Но не и в маскировката — рекох. — Забравяш, че взводът ми получи похвала от президента за своите умения в маскировката!

— Добре де, в маскировката те бива — призна неохотно тя.

— Бяхме толкова добри — ентусиазирах се аз, — че дори до днес никой не е открил поне половината от нещата, които скрихме тогава от врага!

— Това не е вярно — рече тя.

— Нали празнуваме? — отвърнах. — Когато хората празнуват, никога не говорят истината! Така е прието.

* * *

— Значи искаш да си замина за Балтимор с мисълта, че всичко, което зная за теб, не е истина, така ли?

— Като имам предвид изключителните ти способности да си пъхаш носа навсякъде, аз съм сигурен, че отдавна знаеш какво за мен е истина и какво не е — отвърнах.

— Сега просто празнуваме.

— Все още не зная дали наистина можеш да рисуваш! — изтъкна тя.

— Това не бива да те тревожи.

— Но нали сам твърдиш, че рисуването и маскировката са дълбоките корени на живота ти? — попита тя. — Хич те е нямало като сериозен художник, в ролята на съпруг и баща също си бил цяло нещастие, а ценната ти колекция е просто една случайност! Въпреки това постоянно се връщаш към онова, с което несъмнено се гордееш — че можеш да рисуваш!

— Вярно е — рекох. — Не бях си давал сметка досега, но наистина е така.

— Значи трябва да го докажеш!

— Гордостта ми в това отношение е съвсем скромна — рекох. — Не съм Албрехт Дюрер. Мога да рисувам малко по-добре от теб, Слейзингър или готвачката… а също и от Полок, или Тери Кичън. Просто съм роден с тази дарба, но тя е нищо, ако вземем да я сравняваме с дарбата на великите художници, живи или мъртви. От мен се възхищаваха в началното училище и гимназията на Сан Игнасио, Калифорния, но ако бях живял преди десет хиляди години, така щяха със сигурност да ми се възхищават и рисувачите на скални рисунки в пещерата Ласко във Франция, чиито критерии за художествено умение едва ли са били по-различни от тези на Сан Игнасио.

* * *

— Ако възнамеряваш да публикуваш книгата си, в нея трябва да включиш поне една рисунка, за да докажеш, че можеш да рисуваш — каза Сърк Бърман. — Читателите ще настояват за това!

— Бедничките! Най-лошото, което може да се случи на човек с моите години…

— Не си чак толкова стар! — прекъсна ме тя.

— Но достатъчно стар! — рекох. — А най-лошото е, че разговорите се въртят все около едно и също, независимо от личността на събеседниците ми. Слейзингър беше убеден, че не мога да рисувам, първата ми съпруга — също. Втората пък изобщо не се вълнуваше от този въпрос, за нея аз си бях един стар мечок, когото беше измъкнала от хамбара, за да превърне в домашен питомник. Тя обичаше животните, независимо дали могат да рисуват или не.

* * *

— Какво рече на първата ти жена, когато тя се обзаложи, че не можеш да рисуваш? — попита тя.

— Тъкмо се бяхме преместили в провинцията и тя не познаваше абсолютно никого там — рекох. — В къщата все още нямаше централно отопление и аз се опитвах да я топля с разпалването на трите огнища, съвсем като дедите си. А Доръти най-сетне се залови да прочете някоя и друга книга за изкуство, примирила се с факта, че така или иначе е свързала живота си с нещо като художник. Никога не ме беше виждала да рисувам, защото на онзи етап аз бях убеден, че единствения начин да стана сериозен художник е да не пипам четката и да забравя всичко, което съм научил за това изкуство.

— И тъй, седнала пред огъня в кухнята, който вместо да ни топли, отпращаше цялата топлина нагоре в комина, тя попадна на мнението на някакъв италиански скулптор за първите абстрактно-експресионистични платна, показани на голяма изложба в Европа. Мнението му беше отразено от някакво специализирано списание, а изложбата — Биеналето във Венеция през 1950 година.

— Ти си имал свое платно там, така ли? — попита Сърк.

— Не — отвърнах. — Там показаха картини само на Горки, Полок и Де Коонинг. А този италиански скулптор, когото вече едва ли някой помни, но тогава беше на върха на славата си, беше казал за нашето творчество приблизително следното: „Много са странни тези американци — гмуркат се във водата още преди да са се научили да плуват“. Искаше да каже, че не умеем да рисуваме.

Доръти веднага се хвана за тези думи. Изгаряща от желание да ме нарани поне толкова, колкото аз бях наранил нея, тя заяви: „Ето каква била работата! Вие рисувате по този начин, просто защото не можете да нарисувате нищо свястно!“

Не й отвърнах нищо. Просто грабнах зеления тебешир, с който тя записваше всичко, което подлежи на поправка вътре в къщата и извън нея, а сетне, направо върху кухненската стена нарисувах портрети на двете ни момчета, които кротко спяха пред камината в гостната. Нарисувах само главите им, в естествен размер. Дори не прескочих до гостната да им хвърля по едно око. Стената беше покрита с правоъгълни парчета „шийтрок“, които бях заковал направо върху напуканата мазилка. Все още не бях запълнил с боя цепнатините между отделните парчета, нито пък бях боядисал главичките на гвоздеите. И до днес не съм го направил…

— Доръти се вцепени от смайване — продължих историята си аз. — „Но защо не вършиш това постоянно?“, прошепна тя. А аз за пръв път в живота си изругах направо в лицето й. „Защото е прекалено лесно, мамка му!“ — рекох.

* * *

— Така и не запълни разстоянието между листовете „шийтрок“, а? — попита госпожа Бърман.

— Типично женски въпрос — отвърнах. — Не, не го запълних! — ето ти моят типично мъжки отговор.

— А какво стана с портретите? Замаза ли ги с боя?

— Не — отвърнах. — Останаха си върху тапета в продължение на шест години. А после, когато един следобед се прибрах у дома леко пийнал, открих че ги няма. Бяха изчезнали заедно с Доръти и децата, а на масата имаше бележка, от която разбрах, че са си отишли завинаги. Жена ми беше изразяла тапета с портретите, на мястото им зееха два големи правоъгълника.

— Сигурно си се почувствал ужасно — рече госпожа Бърман.

— Да — признах си аз. — Само няколко седмици преди това се бяха самоубили Полок и Кичън, а собствените ми картини неудържимо се разпадаха. И когато видях тези дупки върху тапетите в празната къща, аз… — Млъкнах, после добавих: — Не, това вече е без значение…

— Довърши си мисълта, Рабо — помоли ме тя.

— … Почувствах се така, както сигурно се е почувствал баща ми, когато разбрал, че е единствения оцелял след онова клане в селото…

* * *

Слейзингър също не ме беше виждал да рисувам и също изпитваше силно съмнение в моите способности. Живеех тук вече около две години, когато той се появи в хамбара да наблюдава работата ми. Тъкмо бях опънал едно платно три на три метра и се готвех да го покрия със „Сатийн Дура-лукс“ като за целта си бях приготвил едно бояджийско мече. Цветът на боята беше яркооранжев със зеленикави оттенъци, наречен „Унгарска рапсодия“. Не знаех, че по същото време Доръти се е разбесняла в къщата и е заляла цялата ни спалня със същата „Унгарска рапсодия“. Но това е друга история…

— Кажи ми, Рабо — промълви Слейзингър, — ако аз взема това мече и покрия платното със същата тази боя, дали картината пак ще си бъде творба на Карабекян?

— Абсолютно — кимнах аз. — Стига да имаш в запас това, което има Карабекян.

— И какво е то? — полюбопитства той.

— Ето това — рекох, след което натопих върховете на пръстите си в кутията с прах в краката ми и скицирах върху платното карикатура на собственото му лице. Всичко беше готово за по-малко от трийсет секунди.

— Господи! — възкликна смаяно той. — Нямах представа, че можеш да рисуваш толкова добре!

— Стоиш пред човек, който разполага с избор — обясних му аз.

— Май наистина е така! — прошепна той.

* * *

Покрих карикатурата с двоен пласт „Унгарска рапсодия“, а след това започнах да поставям разноцветните си лепенки. Те би трябвало да бъдат чиста абстракция, но вътре в душата си аз тайно ги оприличавах на шест елена, изправени сред горска полянка. Елените бяха близо до левия край, а вдясно от тях имаше червена, отвесно поставена лепенка. Пак тайно в душата си аз я оприличавах на чувствата, които изпитва прицелилият се в животните ловец. Този творба нарекох „Унгарска рапсодия № 6“, откупи я музеят „Гугенхайм“.

Започнала да се разпада като всички останали, още докато била в хранилището. Някаква уредничка случайно минала край нея, видяла по пода лепенките и изсъхналата боя и ми позвъни да ме пита може ли да се реставрира картината и дали случайно разрухата не е по тяхна вина. Не я знам къде е била през последната година, тъй като именно в този период станах широко известен с малотрайните си творби. Тя беше искрено загрижена за съдбата на гениалното ми произведение и допускаше, че „Гугенхайм“ не е осигурил подходяща за него температура и влажност на въздуха. По това време живеех като добиче в хамбара за картофи, никой не ме обичаше, нямах приятели.

Но имах телефон.

— Най-странното е — продължи жената, — че под олющената боя се появи едно голямо лице… — Това беше онази карикатура на Слейзингър, разбира се. Същата, която бях нахвърлил с мръсните си пръсти.

— Трябва да уведомите папата — рекох.

— Папата ли?!

— Да. Може би ще се окаже, че разполагате с шедьовър, който съперничи на „Торинския саван“.

Тук му е мястото да обясня на по-младите читатели, че „Торинския саван“ е ленен чаршаф, носещ ясни отпечатъци от разпънато на кръст мъжко тяло, увито някога в него. Дори и най-изтъкнатите съвременни учени са единодушни по въпроса, че възрастта му е поне две хиляди години. Легендата твърди, че именно в него е бил увит Исус

Христос. Днес чаршафът е най-ценната реликва на катедралата Сан Джовани Батиста в Торино, Италия. Целта на майтапа ми с мадамата от „Гугенхайм“ беше да й внуша, че от платното я гледа Исус, появил се отново, за да предотврати Третата световна война. Но тя направо ме удари в земята.

— Наистина бих позвънила на Папата — рече. — Но има една малка подробност… — Каква е тя? — попитах.

— Ами просто разговаряте с жена, която по една случайност някога ходеше на срещи с Пол Слейзингър!

* * *

Направих и предложението, което правех и на всички останали:да направя точно копие на картината, но вече с далеч по-трайни бои, лепенки и спомагателни материали. Така че тя наистина да надживее усмивката на Мона Лиза.

Но и „Гугенхайм“, подобно на всички останали, отклони предложението ми. Никой нямаше желание да раз валя смешната бележка под линия, с която бях отбелязан в историята на световното изкуство. С малко късмет фамилното ми име спокойно би могло да намери място и в енциклопедичните речници:

Кар • а • бек • и • ан (ка-ра-бе-кян), съществ. соб. име

(от Рабо Карабекян, ам. худ. XX в.) — Нарицателно за фиаско, при което човек причинява тотална разруха на собствените си достижения и репутация, посредством глупост, небрежност или двете заедно.