Кърт Вонегът
Синята брада (34)

32

Камион вместо кола наех за съдбоносния ни набег дотук. Съдбоносен, защото ако бях наел кола, нямаше как да натикаме вътре бояджийския пистолет с дългата му пръскалка и Кичън вероятно и до днес щеше да си бъде адвокат с добра клиентела.

Понякога, макар и не достатъчно често, аз все пак се замислях как бих могъл да понамаля неприятностите, които причинявах на семейството си. Бог ми е свидетел, че съм го правил. Наемането на камионетката представляваше точно такъв опит. Най-малкото, което можех да направя за Доръти, беше да махна от жилището ни всички онези огромни платна, при гледката на които тя се чувстваше като болно куче, дори и когато беше здрава.

— Няма да ги замъкнеш в новата къща, нали? — попита ме тя.

Но аз мислех да сторя точно това. Никога не съм си падал по предварителното планиране.

— Не, разбира се — отвърнах, светкавично преценил, че картините спокойно ще се вместят в онзи хамбар за картофи, който вече бях наел. Не й казах нищо, разбира се. Не ми стигна куража да й призная, че съм наел и някакъв си хамбар за картофи. Което не й попречи да открие това, а заедно с него и факта, че едва на предната вечер бях купил за себе си, Кичън и художниците X, У и 2 костюми от най-добро качество и изработка.

— Можеш да ги сложиш в своя хамбар и да ги заровиш в картофите — посъветва ме Доръти. — Поне картофите ще ни бъдат от някаква полза.

Ако вземем под внимание днешната стойност на някои от превозените през онзи ден картини, би трябвало да наемем не камионетка, а бронирана кола с ескорт от моторизирани представители на щатската полиция. Аз още тогава ги смятах за ценни, но откровено признавам, че и през ум не ми е минавала днешната им цена. Все пак не ми даде сърце да ги оставя на съхранение в хамбара, който тогава си беше една обикновена влажна дупка, съхранявала единствено картофи, пръст и бактерии, с неизбежните гъбички, разбира се.

Затова наех един чист и сух склад в местната компания за съхранение и транспорт на мебели, носеща името „Хоум Суит Хоум“. През следващите години наема за този склад поглъщаше значителна част от доходите ми, а аз така и не успях да се отърва от навика да подпомагам приятелите си художници с всичките пари, до които успявах да се докопам. Както и от друг един навик — да приемам техните картини като погашение на дълговете. Все пак съумявах някак да спестя на Доръти всички последици от тези мои навици. Всяка картина, която погасяваше изцяло съответния борч, заминаваше директно за складовете на „Хоум Суит Хоум“.

А ето какво ни каза тя, когато двамата с Кичън най-сетне измъкнахме всички картини от апартамента и ги натоварихме на камионетката:

— Има едно нещо в Хамптънс, което много ми харесва: там на всяка крачка може да се види надпис: „Градско сметище“!

* * *

Ако Кичън беше точно копие на Фред Джоунс, зад волана несъмнено би седнал той. Но поради факта, че беше израснал в среда, която предполагаше наличието на шофьор за всяко пътуване, той механично се настани на мястото вдясно. Аз се настаних зад кормилото и потеглихме.

Започнах да говоря за брака си, за войната и Голямата депресия, за това, колко по-стари изглеждаме двамата с Тери от типични ветерани.

— Би трябвало още преди много години да създам семейство и да се установя стабилно някъде — рекох. — Но как бих могъл да го сторя, когато годините ми бяха подходящи за подобни неща? Какви жени познавах тогава?

— На кино всички ветерани, завръщащи се от фронта, са на наша възраст, пък и по-стари — отвърна Тери. Това беше истина. На кино човек никога не вижда невръстните хлапета, които изнасят на плещите си най-тежките сражения.

— Така е — рекох. — А повечето актьори дори и не са помирисвали фронт. Прибират се у дома при жените и децата си край плувните басейни. Денят им е преминал в тежки битки пред камерите, изгърмели са купища халосни патрони и са натръшкали още по-големи купища сплескани с кетчуп „противници“.

— След петдесет години младите ще си представят нашата война именно така — кимна Кичън. — Старци, халосни патрони и кетчуп.

Точно така и стана.

— Благодарение на киното никой няма да вярва, че войната е била изнесена от невръстни хлапаци — предрече той.

* * *

— Три години от живота ни! — въздъхна той, имайки предвид войната.

— Все забравяш, че съм започнал от редник! — рекох. — На мен ми отне цели осем! Младостта ми отиде там. но Бог ми е свидетел, че пак я искам!

Бедната Доръти си въобразяваше, че взема за съпруг зрял и бащински настроен ветеран от армията. Но вместо това получи един невероятно егоцентричен и недисциплиниран новобранец, който се държеше като деветнайсет-годишен хлапак!

— Нищо не мога да направя — казах. — Душата ми съзнава, че тялото ми върши лоши неща и се притеснява. Но на тялото ми изобщо не му пука и продължава с дивотиите си.

— Кое, кое? — не разбра Тери. — Душата ми и тялото ми. — Те отделни ли са?

— Надявам се — ухилих се аз. — Защото никак не ми ще да се чувствам отговорен за това, дето го върши тялото ми!

После полу на майтап му разказах как съм си представял, че човешката душа, включително и моята, не е нищо друго, освен една неонова тръба някъде в нас. И тази тръба може само да регистрира това, което става с тялото, без да е в състояние да упражнява контрол над него.

— Ето защо, когато стана свидетел на ужасната постъпка на свой приятел, аз просто го одирам и му прощавам.

— Одираш ли? — учуди се той. — Какво значи одираш?

— Това, което вършат китоловците след като издърпат на борда уловения кит — отвърнах. — Смъкват му кожата, тлъстините и месото чак до кокал. Същото правя и аз хората, но единствено в главата си — махам месото и всички останали обвивки, докато пред мен остане единствено душата им… А после им прощавам. — Как пък ти хрумна да употребяваш такава дума — одирам!

— Открих я в едно издание на „Моби Дик“, което беше илюстрирано от Дан Грегъри — рекох. — И много си харесах.

 

Той започна да говори за баща си, който между другото още е жив и съвсем наскоро отпразнува стотния си рожден ден. Представяте ли си?

Обожаваше го. Едновременно с това не искаше никога и в нищо да се състезава с него.

— Бих се намразил за това! — рече.

— За какво?

— Да го победя в каквото и да било.

Поетът Конрад Айкен четял лекции в Йейл по време на следването му в тамошния правен факултет. Той твърдял, че синовете на надарените хора винаги се специализирали в онези области от познанието на своите бащи, в които те били най-неподготвени. Бащата на Айкен бил великолепен лекар, политик и любовник, но покрай всичко това си въобразявал, че е и поет.

— Поезията му била толкова калпава, че Айкен станал именно поет — поясни Кичън. — Аз обаче никога не мога да свия подобен номер на моя старец!

* * *

Това, което можа да стори на баща си шест години по-късно, беше да го гръмне с револвер в двора на собствената си колиба, разположена на десетина километра оттук. Както обикновено Кичън бил пиян и както обикновено баща му пристигнал кой знае за кой пореден път да го моли да се лекува от алкохолизма. Макар никой нищо да не успя да докаже, този изстрел е бил израз на едно особено внимание.

Когато Кичън видял, че е гръмнал собствения си баща (между другото куршумът попаднал в рамото му), той не виждал какво друго може да направи, освен да налапа револвера и да се застреля.

Но това вече било случайност.

* * *

Благодарение на същото това пътуване с камионетката, аз зърнах за пръв път в живота си своята втора съпруга — Едит Тафт Феърбанкс. Наемането на хамбара бях уговорил със съпруга й — един приветлив безделник, когото по онова време приех просто като безобиден и безполезен за живота тип, но който, след смъртта си, изведнъж се превърна в пример за подражание от моя страна. Защото заех мястото му като съпруг на Едит.

Когато я видях за пръв път, в ръцете й имаше опитомено мече и това беше твърде знаменателно. Тя беше фантастична укротителка на животни от почти всякакви породи, невероятно любеща и снизходителна по отношение на всичко, което даваше някакви признаци на живот. Именно тези свои качества приложи и върху мен, когато аз се бях заврял като термит в онзи хамбар, а тя имаше нужда от нов съпруг — опитоми ме с нежна поезия за природата и вкусните неща за ядене, които оставяше пред плъзгащата се врата на хамбара. Убеден съм, че по този начин е опитомила и първия си съпруг, а после е мислила за него с обич и чувство за покровителство — така, както се мисли за някоя тъпа животинка.

Никога не ми каза на каква животинка го е оприличавала. Аз обаче знаех на каква животинка оприличава мен, тъй като тя сама си го каза. Стана по време на сватбеното ни тържество когато аз, стегнат в тъмносиния костюм, който ми уши Изи Финкелщайн, притеснено се оглеждах, а Едит ме поведе към някаква своя братовчедка от Синсинати и ме представи така: „Запознай се с моето питомно мече“.

* * *

С този костюм ще бъда погребан. В завещанието ми е записано дословно следното: „Искам да бъда погребан в гробището Грийн Ривър редом със съпругата ми Едит. Искам да бъда облечен в тъмносиния костюм, на чийто етикет пише: «Ушит от Изидор Финкелщайн по поръчка на Рабо Карабекян.»“ Няма скъсване тоя костюм и това си е!

* * *

Изпълнението на това завещание все пак принадлежи на бъдещето, докато всичко останало, включително Сърк Бърман, безвъзвратно отлита в миналото. Преди две седмици тя свърши поредния си роман и се прибра в Балтимор.

В последната вечер на престоя си отново помоли да я заведа на танци и аз отново отказах. Вместо това я заведох на вечеря в хотел „Америкън“ на Саг Харбър. Макар днес да е просто един от капаните за туристи, Преди години Саг Харбър беше типично китоловно пристанище. Там все още могат да се видят дървените къщи на смелите капитани, които вдигали платна към Тихия океан, заобикаляли Южна Америка и се връщали у дома милионери.

Във фоайето на хотела е изложен стар регистър на посетителите, а страницата на която е отворен отбелязва датата 1 март 1849 година — дата, свързана с бума на китоловната индустрия, която днес всички ненавиждат. По онова време предците на Сърк са си били още в руската империя, а моите — в турската. От което следва, че са били врагове.

Хапвахме раци и пийвахме умерено — толкова, колкото да се разбъбрим. Днес всички твърдят, че не е хубаво да ти се пие, а аз всъщност изкарах без капка алкохол целия си период на термит. Но чувствата ми към госпожа Бърман в навечерието на нейното заминаване бяха толкова противоречиви, че ако не бяха питиетата, положително щях да дъвча в мъртво мълчание. Същевременно нямах никакво намерение да шофирам с две-три питиета в стомаха, тя също. Някога беше въпрос на чест да караш пиян, но вече отдавна не е така.

Затова направих друго — наех едно от приятелчетата на Силести да ни откара дотам с колата на баща си, а после да дойде да ни вземе.

Казано с прости думи аз съжалявах, че си отива. Защото присъствието й у дома ми беше приятно. Не само присъствието й разбира се. А и начина, по който даваше акъл на всички. Едновременно с това бях доволен, че заминава, тъй като колкото по. близък беше краят на книгата ми, толкова повече се нуждаех от тишина и спокойствие. Казано другояче — ние двамата с нея си останахме просто добри познати, въпреки че живяхме под един покрив месеци наред. Не успяхме да станем истински приятели.

Това, разбира се, щеше да се промени след като й покажа съдържанието на хамбара.

Да, точно така: преди да си тръгне, тази решителна балтиморска вдовица все пак успя да убеди арменското старче да отключи катинарите и да запали всички лампи в хамбара!

И какво получих в замяна? Според мен, вече сме истински приятели.