Кърт Вонегът
Синята брада (33)

31

Много неща ме карат да се срамувам, но старото ми сърце най-много се свива при мисълта за провала ми като съпруг на добрата и храбра Доръти и неизбежното отчуждаване на синовете ми Анри и Тери. От мен — техният татко!

Какво ли ще пише срещу името Рабо Карабекян в големия тефтер, който ще бъде отворен в деня на Страшния съд? Вероятно следното:

Войник: — отличен!

Съпруг и баща: — пълен провал!

Сериозен художник: — пълен провал!

* * *

Когато се върнах от Флоренция, у дома ме чакаше истински ад. Добрата храбра Доръти и двете момчета бяха пипнали някакъв нов вид грип — поредното следвоенно чудо. Идвал да ги преглежда лекар, пак щял да дойде. Жената от горния етаж им приготвяла по нещо за хапване. Договорихме се да се държа по-надалеч, докато Доръти се изправи на крака — най-добре в ателието над Юниън Скуеър, което бяхме наели заедно с Тери Кичън.

Колко по-умно бихме постъпили, ако се бяхме договорили да се държа настрана за следващите сто години!

— Преди да тръгна искам да ти кажа, че нося наистина добри новини — рекох.

— Да не би да се местим в оная проклета къща насред пущинаците? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Макар че и ти, и децата положително ще обикнете това място. Там има чудесен въздух и прекрасна гледка към океана.

— Да не би някой там да ти е предложил постоянна работа? — зададе следващия си въпрос тя.

— Не.

— Но ти ще си потърсиш, нали? Ще вземеш най-сетне тази диплома по бизнес-администрация, в името на която се лишавахме от толкова много неща! А после ще почнеш да чукаш от врата на врата, докато си намериш сериозна работа, за да имаме все пак някакъв сигурен доход!

— Чуй какво ще ти кажа, скъпа — прекъснах я аз. — Във Флоренция продадох картини за десет хиляди долара!

Приземният ни апартамент приличаше на склад за театрален реквизит, направо претъпкан с огромни платна, с които авторите им предпочитаха да ми връщат иначе несъбираеми заеми. „Ще свършиш в затвора — мрачно се шегуваше жена ми. — Защото тези боклуци тук не струват дори три долара!“

Бях я направил толкова нещастна, че дори придоби чувство за хумор. Когато се женехме такова изобщо й липсваше.

— Трябва да си на трийсет и четири години, нали? — попита ме тя. Нейните бяха едва двайсет и три!

— Наистина съм на толкова — уверих я аз.

— Защо тогава не се държиш като трийсет и четиригодишен? — избухна тя. — Защо не се държиш като мъж с жена и деца, който няма да усети как ще чукне четирийсетака и тогава никой няма да му предложи свястна работа? Нима искаш да разнасяш покупки по домовете или да висиш на някоя бензиностанция?

— Това ми намирисва на открита война! — рекох.

— Не я водя аз, а живота, Рабо! Какво стана с човека, за когото се омъжих, господи? Имахме толкова разумни планове за бъдещето! Но ти се събра с онези разхайтени типове и всичко пропадна!

— Винаги съм искал да бъда художник — рекох.

— Никога не си ми го казвал.

— Мислех, че беше невъзможно, но сега съм на друго мнение.

— Твърде късно и твърде рисковано за човек със семейство! — отсече тя. — Събуди се, Рабо! Защо не можещ да бъдеш щастлив с такова хубаво семейство като нашето? Всички други могат!

— Пак ти повтарям — във Флоренция продадох картини за десет хиляди долара!

— И това ще се окажат празни приказки като всичко останало!

— Ако ме обичаш, би трябвало да имаш повече вяра в таланта ми!

— Аз те обичам, но мразя картините и приятелите ти! — извика тя. — Освен това се страхувам за себе си и децата! Войната свърши, Рабо!

— Това пък какво означава?

— Означава, че не е необходимо да правиш велики и опасни неща, които са обречени на провал! Вече си получи медалите, никой не те кара да завладяваш Франция! — Това последното беше намек за амбициозните ни проекти да превърнем Ню Йорк в световна столица на изкуството за сметка на Париж.

— Нали и без това ни бяха съюзници? — добави тя. — Защо трябва да ги завладяваш, какво са ти направили?

Тези въпроси жена ми зададе, когато вече бях на улицата. Следователно, за да приключи разговора, тя трябваше да стори само това, което стори на мен Пикасо — да затвори вратата и да я залости.

Чух я как плаче вътре. Бедната душичка!

* * *

Беше късен следобед. Влязох в ателието и оставих куфара си. Тери Кичън спеше на кушетката. Преди да го събудя реших да видя какво е създал в мое отсъствие. Оказа се, че всичките му картини са нарязани с бръснача с дръжка от слонова кост, който беше наследил от дядо си по бащина линия — някогашен президент на Централното управление на железниците в Ню Йорк. От тази постъпка светът на изкуството не беше обеднял кой знае колко, а на мен ми мина през главата една съвсем логична мисъл: добре, че все пак не си е прерязал и китите! Сънят му беше прекрасен, съвсем англосаксонски! Приемаше на Фред Джоунс, който някога беше позирал на Грегъри за илюстрация на някакъв типичен американски герой. А когато двамата с Тери обикаляхме заедно насам-натам, ние наистина си бяхме лика-прилика с Джоунс и Грегъри. На всичкото отгоре Кичън се отнасяше към мен с огромно уважение, съвсем като Фред към Грегъри. Но това вече беше нелепо! Защото Фред наистина си беше един обикновен дръвник, докато приятелчето, което кротко нанка отсреща, имаше диплома от Правния факултет на Йейл, освен това спокойно можеше да бъде професионален пианист, тенисист или играч на голф.

Заедно с този бръснач беше наследил куп разностранни таланти. Баща му е бил първокласен челист, шахматист и градинар, освен това и великолепен юрисконсулт в ред големи компании и един от пионерите за граждански права на негрите.

Спящият ми приятел ме беше задминал и във военното поприще — беше достигнал чин подполковник от десантните войски и се беше прочул с безразсъдната си смелост! Но той предпочиташе да се отнася със страхопочитание към мен поради единственото нещо, което не можеше да върши по-добре — да рисува с фотографическа точност всичко, което се изпречи пред очите му.

А собствените ми платна в това ателие — огромни цветни полета, пред които стоях като омагьосан в продължение на часове — имаха един-единствен смисъл: те трябваше да бъдат началото! Очаквах от тях да стават все по-сложни и по-сложни, докато аз — техният автор — бавно, но сигурно се приближавам към това, което ми убягва от толкова време насам: душата, душата, душата!

* * *

Събудих го и му казах, че ще го черпя една вечеря в кръчмата „Седар“. Не му казах нищо за голямата ми флорентинска сделка, тъй като той не можеше да бъде участник в нея. Едва два дни по-късно в ръцете му щеше да се появи бояджийския пистолет.

Между другото, след смъртта на графиня Портомаджоре, в колекцията й се оказаха цели шестнайсет платна на Тери Кичън!

* * *

Вечеря в този час означаваше, разбира се, и пиене. Край обичайната ни маса в задната част вече седяха трима художници. Ще ги нарека X, У и 2. В знак на внимание и уважение към еснафите, които с нетърпение очакват да чуят какви пропаднали пияници са били първите абстрактни експресионисти, аз ще им кажа какви не са били тези тримата.

Те не бяха, повтарям не бяха: Уилям Базойтс, Джеймс Брукс, Вилем Де Коонинг, Арчил Горки (който, между другото, вече беше покойник), Адолф Готлиб, Филип Гъстън, Ханс Хофман, Барнет Нюман, Джаксън Полок, Ад Райнхарт, Марк Ротко, Клифърд Стил, Сид Соломон или Брадли Уокър Томлин.

По-късно Полок наистина щеше да се появи, но той беше толкова налюлян, че не каза нито дума и скоро си тръгна. Освен това един от присъстващите изобщо не беше художник, доколкото ни бе известно нещо за него. Казваше се Изидор Финкелщайн и беше шивач. Работилницата му бе точно над кръчмата. След две чаши можеше да говори за живопис не по-зле от останалите. Дядо му бил шивач във Виена и ушил няколко костюма на художника Густав Климт още преди Първата световна война.

Обсъждахме въпроса защо не успяваме дори да се издържаме от нашето творчество, макар вече да бяхме направили няколко изложби, бяхме привлекли вниманието на критиката, а списание „Лайф“ помести голяма статия за Джаксън Полок.

Стигнахме до заключението, че към дъното ни теглят единствено дрехите и прическите. Това беше нещо като виц, разбира се. Всичко, което си приказвахме, беше нещо като виц. А аз все още не мога да проумея защо нещата станаха толкова безнадеждни за Полок и Кичън, при това само някакви си шест години по-късно.

* * *

И Слейзингър беше там, всъщност тогава се запознахме.

Събираше материал за бъдещата си книга, която трябваше да хвърли светлина върху живота на художниците. И тя, подобно на дузини като нея, така и си остана ненаписана.

Помня какво ми каза някъде към края на вечерта:

— Едно нещо не мога да разбера за вас, дявол да го вземе! Изглеждате толкова всеотдайни, а в същото време сте отчаяно несериозни!

— Всичко в живота е шега — рекох. — Не знаеш ли това?

— Не — отвърна той.

* * *

Финкелщайн изрази готовност да реши проблема с облеклото на всеки, който чувства, че има такъв проблем. Срещу незначителна първоначална вноска и на променливо по дати изплащане. В следващия миг цялата компания — X, Y, Z, Кичън и моята особа се озовахме в шивачницата на горния етаж и Финкелщайн се зае да ни взема мерки за костюми. Полок и Слейзингър също присъстваха, но само като зрители. На практика никой освен мен не разполагаше с пари, така че аз платих аванса за всички с пътническите чекове, които ми бяха останали от разходката до Флоренция.

Стана така, че художниците X, У и Z си върнаха дълга с картини още на следващия следобед. Художникът X разполагаше с ключ от апартамента ни — бях му го дал преди време, когато го бяха изхвърлили от хотела за проститутки, който обитаваше, защото си подпалил юргана с цигара. Тъй че той и другите двама вкарали картините си у дома и се измъкнали още преди бедната Доръти да успее да се защити.

* * *

Шивачът Финкелщайн е бил истински убиец по време на войната, Кичън също. А аз — никога.

Финкелщайн бил мерач на танк в Трета армия на генерал Патън. Докато ми вземаше мерки за костюма, който притежавам и до днес, той разказваше през зъби (устата му бе пълна с карфици) как два дни преди края на войната в Европа някакво хлапе насочило ръчен противотанков снаряд в гъсениците им и те го направили на решето с картечницата още преди да разберат, че насреща им е недорасло момче.

* * *

Изненадата ни връхлетя три години по-късно. Финкелщайн получи удар и умря, а ние вече бяхме започнали да се стабилизираме финансово. И чак тогава разбрахме, че този човек през цялото време тайно е рисувал!

Младата му вдовица Рашел, която, като се замисля сега, страшно много приличаше на Сърк Бърман, направи нещо като самостоятелна изложба от платната му горе в шивачницата, а после я затвори завинаги. Творбите му бяха лишени от амбиция, но въпреки това силни и въздействащи. Величествени и по своему представителни, те до голяма степен отразяваха именно това, което са вършили неговите колеги по героизъм във войната Уинстън Чърчил и Дуайт Дейвид Айзенхауер.

И той като тях обичаше боята. И той като тях оценявал по достойнство действителността. Такъв беше покойният художник Изидор Финкелщайн.

След като приключихме с мерките за костюми, ние се върнахме обратно в кръчмата за още ядене и пиене, а най-вече за още сладки приказки. Там към нас се присъедини един очевидно богат и уважаван в обществото джентълмен на около шейсет години. Доколкото си спомням, никой от нас не го познаваше.

— Чух, че сте художници — рече той. — Ще позволите ли да поседна при вас и да ви послушам?

Настани се между мен и Полок, точно срещу Кичън. който беше от другата страна на масата.

— Повечето от нас наистина са художници — рекох. Нямахме никакво намерение да бъдем груби, тъй като имаше вероятност този джентълмен да се окаже колекционер или пък дори член на директорския съвет на някой музей. Прекрасно знаехме как изглеждат критиците и търговците на картини и веднага си дадохме сметка, че този човек е твърде честен, за да бъде представител на някое от тези съсловия.

— Повечето от вас, а? — повтори той. — Значи ще бъде много по-просто ако ми кажете кой не е художник.

Като такива се идентифицираха Финкелщайн и Слейзингър.

— Значи догадката ми е била погрешна — поклати глава старият джентълмен и посочи Кичън: — Него никога не бих взел за художник, въпреки лошото облекло… Прилича ми по-скоро на музикант, адвокат или професионален спортист… Художник? Не, никога не бих допуснал това!

Помислих си, че този човек положително притежава качества на ясновидец — толкова точна беше преценката му за Кичън! Вниманието му си остана приковано в моя приятел, имах чувството че чете мислите му. Но защо го привличаше човек, който все още не бе нарисувал нищо значително, докато до него седеше Полок — един художник, чието творчество вече бе предизвикало доста шум и противоречиви мнения?

Попита Кичън дали случайно не е служил в армията.

Кичън лаконично отвърна, че е служил.

— Това повлия ли на решението ви да станете художник? — попита възрастният джентълмен.

— Не — отвърна Кичън.

По-късно Слейзингър ми каза, че останал с едно особено впечатление от Кичън. Имал чувството, че този човек е изпитвал от войната единствено притеснение — притеснение от това, че винаги е бил привилегирован, че с лекота е станал виртуоз на пианото, че с лекота е завършил най-доброто учебно заведение, че с лекота побеждава всички в почти всички игри, че с лекота стига до чин подполковник. И прочие, и прочие…

— Избрал е едно от малкото поприща, в които е бил убеден, че не може да бъде нещо друго освен безнадежден некадърник, само и само да научи нещо за реалния живот — заключи моят нов приятел.

— Рисуването е Монт Еверест за мен — отвърна на своя нов събеседник Кичън. По онова време никой не беше изкачвал Монт Еверест. Това щеше да стане през 1953 година — същата, в която погребахме Финкелщайн и посетихме единствената му самостоятелна изложба.

Очевидно доволен от отговора, старият джентълмен се облегна назад. А след това, по мое мнение, навлезе в прекалено интимна тематика и започна да разпитва Кичън дали не разполага с независимо от сегашната му дейност състояние и дали не получава финансова подкрепа от семейството си за това трудно изкачване. Знаех, че Кичън щеше да стане изключително богат, ако беше надживял своите родители. Знаех и друго — тези родители не му даваха нито стотинка с надеждата, че ще го принудят да започне адвокатска практика, да навлезе в политиката или пък да си намери работа на Уолстрийт, където успехът му беше сигурен.

Мислех, че всичко това не влизаше в работата на стария джентълмен и много исках Тери да му го каже. Но Кичън отговори изчерпателно на всичките му въпроси, а по израза на лицето му личеше, че е готов да отговаря и на всякакви други.

А следващият беше такъв:

— Вие, разбира се, сте женен, нали?

— Не — отвърна Кичън.

— Но харесвате жените, нали?

Този въпрос беше зададен на човека, който още преди края на войната си беше извоювал репутацията на един от най-големите любовници на света!

— На този етап от живота ми всяка жена би си губила времето с мен, сър — любезно отвърна Кичън. — Пък и аз с нея.

— Благодаря за откровените отговори и любезността — изправи се на крака възрастният джентълмен.

— Поне се опитах — отвърна Кичън.

След като човекът си отиде, ние започнахме да правим догадки — откъде е, с какво се занимава. Помня мнението на Финкелщайн. Той каза, че какъвто и да е този стар джентълмен, дрехите му без всякакво съмнение са закупени в Англия.

* * *

Казах, че на другия ден ще наема кола и ще ида да подготвя новата къща за преместването на семейството си. Освен това много ми се искаше да хвърля още един поглед на хамбара, който бях наел.

Кичън попита дали може да дойде с мен и аз казах „разбира се“.

А там, в Монтаук го чакаше бояджийския пистолет. Кажете сега, че няма съдба!

* * *

Преди да потънем в сън на тесните си кушетки, аз го попитах има ли представа кой може да бъде възрастния джентълмен, който прояви такъв интерес към него.

— Мога да направя едно доста произволно предположение — отвърна той.

— И то е?

— Може и да греша, но имам чувството, че това беше баща ми — отвърна Тери. — Приличаше на татко, говореше като татко, беше облечен като татко и също като татко подмяташе язвителни забележки. Наблюдавах го внимателно, Рабо. И знаеш ли какво си рекох? „Ако този човек не е баща ми, значи е превъзходен имитатор!“ Ти си умен, Рабо, освен това си моят най-добър и единствен приятел. И затова те моля да отговориш на един-единствен въпрос: Каква игра играе, ако се окаже, че е просто добър имитатор на баща ми?