Кърт Вонегът
Синята брада (3)

1

Когато написах думичката „край“ под историята на своя живот, реших да се върна тук, в началото — тъй да се каже „на входната врата.“ С единствената цел да поднеса извиненията си на пристигащите гости: „Бях ви обещал автобиография, но нещо в кухнята се обърка и сега ви предлагам един дневник на току-що отминалото неспокойно лято. Но не се безпокойте, заповядайте. По всяко време можем да изпратим някого за готови пици. Хайде, влизайте!“

* * *

Аз съм някогашният американски художник Рабо Карабекян и имам само едно око. Роден съм през 1916 година в Сан Игнасио, Калифорния в семейството на преселници. Тази автобиография започвам седемдесет и една години по-късно. За онези, които трудно пресмятат добавям, че това прави 1987-а.

Не съм циклоп по рождение. Изгубих лявото си око малко преди края на Втората световна война, като командир на инженерен взвод в Люксембург. Всичките ми войници без изключение бяха с малко или повече творчески професии в цивилния живот. По принцип бяхме специалисти на камуфлажа, но през онзи ден се биехме като обикновени пехотинци, просто за да оцелеем. Взводът беше съставен от хора с творчески професии, защото някой военен бюрократ си беше въобразил, че ние ще бъдем особено изобретателни в областта на маскировката.

И наистина бяхме! Германците никога не успяха да разберат кое в нашия тил представлява опасност за тях и кое — не. Докарахме ги до халюцинации! В замяна на това имахме привилегията да живеем като творци, да не се придържаме стриктно както към униформеното облекло, така и към военната дисциплина. Бяхме под прякото командване на Генералния щаб на Съюзническите войски, а оттам ни прехвърляха на подчинение на някой генерал, който е особено впечатлен от последните заблуди, предложени на противника от нашето творческо въображение. Този генерал обикновено не се задържаше дълго като наш командир, но неизменно биваше снизходителен към нас, запленен и в крайна сметка благодарен за това, което вършехме.

После идваше мигът на раздялата.

Постъпих в армията две години преди Съединените щати да се намесят във войната и вече имах чин лейтенант. През 45-а положително бих стигнал до подполковник, ако не беше твърдото ми желание да си остана командир на това щастливо семейство от трийсет и шест мъже. То ме накара да откажа всякакви повишения от капитан нагоре. То ми позволи да придобия и първия си опит в семейните отношения. Вторият дойде след войната, когато се сближих с един човек, равен на най-известните американски художници, признати днес за основоположници на Школата за абстрактен експресионизъм.

Там, в Стария свят, майка ми и баща ми са имали много по-големи семейства от моите две. И, разбира се, всичките им роднини бяха кръвни роднини. Изгубили са ги по време на голямото клане, при което над един милион арменци са унищожени от Османската империя, пожелала да се освободи от тях по две причини: първо, защото били умни и образовани; и второ, защото имали много роднини оттатък границата, на територията на Руската империя.

Тогава е била епохата на империите. Сега също, въпреки нескопосаните опити за камуфлаж.

* * *

Съюзила се с турците, германската империя изпратила своите равнодушни наблюдатели да регистрират първия геноцид в световната история. Дотогава думата геноцид не е съществувала в нито един език, но след това придобива известност с точно определеното си значение — внимателно планирана операция за ликвидиране всички представители на определена етническа групировка, независимо дали те са мъже, жени или деца.

Подобни амбициозни проекти се сблъскват с чисто промишлени проблеми — как да се убият бързо и икономично толкова много едри и находчиви животни, как да не позволят на нито едно от тях да се измъкне, как да се освободят от планините месо и кости след приключване на операцията. Турците, като всички пионери в дадена област, не са разполагали нито с възможност, нито със специализирана техника за изпълнението на една толкова мащабна операция. Само четвърт век по-късно германците обаче показват на какво са способни в това отношение. Турците се задоволявали просто да прибират арменците там, където ги заварят — в домовете им, на работа, местата за забавления, молитва и образование. След това ги откарвали в провинцията, лишавали ги изцяло от храна, вода и подслон, колели и стреляли, докато всички изглеждали съвсем мъртви. А бъркотията след себе си оставяли на псета, влечуги и червеи.

Майка ми, която все още не знаела, че ще ми бъде майка, успяла да се направи на умряла сред планината от трупове.

Баща ми пък, който още не бил съпруг на майка ми, оцелял след като се пъхнал в клозетната яма зад сградата на училището, в което преподавал. Часовете били свършили, той бил съвсем сам в сградата, когато пристигнали войниците. И пишел стихове. Сам ми го е разказвал. Веднага разбрал за какво идват войниците. Нито видял, нито чул убийствата. Вечерта, покрит с изпражнения от главата до петите, се оказал единственият оцелял в цялото село. Тази самота останала завинаги запечатана в съзнанието му, превърнала се в най-страшния му спомен от деня на масовото изтребление.

* * *

Макар спомените на майка ми, оцеляла сред реки от кръв и предсмъртни писъци, да са били много по-ярки от тези на баща ми, тя беше успяла някак да забрави Стария свят, да намери сили за нов живот в Съединените щати, дори да мечтае са създаването на ново голямо семейство тук.

Баща ми никога не успя да постигне това.

* * *

Аз съм вдовец. Преди две години почина втората ми съпруга Едит Тафт, която пожела да запази моминското си име и след брака ни. От нея наследих тази голяма къща с деветнайсет стаи на брега на Ийст Хамптън, Лонг Айлънд, която в продължение на три поколения е била собственост на англосаксонското й семейство, пуснало корени в Синсинати, Охайо. Прародителите й едва ли са допускали, че домът им ще премине във владение на човек с екзотичното име Рабо Карабекян.

И ако духовете им все още витаят наоколо, те вършат това толкова деликатно и възпитано, че едва ли някой може да се оплаче от поведението им. В случай, че все пак ми се наложи да се сблъскам с някой от тях на широкото стълбище и този някой ме упрекне за притежанието на родовото имение на семейство Тафт, аз положително бих му отвърнал така:

— За всичко е виновна Статуята на свободата!

* * *

Скъпата Едит и аз имахме щастлив брак в продължение на цели двайсет години. Тя беше правнучка на Уилям Хауърд Тафт — двайсет и седмия президент на Съединените щати и десетия председател на Върховния съд. Освен това беше вдовица на известния спортист и банкер от Синсинати Ричард Феърбанкс Младши, който от своя страна е бил наследник на Чарлс Уорън Феърбанкс — сенатор от Индиана и вицепрезидент при мандата на Тиъдър Рузвелт.

Познавахме се далеч преди съпругът й да почине. Още тогава успях да я убедя (също и него, макар имението да беше нейна собственост) да ми даде под наем изоставения си склад за картофи, който исках да превърна в свое ателие. Разбира се, те никога не бяха се занимавали с отглеждане на картофи, а просто бяха купили част от терена на съседа си на север, за да го запазят от урбанизацията. А в този терен бе попаднал и паянтовият склад.

С Едит станахме близки едва след като съпругът й почина, а моята първа съпруга Доръти взе Тери и Анри, нашите синове, и ме напусна. Тогава продадох къщата в селцето Спрингс, разположено на десетина километра оттук и превърнах хамбара на Едит не само в ателие, но и в свой постоянен дом.

Между другото, тази невероятна постройка изобщо не се вижда от прозорците на къщата, в която сега седя и пиша.

* * *

Едит нямаше деца от първия си съпруг, а когато с моя помощ стана госпожа Рабо Карабекян вместо госпожа Ричард Феърбанкс Младши, възрастта й вече не позволяваше майчинство.

Ето защо семейството ни изглеждаше съвсем мъничко за огромната къща с два тенискорта, басейн, гаражи и хамбар за картофи, особено ако към всичко това се добави и частният плаж, заемащ около триста метра от брега на Атлантическия океан.

Всеки би предположил, че синовете ми Тери и Анри, първият от които кръстих на името на най-добрия си приятел Тери Кичън, а вторият — на Анри Матис, художникът на когото двамата с Тери най-много завиждахме, с удоволствие ми идват на гости заедно със семействата си. Тери има две момчета, а Анри — едно момиче.

Но те не ми говорят и изобщо не искат да ме видят.

— Ако щат! — крещя аз сред красивата природа, която ме заобикаля. — Хич не ми пука!

Извинете за избухването.

* * *

Скъпата Едит бе обладана от онова многообразие и жизненост, с което е надарена Земята-хранилница. Дори когато в имението бяхме само двамата и прислугата, тя пак съумяваше да изпълни тази Викторианска арка с любов, веселие и неподправен домашен уют. Макар да бе родена и израснала в привилегировано общество, тя готвеше заедно с готвачката, помагаше на градинаря в поддръжката на парка, сама купуваше всички хранителни продукти, хранеше кучетата и птиците, успяваше да приласкае дори дивите зайци, катерички и мечки.

Същевременно животът ни беше изпълнен с празници и веселби, в къщата почти винаги имаше гости, някои от които — предимно нейни роднини или приятели — оставаха в продължение на седмици. Вече ви казах как стои въпроса с малцината мои роднини, почти всички заклети самотници. Що се отнася до другите членове на семейството ми — тези, които чувствах такива в армията, то повечето от тях загинаха в онази битка, при която попаднах в плен и изгубих окото си. А никой от оцелелите повече не видях. Вероятно не са ме обичали чак толкова, колкото ги бях обичал аз.

Стават подобни неща.

Членовете на другото ми изкуствено семейство — абстрактните експресионисти, с малки изключения също са мъртви. Но при тях смъртта бе следствие от най-разнообразни причини — от старост до успешен опит за самоубийство. А малцината оцелели, съвсем като кръвните ми роднини, отказват да разговарят с мен.

— Ако щат! — крещя аз сред красивата природа, която ме заобикаля. — Хич не ми пука!

Извинете за избухването.

* * *

Скоро след смъртта на Едит всички прислужници ме напуснаха. Казаха, че се чувстват твърде самотни. Наех нови, дадох им огромни заплати, за да се примирят с мен и цялата тази самота. Докато Едит беше жива, докато този дом беше жив, тук живееха градинарят, готвачката и двете камериерки. Сега останахме само аз и готвачката (тази, новата). Нанесе се на третия етаж, там, където обикновено живееше прислугата. Но сега той беше изцяло на разположение на нея и на петнайсетгодишната й дъщеря. Тя е на около четирийсет години, разведена, родом от Ийст Хамптън. Дъщеря й Силести не работи за мен, а просто си живее тук, храни се за моя сметка и се забавлява на моите тенискортове, моя басейн и моя плаж в шумната компания на куп хлапаци с преднамерено предизвикателно поведение.

Както тя, така и нейните приятели ме игнорират напълно. Сякаш съм изпаднал в дълбока сенилност ветеран от някаква отдавна забравена война и единствената ми грижа е да прекарам остатъка от живота си като дремя и едновременно с това пазя своите музейни експонати. Не мога да им се сърдя. Защото, освен че е мой дом, тази къща е дала подслон на най-богатата частна колекция от картини на абстрактния експресионизъм. А тъй като от десетки години насам не съм свършил нищо полезно, аз едва ли съм нещо друго, освен пазач на музей.

И точно като всеки човек, който си изкарва прехраната от музейните експонати, аз търпеливо отговарям на въпросите, поставяни ми от разнообразните посетители. Въпроси, които общо взето могат да се формулират така: „Какво означават тези картини, да ги вземат дяволите?“

* * *

Тези картини, които действително не са носители на какъвто и да било символизъм, са мое притежание далеч преди да се оженя за Едит. Струват поне толкова, колкото струва цялото имение плюс всички акции и облигации, завещани ми от Едит. Включително и 25-те процента от акциите на „Бенгалските тигри“ — отборът по професионален футбол на град Синсинати. Ето защо никой не може да ме обвини, че съм ламтял за наследството на съпругата си.

Вероятно наистина съм бил калпав художник, но в замяна на това станах страхотен колекционер!