Кърт Вонегът
Синята брада (29)

27

Веднага й позвъних от хотела. Тя ме попита бих ли приел поканата й за чай след един час! Как да не бих, отвърнах! Сърцето ми блъскаше като лудо!

Тя се оказа на някакви си четири пресечки от хотела. Живееше в палацо, построено от Леон Батиста Алберти през XV век специално за Иноченцо Де Медичи, известен в историята с прозвището „Невидимият“. Беше огромна сграда във формата на кръст, чиито четири крила се събираха под купола на кръгла ротонда с диаметър дванайсет метра, поддържан от осемнайсет коринтски колони, високи четири метра и половина. Над капителите имаше трийсет и шест наредени в кръг прозорци с оцветени стъкла, а над тях се извисяваше свода на купола, изографисан от четката на Паоло Учело и представляващ Всемогъщия Бог, Исус и Дева Мария, надничащи иззад пухести облачета в компанията на няколко ангела. Етажът с терасата беше дело на неизвестен венециански майстор и беше изцяло покрит със стенописи, изобразяващи селяни, заети с обичайната си дейност — оран, жътва, печене на хляб, правене на вино и прочие.

* * *

Но несравнимият Рабо Карабекян не е тук, за да ви демонстрира познанията си в областта на изкуството, чисто арменската си дарба да запаметява и най-дребните детайли, или пък свободното ползване на метричната система. Информацията по-горе идва изцяло от една току-що излязла от печат книга на издателство „Алфред А. Кнопф & Инк.“, която носи заглавието „Частни съкровища на изкуството в Тоскана“ и е дело на политически емигрант от Южна Корея, който се казва Ким Бум Сук. В предговора се посочва, че това е темата, с която Ким Бум Сук е защитил докторат по история на архитектурата в Масачузетския технологически институт. Авторът успял да проучи и заснеме редица великолепни частни дворци във Флоренция и околностите й, пръв сред всички изследователи показвал на света техните безценни съкровища, до този момент останали извън каквито и да било каталози. Сред тези доскоро недостъпни дворци беше и палацото на Иноченцо Де Медичи „Невидимият“, в който лично проникнах преди трийсет и седем години.

* * *

Палацото и неговите съкровища — неприкосновена частна собственост в продължение на цели пет века и половина, и до днес си остават такива. След смъртта на моята приятелка графиня Мерили Портомаджоре, която според онзи предговор лично допуснала Ким Бум Сук с фотоапарат и измервателни инструменти в покоите си, дворецът станал собственост на най-близкия роднина на покойния й съпруг по мъжка линия, който се оказал някакъв търговец на коли от Милано, негов втори братовчед. Той пък веднага го продал на един мистериозен египтянин, за когото се говорело, че търгува с оръжие. Името му ли? Хванете по-здраво шапките си: името му е Лео Мамигонян!

Колко е малък светът!

Той е син на Вартан Мамигонян — човекът, който изпрати родителите ми в Сан Игнасио вместо в Париж, а това впоследствие стана причина да изгубя окото си и още доста неща. Как бих могъл някога да простя на Вартан Мамигонян?

Лео Мамигонян е купил всичко, което се е намирало в двореца. Следователно притежава и колекцията на Мерили от платна на абстрактни експресионисти, която е най-добрата в Европа, а в световен мащаб отстъпва единствено на моята.

Какво ли е това, което помага на арменците винаги да се уреждат така? Тема, която наистина заслужава задълбочено изследване.

* * *

Но как стана така, че безценната докторска дисертация на Ким Бум Сук се появи в ръцете ми точно в момента, в който се готвех да опиша повторната ни среща с Мерили през 1950 година? Още едно съвпадение, което суеверните читатели несъмнено ще приемат напълно сериозно.

Преди два дни вдовицата Бърман, кипяща от жизненост благодарение бог знае на кое от поредните следвоенни чудеса на фармацевтиката, влязла в книжарницата на Ийст Хамптън и чула (по собствените й думи) как една от стотиците изложени книги настойчиво я вика. Тя я купила, тъй като получила уверението, че непременно ще я харесам.

Няма начин да е знаела, че се готвя да пиша за Флоренция. Никой не го знаеше. Подаде ми книгата без дори да я беше прелистила, така че не можеше да предполага за двореца на старата ми приятелка.

Започнем ли да приемаме прекалено сериозно подобни съвпадения, сигурно бързо ще откачим. Неволно си внушаваме, че не проумяваме нищо от това, което става във Вселената.

* * *

Доктор Ким, доктор Бум или доктор Сук — знае ли някой кое от трите е фамилното име на корейците (ако изобщо имат такива) — ми помогна да си отговоря на два въпроса относно купола, възникнали неволно в съзнанието ми тогава, при моето първо посещение в двореца. Единият беше свързан с тайнствения начин, по който дневната светлина достигаше до него. Оказа се, че на первазите на прозорчетата под свода има огледала, които отразяват светлината, уловена от други огледала на покрива и така я насочват към вътрешната част на купола.

Втората загадка беше следната: защо правоъгълниците между подпорните колони на нивото на пода бяха голи? Как е възможен подобен пропуск от страна на собствениците, които очевидно са разбирали от изкуство? Когато ги видях, те бяха боядисани в съвсем блед розово-оранжев цвят, който доста ми заприлича на една от разновидностите на „Сатийн Дура-лукс“, която май се наричаше „Здрач в Мауи“…

Доктор Ким (доктор Бум или доктор Сук) обяснява това с факта, че на тези места някога е имало фигури на езически божества, които са отдавна унищожени или изгубени. Защото не са ги замазали с боя, както обикновено се правело в онези години, а направо ги изчегъртали от стените. Това станало по време на изгнанието на Медичите, започнало през 1494 година (само две години след откриването на Америка) и приключило през 1531-ва. Стенописите били унищожени но настояване на доминиканския монах Джироламо Савонарола, който се заел с тежката задача да изкорени езичеството, отровило Флоренция по времето на Медичите.

Стенописите са били дело на Джовани Вители, за когото не се знае нищо друго, освен че вероятно е бил родом от Пиза. Човек лесно може да стигне до заключението, че той е бил Рабо Карабекян на своето време, а Християнският фундаментализъм — неговата „Сатийн Дура-лукс“.

* * *

Ким Бум Сук между другото бил изхвърлен от родната си Южна Корея, защото основал студентска организация, която се борела за промяна на образователната система.

Джироламо Савонарола между другото бил обесен и изгорен на пиацата пред някогашното палацо на Иноченцо Де Медичи „Невидимият“ през 1494 година.

Наистина обичам историята. И не разбирам защо Силести и нейните приятели не се интересуват повече от нея.

* * *

Сега си представям, че ротондата на онова палацо със своите езически и християнски стенописи е била нещо като опит да се създаде атомна бомба по времето на Ренесанса. Този опит е струвал много пари, ангажирал е най-блестящите умове на своето време, концентрирал е в едно ограничено пространство и по странен начин най-могъщите сили на Вселената — такава, каквато е била възприемана през XV век.

А оттогава до днес Вселената положително е извървяла дълъг, много дълъг път.

* * *

Ето какво пише Ким Бум Сук за Иноченцо Де Медичи „Невидимият“: той бил банкер, което аз предпочитам да преведа като „лихварска акула и изнудвач“ или просто „гангстер“ и това би отговаряло най-точно на съвременната терминология. Бил едновременно най-богатият и най-малко известният член на прочутата фамилия. Никога не е рисуван, имал само един мраморен бюст, който скулпторът Лоренцо Гиберти му направил като дете. Натрошил го със собствените си ръце, когато навършил петнайсет години и го хвърлил в Арно. В зряла възраст не ходел на приеми и не давал такива, никога не излизал на разходка из града, придвижвал се само със закрита карета.

След като строителството на двореца му завършило, той се появявал пред най-близките си сподвижници, включително и пред двама от братовчедите си, които били Папи, единствено в ротондата. Те имали право да стоят на прага, докато той, облечен в безформено монашеско расо и мъртвешка маска на главата, заемал средата на помещението.

Удавил се по време на изгнанието си във Венеция. Тогава спасителните пояси все още не били открити.

Когато Мерили каза по телефона да отивам веднага в двореца, тонът на гласа й, комбиниран с признанието, че точно в този момент мъже в живота й няма, ме накара да повярвам, че най-много след два часа ще мога отново да се наслаждавам на най-сладостната страст в живота си — при това не като неопитен юноша, а като препатил герой от войната, груб и мъжествен космополит!

Аз на свой ред побързах да я предупредя, че в бой съм загубил окото си и ще нося превръзка. После й признах, че съм женен, но бракът ми се разпада.

Страхувам се, че й казах и още нещо — че през войнските си дни непрекъснато съм „разресвал косата си от котенца“, което би трябвало да й внуши, че през ръцете ми да минали купища жени. Всъщност този малко странен идиом е вариант на една метафора, която звучи далеч по-смислено: човек, който е прекарал дълго време под обстрела на противника, спокойно може да каже, че е вадел трески от косата си.

И тъй, аз се появих в уречения час изпънат като струена от суетност и похотливост. Една прислужничка ме подведе по дълъг коридор, който водеше към ротондата. Всичките прислужници на графиня Портомаджоре бяха жени, включително портиерите и градинарите. Тази, която ме посрещна, беше недружелюбна мъжкарана, а гласът, с който ми заповяда да спра в ротондата, ми прозвуча съвсем фелдфебелски.

* * *

Мерили стоеше в средата на величественото помещение, облечена в черно отгоре-додолу. Все още беше в траур за покойния си съпруг — граф Бруно.

На лицето й нямаше мъртвешка маска, но то беше толкова бледо и толкова близо по цвят до сламенорусата й коса, че под слабата светлина, идваща откъм купола, главата й приличаше на скулптура, изваяна от къс стара слонова кост.

Бях ужасен.

А гласът й прозвуча осъдително и едновременно с това надменно.

— Ето че отново се срещнахме с моето малко и безбожно арменско протеже — каза тя.