Кърт Вонегът
Синята брада (27)

25

Обратно при Голямата депресия!

Няма да ви отегчавам с подробности: докато Германия окупираше Австрия, Чехословакия и накрая Полша и Франция, аз претърпях незначителна от гледна точка на световните събития злополука в Ню Йорк. „Братя Коюлом и Сие“ излязоха от бизнеса и аз изгубих мястото си в рекламната агенция. Това стана малко след мюсюлманското погребение на баща ми. Записах се доброволец във все още мирновременната армия на Съединените щати, постигайки изключително висок резултат в техния приемен тест. Голямата депресия продължаваше все така обезкуражаващо да се точи, армията на тази страна все още представляваше ограничено по състав семейство и аз бях късметлия да ме приемат в него. Помня какво ми каза сержантът, който записваше доброволците на Таймс Скуеър — много по-лесно Ще бъда приет за близък роднина, ако направя постъпки за официална смяна на името. Трябвало ми нещо по-американско.

Помня дори услужливото предложение, което ми направи: да се прекръстя на Робърт Кинг. Представете си само какво страхопочитание щеше да изпита някой нарушител на частния ми плаж днес, ако му бяха казали: „Собственик на този рай е господин Робърт Кинг!“

* * *

Но армията ме осинови под името Рабо Карабекян. Не след дълго открих и причината: генерал-майор Даниел Уайтхол, тогавашният главнокомандващ на Инженерните войски, искал някой да го нарисува с маслени бои в пълен ръст и в пълна парадна униформа. И кой знае защо си въобразил, че това най-добре може да стори човек с чуждестранна фамилия. Разбира се, в качеството си на обикновен войник, аз трябваше да го нарисувам безплатно. А този човек беше жаден за безсмъртие. Само шест месеца по-късно обаче го изпратиха в запаса, тъй като имаше болни бъбреци. Така малко не му достигна да стане участник в две световни войни.

Един господ знае какво стана с портрета, който му нарисувах — между другото само в часовете след единичната подготовка. Използвах най-скъпите бои и материали, които той с удоволствие ми достави. Сигурен съм, че поне тази моя творба има реалните шансове да надживее Мона Лиза! Ако по онова време си давах сметка за подобна възможност, положително щях да му окача на лицето една загадъчна усмивка, чието значение щях да зная само аз — макар да бе достигнал чин генерал, този мъж на портрета беше успял да се измъкне и от двете големи войни на своето време.

Друга моя творба, която евентуално би могла да надживее Мона Лиза, за добро или зло е онзи огромен кучи син в хамбара.

* * *

За всичко това обаче си давам сметка едва днес! Когато рисувах портрета на генерал Уайтхол в една къща — военна собственост, чиито размери не отстъпваха на сегашния ми дом, аз си действах по чисто арменски стереотип. Поздрав към моя истински нрав! Тогава бях просто един мършав наемник, а той беше истински паша — румен и дебел, повече от сто кила. Би могъл да ме размаже като муха, когато му скимне!

Но заедно с неизбежните за човек в моето положение, ласкателства от сорта на: „Знаете ли, че имате изключително волева брадичка?“ и тем подобни подмазвачески похвати, аз съумях да му дам и един изключително полезен съвет.

По подбие на безправните арменски съветници в двора на турския султан, аз го поздравявах за хрумвания, които с положителност никога не бяха минавали през главата му. Например: „Вероятно сериозно се замисляте за значението на фотоснимките от въздуха в случай на война, дали?“ По онова време войната вече беше действителност за почти целия свят, с изключение на Съединените щати.

— Да — отвърна той.

— Бихте ли се извърнали леко наляво, моля? — попитах го аз. — Чудесно! Така сенките под очите ви почти изчезват. Никак не ми се иска да изпусна изражението на тези очи! Представете си, че се намирате на някакъв връх и гледате по посока на залеза… Например към лежащата в краката ви равнина, която утре ще бъде център на тежки сражения…

Той се подчини, изпълнен с готовност да бъде един наистина безупречен модел. Наложи му се да мълчи, за да не развали всичко. Аз пък, подобно на кварталния зъболекар, имах пълната възможност да бъбря, колкото искам.

— Добре! Чудесно! Превъзходно! Не мърдайте! — След тези повелителни заповеди взех четката и някак разсеяно добавих: — Всеки род войски държи сам да осъществява маскировката си срещу въздушни нападения, но на практика това е работа само на Инженерния корпус.

И по-късно:

— Художниците са просто родени за камуфлаж и предполагам, че аз ще бъда първия от много като мен, взети на служба в Инженерните войски.

* * *

Минаха ли тези тромави и очевидно лукави съвети и ласкателства? Съдете сами:

Картината беше официално връчена на генерала по време на церемонията по преминаването му в запаса. Аз вече бях изкарал единичната подготовка и бях произведен в ефрейтор. Но въпреки това по нищо не се отличавах от сивата войнишка маса, застанал мирно пред покрития със сукно оръдеен лафет, върху който беше поставен статива с картината и от който генералът произнасяше прощалната си реч.

Тя беше изпълнена почти изцяло със съвети относно аерофотоснимките, както и с изтъкване на мястото и значението на инженерните части при маскировъчните операции на всички родове войски. После каза, че една от последните му заповеди ще бъде за назначението на всички военнослужещи с „творчески наклонности“ в специално създадена рота за маскировъчни операции под командването на, обърнете внимание! — Старши сержант Рабо Карабекян! — Усмихна се и добави: — Дано правилно да съм произнесъл името му…

Правилно го произнесе, правилно!

* * *

Бях старши сержант във форт Белвоа, когато прочетох за смъртта на Дан Грегъри и Фред Джоунс в Египет. За Мерили не се споменаваше нищо. Макар и в униформи, те бяха умрели като цивилни граждани, а благодарение на факта, че САЩ все още не бяха се намесили във войната, получиха и уважение, и почит. Италианците още не бяха наши врагове, нито пък англичаните, които видяха сметката на Дан и Фред — наши съюзници. Добре помня, че вестниците казаха сбогом на Грегъри, титулувайки го „най-великият американски художник“, а Фред изпратиха пред Страшния съд като „истински въздушен ас от Първата световна война“, какъвто той никога не е бил, и „пионер-авиатор“.

А аз, естествено, тънех в догадки за съдбата на Мерили. Тя беше все още млада и предполагам хубава, което й даваше всички шансове да си намери някой далеч по-богат от мен, който да се грижи за нея. Бях далеч от състоянието, което би ми позволило да я превърна в своя собственост. Заплащането в армията беше все още мизерно, дори и за един старши сержант. А в пощата не се продаваха никакви Свети Граали.

* * *

Когато моята родина най-сетне се включи във войната като всички останали, аз бях произведен в лейтенант и заминах не толкова да се бия, колкото да служа в Северна Африка, а после в Сицилия, Англия и Франция. В истински бой влязох едва на границата на Германия, но там ме раниха и плениха още преди да успея дори веднъж да натисна спусъка. Сполетя ме оная ослепителна светкавица, нали си спомняте?

Войната в Европа свърши на 8 май 1945 година. Нашият пленнически лагер все още не беше попаднал в ръцете на руснаците. Заедно със стотици пленени офицери от Великобритания, Франция, Белгия, Югославия, Русия, Италия (междувременно минала на наша страна), Канада, Нова Зеландия, Австралия, Южна Африка — с една дума от цял свят — потеглих на поход към една все още ничия земя. Една нощ охраната ни изчезна и ние се оказахме абсолютно свободни на ръба на една голяма зелена равнина, през която днес минава границата между Източна Германия и Чехословакия. Там бяха събрани поне десет хиляди души — оцелели концлагеристи, работници-роби, пуснати от лудницата ненормални, избягали от затворите обикновени престъпници, пленени офицери и доброволци от армиите на всички страни, които бяха воювали срещу немците.

Каква гледка, господи! А ако някой смята, че подобна гледка не е достатъчна, за да я помни докато е жив, чуйте и това: там бяха натикани и последните остатъци от хитлеристката армия — в парцаливи униформи, но с все така безупречно поддържани инструменти за убиване.

Незабравимо!