Кърт Вонегът
Синята брада (26)

24

Слейзингър беше кротък като агънце, докато го разопаковаха.

— Само ме сложете да си легна — рече, после назова името на стаята, в която желаеше да бъде — онази на втория етаж с картината „Замръзнали звуци № 7“ на Адолф Готлиб над камината и прозорец, обърнат към дюните на широкия плаж и океана. Искаше точно тази стая и никоя друга, сякаш имаше наследствени права над нея. Което означава, че е обмислял предварително да се нанесе при мен. Обмислял го е поне няколко часа, а може би и десетилетия наред. Аз бях неговата застрахователна полица. Знаел е, че рано или късно просто ще се предаде, ще се вцепени и ще се остави да бъде закаран в крайбрежния дом на един приказно богат арменец.

Той, между другото, произхожда от много стара американска фамилия. Първият Слейзингър, стъпил на този континент, бил хесенски наемник, постъпил на служба при генерал Джон Бъргойн — английски военачалник, претърпял разгром от армията на разбунтувалия се генерал Бенедикт Арнолд, който пък по-късно — при втората битка край Фриймън Фарм, северно от Олбъни, ще дезертира при англичаните. Всичко това станало преди двеста години. Прародителят на Слейзингър бил взет в плен и никога вече не се върнал у дома — там, в германския град Висбаден, където го чакал баща му. А знаете ли какъв бил той?

Обущар!

* * *

„Всички Божи чеда си имат обувки“ Стар негърски спиричуал

* * *

Трябва да отбележа, че вдовицата Бърман беше много по-страшна от Пол Слейзингър в нощта, в която го докараха окован в усмирителна риза. Когато спасителният отряд го развърза във фоайето ми, той си беше все същия стар Слейзингър. Докато Сърк беше в такова почти истерично състояние, в каквото никога не бях я виждал.

Сложих Слейзингър в леглото без чужда помощ. Не го съблякох. И без това нямаше кой знае колко дрехи на себе си — къси панталони за езда и фланелка с надпис „СПРЕТЕ ШОЪРХЕМ“. Шоърхем е атомната електроцентрала недалеч оттук. Ако вземе да се повреди и излезе от контрол, тя може да убие стотици хиляди хора и да превърне Лонг Айлънд във вековна пустиня. Много хора са против нея. Много хора са за нея. Аз самият предпочитам да не мисля по този въпрос.

Ето какво ще ви кажа за нея, макар да съм я виждал само на снимка: никога в живота си не съм виждал постройка, която толкова недвусмислено да крещи: „Аз съм от друга планета, хич не ми пука кои сте вие, какво искате и какво вършите! Нещастници, вие сте колонизирани!“

* * *

Хрумнаха ми някои добри подзаглавия за тази книга. Например: „Изповедите на един късно узрял арменец“ или „Човекът, който винаги научаваше последен“. Чуйте само: дори за миг не съм подозирал, че вдовицата Бърман е луда на темата хапчета. Научих го едва в оная нощ, в която докараха Слейзингър.

След като го сложих да си легне и придърпах белгийските ленени чаршафи чак до големия му хесенски нос, аз реших че няма да е лошо да му дам някое сънотворно. Не разполагах с подобни лекарства, но се надявах, че госпожа Бърман има. Чух я как бавно се качва по стълбите и влиза в спалнята си.

Вратата й беше широко отворена и аз влязох. Тя седеше на ръба на леглото и гледаше право пред себе си. Помолих я за сънотворно, а тя ми каза да ида в банята и да си взема. Не бях влизал в тази баня откак тя се нанесе, всъщност от години. А може би и никога не съм влизал точно в тази баня…

Господи, бих желал да видите хапчетата й! Предполагам, че такова количество е било събирано години наред, най-вероятно от покойният й съпруг, който като медицинско лице е получавал безплатни мостри от търговците на лекарства. Шкафчето над умивалника беше тясно да ги побере, а мраморният плот около същия умивалник, по моя приблизителна преценка дълъг поне метър и половина и широк петдесет сантиметра, беше буквално отрупан с шишенца. Изведнъж ми просветна и всичко си дойде на мястото. Всичко стана напълно обяснимо — странният й поздрав при първата ни среща на плажа, импулсивното преустройство на фоайето, непобедимостта й на билярд, лудостта й по танците, всичко, всичко!

Ами сега? Кой от двамата пациенти се нуждаеше повече от присъствието ми в късната нощ?

Всъщност, какво бих могъл да направя за една пристрастена към хапчетата хипохондричка? Нищо, което тя не би сторила и без моя помощ. Върнах се при Слейзингър с празни ръце, седнах до него и си поговорихме за пътуването му до Полша. И защо не? При буря всяко пристанище е добро.

* * *

Ето ви едно решение на проблема с пристрастяването към лекарствата, който е проблем на много американци. Откри го преди две години съпругата на нашия президент:

— Просто кажете „не“!

Госпожа Бърман може и да успее да каже „не“ на своите хапчета, но бедният Пол Слейзингър беше напълно безпомощен срещу опасните съединения, които произвеждаше организма му и които безпрепятствено нахлуваха в неговото кръвообращение. Той просто нямаше избор и беше принуден да си мисли за хиляди шантави неща. Известно време мълчаливо слушах какви великолепни книги щял да напише, ако мине в нелегалност или го затворят в някой полски затвор; тръпнех от възторжените му твърдения, че книгите на Поли Медисън са най-добрата литература на света от „Дон Кихот“ насам.

Макар да съм сигурен, че не го съзнаваше, в своите бръщолевици той й намери едно изключително подходящо определение — нарече я „Пощенски гълъб на тълпата с дъвка в уста“.

Хайде вече, веднъж и завинаги, да си изясним нещата относно качествата на книгите, написани от Поли Медисън. За да бъда наясно относно тези качества без да ми се налага да ги чета, аз прибягнах до телефонни интервюта с един собственик на книжарница и един библиотекар в Ийст Хамптьн, плюс вдовиците на двама абстрактни експресионисти, чиито внуци бяха вече в пубертета.

Всички мнения бяха горе-долу едни и същи и могат да се обобщят така: „Полезни, откровени и интелигентно написани книги, но без каквито и да било литературни достойнства“.

Това е положението. Затова, ако Пол Слейзингър наистина желае да се държи по-далеч от лудницата, той положително не трябва да повтаря наляво-надясно, че цяло лято не е чел нищо друго, освен Книгите на Поли Медисън.

* * *

Не трябва да споменава и факта, че още почти юноша е легнал върху онази японска граната, а оттогава насам непрекъснато се занимава със странни, дори смешни неща. Очевидно се е родил не само с лингвистична дарба, но и с един доста опасен биологичен часовник, който го кара да полудява приблизително веднъж на всеки три години. Внимавайте с боговете, които ви носят дарби!

Снощи, малко преди да заспи, той каза, че нищо не може да се направи. За добро или зло, той е това, което е — „такава е молекулата му“.

— Такава молекула ще си остана чак до деня, в който дойде да ме прибере Великия Атомен Трошач!

* * *

— Какво е литературата, Рабо? — попита ме той. — Нищо друго, освен поглед отвътре към живота на молекулите. Живот, който е без значение за Вселената като цяло и засяга само онези няколко молекули, които са заразени от болестта, наречена „мисъл“.

* * *

— Сега всичко ми е ясно — рече той. — Всичко разбирам.

— И миналия път каза същото — напомних му аз.

— Значи отново ми е ясно — рече той. — Роден съм на този свят с две точно определени мисии: да донеса заслужено признание на книгите на Поли Медисън — най-добрата литература на света и да публикувам своята „Теория на революцията“.

— Добре — рекох.

— Налудничаво ли звучи? — попита той.

— Да.

— Чудесно! — доволно кимна той. — Значи трябва да издигна два паметника. Един на нея и един на мен. И след хиляда години хората ще продължават да четат нейните книги и да обсъждат „Теория на революцията“ от Слейзингър.

— Хубаво е да си мислиш подобни неща — рекох. А той се наежи.

— Никога не съм ти обяснявал своята теория, нали?

— Не.

Той почука с пръст слепоочието си:

— Защото я държа заключена тук, в този хамбар за картофи от дълги години! Ти, Рабо, не си единствения старец, който пази най-доброто за десерт!

— Какво знаеш ти за картофения хамбар? — попитах.

— Нищо. Честна дума — съвсем нищичко! Но защо един старец ще държи хамбара си под девет ключа, ако вътре не е скрил най-доброто за десерт? Молекулите добре познават себеподобните си!

— Това, което се намира в моя хамбар, не е нито най-доброто, нито най-лошото. Макар че не трябва да е особено добро, за да бъде върха на създаденото от мен и обратно — трябва да е наистина ужасно, ако трябва да маркира паденията ми. Искаш ли да научиш какво има там? — Разбира се, стига да имаш желание да ми кажеш — отвърна той.

— То представлява най-празното и едновременно с това най-пълното човешко послание — рекох.

— И то е?

— Сбогом! — отвърнах.

* * *

Купон у дома!

И кой приготвя храната и леглата за моите все по-пленителни гости? Незаменимата Алисън Уайт, ето кой! Слава богу, че госпожа Бърман я убеди да не напуска!

И докато госпожа Бърман вероятно скоро ще се прибере в Балтимор, тъй като сама казва, че е написала девет десети от поредния си епос, Алисън Уайт ще си остане тук, при мен! Преди всичко, защото стоковата борса се сгромоляса съвсем наскоро и като последствие от този акт рязко се сви търсенето на домашни помощници. На второ място е друга, доста по-прозаична причина — тя пак е бременна и този път е твърдо решена да износи плода докрай. Дойде и ме помоли двете със Силести да останат поне през зимата.

— Колкото по-дълго, толкова по-добре — отвърнах й аз.

* * *

Може би нямаше да е зле да пръсна известно количество пътепоказатели по странните маршрути на тази книга. Например „Днес е Четвърти юли“, или пък: „Казват, че това е най-студеният август в историята, вероятно има нещо общо с озоновата дупка над Северния полюс“… Такива неща… Нямах идея, че това ще стане не само автобиография, а и нещо като дневник.

 

Нека вметна, че Денят на труда отмина преди две седмици, също като крахът на борсата. Щрак — и просперитетът го няма! Щрак — и още едно лято си отиде!

* * *

Силести и нейните приятелчета отново тръгнаха на училище. Сутринта ме попита какво зная за вселената, тъй като трябвало да пишат съчинение на тази тема.

— Защо питаш мен? — учудих се аз.

— Защото всеки ден четеш „Ню Йорк Таймс“ — отвърна тя.

Достатъчно убедителен аргумент, за да отстъпя и да й кажа, че отначало Вселената е била голяма колкото трикилограмова ягода и е експлодирала точно седем минути след полунощ преди три трилиона години.

— Аз ти говоря сериозно! — рече тя.

— Аз пък ти казвам това, което съм прочел в „Ню Йорк Таймс“ — отвърнах.

* * *

Пол Слейзингър поиска да му докарат всички дрехи и пособия за писане, след което здраво се залови за работа. Предстоеше му да създаде първото си публицистично произведение, което носеше следното заглавие: „Единственият начин за успешна революция във всяка област на човешката дейност“.

Слейзингър твърди, че историята го е научила на нещо наистина важно: повечето хора са неспособни да отворят съзнанието си за нови идеи без помощта на специален екип, който да им помогне в тази насока. Иначе животът ще продължи да тече по старому — тъп, безнадежден, болезнен, нереалистичен, несправедлив, нелеп…

Екипът трябва да е съставен от три вида специалисти, твърди той. Иначе революцията ще се провали, независимо дали е в областта на политиката, изкуството, науката или в някоя друга област на човешката дейност.

Най-ценният от тези специалисти е истински гений, твърди той. Това е човек, който е способен да предлага приемливи за всички идеи, без те да са в широка циркулация.

— Когато геният работи сам, неизбежно го смятат за лунатик и го игнорират — твърди Слейзингър.

Другият тип специалист се намира далеч по-лесно — той или тя трябва да бъдат високоинтелигентни граждани с добро положение в обществото, които разбират и се възхищават на свежите идеи на гения, а освен това са готови да се закълнат, че той е гений, а не луд.

— Когато такъв човек работи сам, той обикновено само изразява желанието си за промяна, но не може да посочи пътищата за нейното постигане — казва Слейзингър.

Третият тип специалист е човек, способен да обяснява и най-заплетените неща на слушателите си, независимо от степента на тяхното невежество и тъпота.

— Той е готов да дрънка какво ли не, за да бъде интересен — казва Слейзингър. — Ако работи сам и разчита единствено на собствените си незадълбочени идеи, несъмнено ще го възприемат като натъпкана с фъшкии коледна пуйка!

* * *

Въодушевен и възбуден, Слейзингър твърди, че всяка успешна революция — включително и революцията на абстрактния експресионизъм, в която съм участвал и аз — се ръководи от току-що описаният екип. В нашия случай геният е Полок. В Русия тази роля е изпълнявал Ленин, а в християнските обреди — Христос.

Той е убеден, че ако този екип бъде събран на едно място, спокойно можем да кажем сбогом на всякакви промени.

* * *

Представете си само! Тази къща на брега на морето, доскоро празна и мъртва, днес се превръща в люлка на една велика книга за успешно бунтарство, на друга — която изследва чувствата на бедните момичета към богатите Момчета; и на трета — която съдържа мемоарите на художник, чиито картини са изчезнали в небитието поради некачествена боя!

А на всичкото отгоре очакваме и дете!

* * *

Поглеждам през прозореца и виждам как един обикновен човек е яхнал раздрънкан трактор и го управлява през моите ливади, а зад него вдигат оглушителен шум няколко механични косачки. Почти не го познавам. Зная единствено, че се казва Франклин Кули, има шест деца и кара стар кадилак „Купе дьо Вил“ с цвят на прясна детска диария. Не зная дори дали господин Кули може да чете и пише. Според последния брой на „Ню Йорк Таймс“ най-малко четирийсет милиона американци не могат нито да четат, нито да пишат. Което означава, че неграмотните в тази страна са шест пъти повече от всички арменци на света! Господи, колко са много! Господи, колко сме малко! Дали Франклин Кули, това тъпо, бедно и нещастно копеле с шест деца на гърба, полуоглушало от грохота на косачките, има някаква представа за гръмовното творчество, което кипи зад тези стени?

* * *

А сега познайте какво пише в тазсутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“! Генетиците разполагали с неопровержими доказателства, че мъжете и жените някога били отделни раси! Мъжете се въдели в Азия, а жените — предимно в Африка! Чиста случайност бил фактът, че когато се срещнали били в състояние да се оплодяват!

Клиторът, продължава вестникът, бил остатък от оплодителния орган на една малоценна, покорена, поробена и в крайна сметка оприличена на мъжа раса, състояща се предимно от антропоиди, които едва ли са били по-тъпи от днешните мъже!

Ще си прекратя абонамента!