Кърт Вонегът
Синята брада (21)

19

Вселената е изпълнена с вяра, независимо дали тази вяра е базирана върху истината или лъжата. В онези години аз вярвах твърдо, че когато един нормален мъж не изразходва произведената от жлезите му сперма, тя се превръща в такива субстанции, които го правят атлетичен, жизнерадостен, смел и изобретателен. Дан Грегъри и баща ми също вярваха в това, съвсем като Армията на Съединените щати, Организацията на момчетата-скаути и Ърнест Хемингуей. По тази причина започнах да давам воля на еротичната си фантазия и си представях как любя Мерили. В допълнение започнах да се държа така, сякаш наистина сме любовници. Но всичко това беше подчинено на една-единствена цел — да произвеждам максимално количество сперма, която после да превръщам в полезни химически съединения.

Имах навика да търкам краката си в килима, докато събера достатъчно силна доза статично електричество. А после докосвах с върха на пръстите си врата, бузата или ръката на Мерили и тя изненадано подскачаше. Хубава порнографска сценка, нали?

Принуждавах я и да върши още нещо, което несъмнено би предизвикало божествения гняв на Грегъри — измъквах я скришом от къщата и я водех в музея на Модерното изкуство.

В същото време тя подхранваше еротичните ми фантазии толкова, колкото би го сторила с домашното си кученце. Защото не само беше влюбена в Грегъри, но той помагаше и на двама ни да се справяме успешно с Голямата депресия. Фактите са си факти.

Но и двамата невинно се подлагахме на въздействието на един велик изкусител, срещу чиито ласкателства бяхме напълно беззащитни. И когато се осъзнахме, вече беше късно да му обърнем гръб.

Познайте кой беше той!

Беше Музеят на модерното изкуство!

Теорията за превръщането на неизползваната сперма в божествени витамини се потвърждаваше напълно от собствените ми изяви. В ролята си на куриер на Грегъри научих най-бързите начини за придвижване из остров Манхатан, научих ги по-добре дори от плъховете в канализацията. Същевременно петкратно увеличих обема на своя речник, запаметявайки имената на всички основни съставни части на организми, вещи и предмети. Но най-вълнуващото ми постижение си остана невъобразимо точната картина на ателието на Грегъри, която създадох само за шест месеца! Всичко в нея беше точно копие на действителните неща:костите си бяха кости, косата си беше коса, вълната си беше вълна, памукът — памук, орехът — орех, саждите — сажди, прахът — прах, дъбът — дъб, конските и говежди кожи — съвсем истински, желязото — желязо, стоманата — стомана, старото — старо и новото — ново.

Да, да! Водата, която капеше от паянтовия покрив на картината ми, беше най-мократа вода, която може да види човек! А ако вземете лупа и разгледате капките една по една, веднага ще откриете, че в тях се отразява цялото проклето ателие! Не беше лошо, никак не беше лошо!

* * *

Току-що ми хрумна една блестяща идея: древната и почти универсална вяра в магическите превъплъщения на неизползваната сперма положително е вдъхновила Айнщайн за откритието на простата, но гениална формула Е = МС на квадрат!

* * *

— Не е лошо, не е лошо — промърмори Дан Грегъри пред картината ми. Вероятно се чувстваше като Робинзон Крузо, открил внезапно, че не е сам на своя необитаем остров. Вече трябваше да се съобразява с мен!

Но ето какво добави той секунда по-късно:

— Все пак терминът „не е лошо“ може да означава и точно обратното, дори „разочароващо“… Какво ще кажеш?

Още преди да измисля някакъв отговор, картината ми литна към жаравата на камината, с онези черепи отгоре, и шестмесечният ми труд отлетя през комина.

— Какво й беше? — успях да попитам задавено и ужасено аз.

— Липсваше й душа — благо отвърна той.

Ето как попаднах в робство на новия имперски гравьор Бескудников!

* * *

Прекрасно знаех от какво се оплаква той и ако оплакването идваше от друг човек, положително бих му се изсмял. Собствените му картини вибрираха с пълния спектър на любовта, омразата и безразличието му, в пълно съответствие с времето, по което бе изпитвал тези чувства. Ако реша да ида в Лъбок, Тексас да разгледам онзи частен музей с неговото творчество, положително ще изпитам усещането, че гледам холограма на самия Дан Грегъри. Дори и да промуша ръката си през нея, това пак ще си бъде Дан Грегъри, триизмерен и жив. Да, Дан Грегъри живее!

От друга страна, ако аз взема да умра (да не чуе Господ!) и някой незнаен магьосник възстанови всичките ми картини — от онази, която изгори Грегъри, до последната, която ще излезе изпод четката ми, и всички те бъдат изложени в огромна сводеста зала, която би позволила душата на всяко платно да се разглежда от една и съща гледна точка, а пред тях застанат всички жени, които са ме обичали на този свят — майка ми, Мерили, Доръти и Едит, плюс най-добрият ми приятел Тери Кичън — никой от тях не би намерил причина да си спомни за мен. В душите им няма да има дори следа от спомен за скъпия покойник Рабо Карабекян или някаква духовна енергия, струяща от творбите му!

Какъв експеримент, господи!

* * *

Знам, знам — само преди минута злословех за творчеството на Грегъри, наричах го препаратор, твърдях, че картините му отразяват само миг от живота, вместо всеобхватния му ход и прочие, и прочие. Но на практика той е далеч по-добър художник от мен. Никой не може да вдъхне живот в очите на едно препарирано животно (образно казано) като Дан Грегъри!

Сърк Бърман току-що ме попита как да различи хубавата от слабата картина.

Аз отвърнах, че най-добрият отговор на този въпрос съм чувал от един художник на име Сид Соломон, който има вила недалеч оттук. Най-добрият, което не означава, че е бил съвършен. Чух го по време на някакъв коктейл преди петнайсетина години, Сид беше в компанията на красиво създание с огромни очи и високи токчета, което очевидно изгаряше от желание да научи от него всичко, което е свързано с изкуството.

— Как можеш да различиш хубавата от лошата картина? — попита той. Беше син на някакъв унгарец, треньор по езда, и имаше масивни увиснали мустаци. — Скъпа, достатъчно е да хвърлиш поглед на милион картини и няма начин да сбъркаш!

Това е вярно, това е съвсем вярно!

Отново в настоящето:

Трябва да спомена за разигралите се тук събития вчера следобед, когато приех първите любители на абстрактния експресионизъм след, нека използвам термина на аранжьорите — „преустройството“ на фоайето. Един младеж от Държавния департамент придружаваше трима писатели от Съветския съюз. Единият беше от Талин, Естония — родното място на прародителите на госпожа Бърман, ако не броим Райската градина, разбира се, а другите двама от Москва — родния град на Дан Грегъри. Колко е малък светът! Не говореха английски, но придружителят им беше доста добър като преводач.

Не направиха никакъв коментар за състоянието на фоайето, а после — за разлика от повечето съветски гости преди тях, показаха познание и положително отношение към творчеството на абстрактните експресионисти. Но на излизане ме попитаха защо държа такива глупави картини в чудесното фоайе.

Принудих се да им предложа сказката на госпожа Бърман за всички ужасни неща, които очакват тези деца. Чак ги просълзих от умиление и ги накарах да се чувстват неудобно. Засипаха ме с извинения, че не са разбрали истинското значение на хромографиите, а след моето обяснение вече са единодушни, че те са най-важните картини в моята колекция. След което се заеха да ги изследват с безкрайно внимание, очевидно преживявайки болката, която предстоеше на всяко от нарисуваните момиченца. Младежът от Държавния департамент не преведе шепота им, но аз усетих, че става въпрос за рак, война и още ужасии от тоя сорт.

Превърнах се в хит и бях обсипан с прегръдки.

Никой от досегашните гости не се беше сбогувал толкова сърдечно с мен! Обикновено се чудят какво да измънкат.

На алеята се спряха, извикаха нещо и започнаха да клатят глави, ухилени до ушите. Попитах човека от Държавния департамент за какво става въпрос и той преведе:

— Никога вече война! Никога вече война!