Кърт Вонегът
Синята брада (20)

18

Не зная дали това, което ще отбележа сега, се вмества някъде в разказа ми. То несъмнено е най-тривиалната бележка под линия в цялата история на Абстрактния експресионизъм, но ето го:

Готвачката, която неохотно ме нахрани в оная първа вечер в Ню Йорк и която непрекъснато повтаряше „Ами сега?“, „Ами сега?“, се спомина две седмици след моето пристигане. Така най-сетне получи отговор на досадния си въпрос — тръшна се и умря насред аптеката „Търтъл Бей“ на две преки от жилището на Грегъри.

Ала интересното беше друго — в погребалното бюро открили, че тя не е жена, но не е и мъж. Била и от двете по малко. Това е то хермафродит.

Една още по-банална бележка под линия: на нейно място дойде Сам Ву — китаецът с пералнята.

* * *

Два дни по-късно Мерили беше изписана от болницата и се прибра с инвалидна количка. Дан Грегъри не слезе да я посрещне, според мен не би слязъл дори да беше станал пожар. Когато работеше, той приличаше на баща ми с онези ботуши, на Тери Кичън с бояджийския пистолет, или пък на Джаксън Полок, тръскащ натопената в боя четка върху опънатото на пода платно. Заемеше ли се да твори, светът преставаше да съществува.

След войната аз също станах такъв и това разруши както брака ми, така и желанието ми да бъда добър баща. Много ми беше трудно да се приспособя към цивилния живот. А след това открих нещо, което ми действаше като двойна доза хероин — толкова беше могъщо и безотговорно. Разстилах огромно платно на пода и започвах да го покривам с дебел слой едноцветна боя. Така светът преставаше да съществува и за мен.

* * *

Пълната концентрация на Грегъри за дванайсет и повече часа на ден означаваше, че аз, неговият чирак, не бях особено натоварен. Нямаше никакви задачи за мен, беше твърде зает, за да ми ги измисля… Заповяда ми да нарисувам ателието му, но мисля, че забрави това в момента, в който се зае да твори.

* * *

Създадох ли картина на ателието, която да не се различава от снимка? Да, създадох я!

Но аз бях единствения на този свят, на когото изобщо му пукаше за това. Бях толкова недостоен за вниманието му, толкова далеч от гениалните му способности, колкото вероятно е бил младият Грегорян за своя майстор Бескудников… Бих могъл да бъда всичко друго — негов син, дори негов готвач, който очаква заповеди за вечеря.

Каквото и да е! Телешко печено, картина на ателието! На кого му пука?

Добре. Ще му покажа аз на него!

И му показах.

* * *

Задължението да ми създава работа се падна на Фред Джоунс, авиаторът от Първата световна война и истински асистент на Грегъри. Той веднага ме направи куриер, което сигурно е било страшен удар за куриерската служба, която използваха до момента. Някой някъде положително е бил отчаян, че не може да си намери работа, докато Фред ми връчваше снопче карнетки за метрото и карта на Ню Йорк.

Другата ми задача беше да направя каталог на всички ценни предмети в ателието на Грегъри.

— С това няма ли да попреча на господин Грегъри? — попитах аз.

— Можеш да го срежеш с трион през кръста и да си пееш „Знамето, обсипано със звезди“ и пак няма да те забележи! — отвърна Фред. — Само избягвай да му се мяркаш пред очите и се дръж по-далеч от ръцете му.

* * *

И тъй, в момента, в който Мерили се прибра, аз стоях само на няколко крачки от Грегъри и записвах в един бележник вида и броя на многобройните му щикове. Още помня тръпката на ужас, която ме обземаше при представата за тези грозни ножове, прикрепени за дулата на пушките. Един от тях приличаше на подострен корниз за перде, друг беше с особена триъгълна форма, която трябваше да държи раната зейнала, а същевременно да пречи на вътрешностите да се изсипят. Трети пък беше назъбен като трион, предполагам, за да реже кости… Спомням си още как си въобразявах, че никой никога няма дори да помисли за нова война, попаднал под влиянието на романтичните военни и исторически романи…

Разбира се, днес няма нищо по-лесно от това да идете и да купите на детето си автомат с пластмасов щик от най-близкия магазин за играчки.

* * *

Горе съвсем ясно се чу суматохата, предизвикана от завръщането на Мерили. Макар да й бях много задължен, аз не се втурнах по стълбите да я поздравя. Мисля, че готвачката и първата ми съпруга са прави: поведението ми по отношение на жените е доста коварно. Вероятно защото, както предположи днес на закуска Сърк Бърман, аз смятам майка си за безбожница само защото ме е родила, за да умре.

Може би е така.

Както и да е. Тя изпрати да ме повикат, а аз се държах строго официално. Не знаех, че Грегъри за малко не й е видял сметката именно заради онези пособия за рисуване, които получавах по пощата. Но дори и да го знаех, пак щях да се държа официално. Три чувства в душата положително биха попречили на евентуалната ми пламенност. А те бяха, че нямам дом, че съм безпомощен и че съм девствен. Бях прашинка в краката й, тъй като тя бе прекрасна като Мадлен Карол — най-красивата филмова звезда.

Трябва да посоча, че и Мерили се държа сдържано и хладно. Вероятно искаше да отговори официално на моите официалности. А може би искаше да ми стане ясно, както и на всички останали в този дом — Фред, Грегъри и готвачката-хермафродит, че не ме е повикала чак от Западното крайбрежие, за да се лигавим.

Ех, ако можех да се върна обратно в миналото с машината на времето! Все чудесни неща щях да й предскажа! Като например следните:

— Когато се видим във Флоренция след края на Втората световна война, ти ще бъдеш не само хубава като сега, но и далеч по-мъдра! Зад гърба си ще имаш една наистина страхотна война!

Ти, Фред и Грегъри ще се преместите в Италия, после Фред и Грегъри ще ги убият край египетското селце Сиди Барани. Ти ще спечелиш сърцето на граф Бруно Портомаджоре — един от най-богатите земевладелци в Италия е оксфордско образование, който е министър на културата при Мусолини. И който, между другото, е главен резидент на английското разузнаване по време на войната.

* * *

Между другото, по време на първото ми посещение в двореца й след войната, тя ми показа една картина, която й била подарена от кмета на Флоренция. Изобразяваше разстрела на съпруга й от фашистки наказателен взвод.

Като качество тази картина не се отличаваше по нищо от кичовете на Дан Грегъри, а също и от моите. Дори днес бих могъл да нарисувам с лекота нещо от тоя сорт.

* * *

Според мен чувствата, които бе изпитвала през далечната 1933 година, по време на Голямата депресия, ясно проличаха в един разговор между нас двамата за „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен. Току-що беше излязло ново издание на пиесата, илюстрирано от Дан Грегъри. Прочетохме го заедно и започнахме да го обсъждаме.

Най-завладяващата илюстрация на Грегъри показваше финала на пиесата. Нора, главната героиня, излизаше от удобния си дом, напускаше своя съпруг-буржоа и децата си, решила да открие себе си и своето място в света, за да бъде наистина силна майка и съпруга.

* * *

Това е краят на пиесата. Нора не иска да бъде гледана със снизхождение, само защото е безпомощна и по детски ограничена.

А Мерили каза:

— Що се отнася до мен, именно тук започва пиесата. Никога няма да разберем как се е справила тя. Каква работа би могла да си намери в онези години жена като нея? Нора не притежава нито професия, нито образование. Тя дори няма къде да се подслони, а джобовете й са празни.

* * *

Разбира се, Мерили се намира в абсолютно същата ситуация. Отвъд стените на удобната бърлога на Грегъри я чакат единствено глад и унижения, вътре — отвратителното му отношение.

Няколко дни по-късно каза, че е открила верния отговор.

— Финалът е фалшив! — доволно отсече тя. — Ибсен го е пришил към пиесата си с единствената цел да направи зрителите щастливи. Не е посмял да им покаже какво се случва в действителност — това, което цялото действие показва, че трябва да се случи.

— А какво трябва да се случи? — попитах.

— Тя трябва да се самоубие! — отвърна Мерили. — При това веднага, още преди да се спусне завесата! Като се хвърли под някоя карета, или нещо подобно… Това е истинският край на пиесата. Никой не го е видял, но това е краят!

* * *

Някои мои приятели бяха прибягнали до самоубийството, но в нито един от тези случаи аз не успях да видя трагичната необходимост от подобен акт. Особено по намина, по който я видя Мерили в пиесата на Ибсен. Неспособността ми да видя подобна необходимост очевидно е поредния признак на моята повърхностност като участник в сериозното изкуство на живота.

Самоубиха се мои приятели художници, при това онези от тях, които вече бяха постигнали славата или това съвсем скоро им предстоеше.

Аршил Горки се обеси през 1948 година. Джаксън ПоЦлок се заби с колата си в едно дърво, мъртво пиян, през 1956-а. Това стана малко преди първата ми съпруга и децата да ме напуснат. Три седмици по-късно Тери Кичън налапа дулото на пистолета и натисна спусъка. Години преди тези събития, когато всички все още живеехме в Ню Йорк и редовно се напивахме в кръчмата „Кедър“, бяхме известни с прозвището „Тримата мускетари“. Тривиален въпрос: Колко от „тримата мускетари“ са живи до днес? Отговор: само аз.

А, да — и Марк Ротко. Въпреки, че аптечката му съдържаше достатъчно приспивателни да убият слон, той предпочете да си пререже гърлото с нож. Това стана през 1970-а.

И какво е заключението за мен от тези зловещи демонстрации на недоволство от живота? Само едно: едни хора са твърди, а други не. Ние с Мерили бяхме типични представители на тези другите…

Ето какво каза тя по отношение на Нора от „Куклен дом“:

— Би трябвало да си остане у дома и да оправи нещата по най-добрия начин.