Кърт Вонегът
Синята брада (9)

7

Един следобед, трябва да съм бил вече над петнайсетгодишен, се върнах от училище и заварих баща ми на кухненската маса с купчината писма на Мерили пред себе си. Беше ги пръснал на мушамената покривка и ги бе препречел наново.

Това не представляваше пъхане на носа в моите работи, защото тези писма бяха семейна собственост. Ако двама души въобще могат да се нарекат семейство. Бяха нещо като съкровищни бонове, като ценни книжа със златни ръбове, от които щях да се възползвам като възмъжея, те също. Веднъж получил дивидентите от тях, аз щях да бъда в състояние да се грижа за баща си, който съвсем определено имаше нужда от грижи. Спестяванията му, както на всички в градчето, бяха изгорели заедно с банкрута на Спестовно-кредитната асоциация „Лума Каунти“, по-популярна с името „Ел Банко Бусто“. По онова време още нямаше федерални гаранции за банковите депозити.

На всичкото отгоре „Ел Банко Бусто“ държеше ипотеката на малката къщичка, в която живеехме и в която се намираше малката работилничка на баща ми. Татко притежаваше къщичката благодарение на заем от тази банка. След фалита бяха ликвидирани всички активи на банката, включително закъснелите ипотеки, които представляваха огромната част от отпуснатите заеми. Досещате ли се защо бяха закъснели? Ами просто защото всички бяха проявили глупостта да си вложат спестяванията в „Ел Банко Бусто“.

И тъй, човекът, който препрочиташе писмата на Мерили в онзи следобед, вече не беше собственик, а просто наемател на малката сграда. При това само на част от нея, тъй като вече не можеше да си позволи наем за работилничката долу. Всичките му машини и инструменти бяха продадени на търг, просто за да се сдобием с няколко мизерни банкноти за оцеляването ни. Така се получи с всички глупаци, имали неблагоразумието да поверят спестяванията си на „Ел Банко Бусто“.

Каква комедия!

* * *

Чул стъпките ми, татко вдигна глава от писмата на Мерили и каза:

— Знаеш ли как се казва тази жена, която ти обещава всичко, а не може нищо да ти даде? Вартан Мамигонян номер две! — Отново си беше спомнил за онзи мошеник, който бе изиграл него и мама в Кайро.

— Защо? — попитах.

— Току-що прочетох подробно някои неща — отвърна той така, сякаш наистина държеше ценни книжа в ръцете си. Направило му впечатление, че първите писма на Мерили изобилствали от фрази като „господин Грегъри казва“, „господин Грегъри има чувството, че…“, „господин Грегъри иска да знаеш…“, но тези фрази изчезват от третото писмо нататък. — Тази жена е никой, напразно се опитва да открадне част от репутацията на Грегорян! — беше категоричното му заключение.

Не изпаднах в шок, тъй като част от съзнанието ми отдавна беше отбелязала този факт. А друга една част успя да погребе дълбоко неговите доста неприятни последици.

Попитах татко какво го е накарало да се замисли върху подобни неща. Той мълчаливо махна с ръка към десетината книги, които Мерили ми бе изпратила след завършването на училище и които беше наблъскал върху етажерката за подсушаване на съдове над умивалника. Самият умивалник беше пълен с мръсни чинии и тигани. „Островът на съкровищата“, „Робинзон Крузо“, „Швейцарското семейство Робинзон“, „Приключенията на Робин Худ и неговата доблестна дружина“, „Приказки от непроходимите гори“, „Пътешествията на Гъливер“, „Шекспирови приказки“ и прочие. Юношеската литература отпреди Втората световна война беше на светлинни години от нежеланата бременност, кръвосмешението, нископлатения труд и измамните приятелства в гимназията, характерни за творчеството на Поли Медисън.

Мерили ми беше изпратила тези книги, просто защото всички бяха илюстрирани от Дан Грегъри. Те бяха най-красивите вещи не само в малкото ни апартаментче, но и в целия квартал.

— Колко мило от нейна страна! — възкликнах аз. — Погледни ги, само ги погледни!

— Погледнах ги — отвърна татко.

— Нали са красиви?

— Да, красиви са. Но може би ще ми кажеш защо нито една от тях не е подписана от господин Грегорян, защо не е драснал дори два реда на моя талантлив син?

Всичко това бе казано на арменски. След банкрута на „Ел Банко Бусто“ татко говореше у дома единствено на арменски.

* * *

За мен нямаше особено значение дали съветите и насърчението идваха от Мерили или от Дан Грегъри. Вече бях повярвал, че съм страхотен художник, поне за момче на моите години. Бях толкова сигурен, че ще успея да пробия, със или без помощ от Ню Йорк, че се заех да защитавам Мерили главно, за да повдигна настроението на татко.

А той отвърна така:

— Добре де, след като тази Мерили, или дявол знае коя, цени рисунките ти толкова високо, защо не продаде някоя от тях, а после да ти изпрати парите?

— Тя е изключително щедра — отвърнах аз. И това си беше чистата истина. Беше щедра не само защото ми отделяше от времето си, а и защото ми изпращаше най-добрите материали за рисуване, които могат да се купят с пари. Аз самият нямах никаква представа за цената им, тя също. Вземаше ги скришом от склада на Грегъри в мазе, то на къщата му. След две години щях да видя с очите си този склад и да се уверя лично, че там има материали по. не за десет творчески живота на Грегъри, независимо от страхотната му плодовитост. Тя беше сигурна, че той няма да забележи липсата на малки количества от тях, а ми ги изпращаше без негово разрешение, просто защото се страхуваше до смърт от този човек.

Той често я риташе и биеше.

Но нека се върнем върху реалната стойност на материалите: боите, които получавах, съвсем не приличаха на „Сатийн Дура-лукс“. Бяха маслени бои и акварели на фирмата „Мусини“, внос от Германия. Четките ми бяха също вносни, но от Англия. Пастелите и цветните моливи бяха „Льофабр-Фоан“ от Париж, а платната ми — от белгийската фирма „Клаесен“. Едва ли друг художник западно от Скалистите планини е разполагал с толкова първокачествени материали!

 

В този смисъл Дан Грегъри беше единствения илюстратор на света, който си въобразяваше, че неговите творби ще се наредят сред световните шедьоври и по тази причина използваше материали, които на практика бяха точно това, което обещаваше рекламата на „Сатийн Дура-лукс“: по-трайни от усмивката на Мона Лиза. Всички останали илюстратори бяха доволни, когато картинките им стигаха невредими до печатницата. Обикновено те ръмжат, че са принудени да си вадят хляба с подобна дейност, оплакват се, че създават изкуство за хора, които хабер си нямат от него. Но не и Дан Грегъри.

* * *

— Тя те използва — рече баща ми.

— За какво? — попитах.

— За да се чувства голяма работа.

* * *

Вдовицата Бърман е съгласна с това мнение на баща ми, но по съвсем други причини.

— Ти си бил нейната публика — поясни тя. — Всеки писател е готов да убива за читатели!

— Дори за един-единствен ли? — попитах аз.

— Повече не са й били необходими. Само погледни как усъвършенства почерка си, как обогатява речника си. Обърни внимание колко изобретателна става, когато разбираш, че поглъщаш всяка нейна дума! Положително не би могла да пише така на онова копеле Грегъри, още повече, че никой не пише писма на хората, с които живее под един покрив. Защото те не могат дори да четат! Наистина ли вярваш, че ти е описвала големия град около себе си, само за да можеш да нарисуваш някои от неговите забележителности?

— Да, мисля че съм вярвал — отвърнах аз. Мерили ми описваше с подробности дългите опашки за къшей хляб от хилядите безработни по време на Депресията, споменаваше за хора във великолепни костюми, принудени да продават ябълки по ъглите, със съчувствие рисуваше картината на безкрак ветеран от Първата световна война (мним или истински), който продавал моливи върху нещо като скейтборд на гарата Гранд Сентръл; за доскорошни аристократи, които се задъхвали от вълнение преди да бъдат приети от преуспяващи гангстери. Ей такива неща.

— Това е тайната да се наслаждаваш от собственото си писане и едновременно с това да се издигнеш до високите изисквания на професионализма — обясни ми госпожа Бърман. — Човек никога не пише за целия свят, не пише нито за десет души, нито дори за двама. Той винаги пише за един-единствен човек!

— А ти за кого пишеш? — попитах я аз.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но той не е на възрастта на основната маса мои читатели — отвърна тя. — И според мен именно това е тайната съставка на цялото ми творчество, именно това прави книгите ми силни и убедителни в очите на младите. Защото диалогът им не звучи като тъпите разговори между тинейджъри, защото никога не си позволявам да напиша на хартия нещо, което Ейб Бърман не би одобрил!

Ейб Бърман е, разбира се, нейният мозъчен хирург, починал от удар преди седем месеца.

* * *

После отново ми поиска ключовете за хамбара. Принудих се да я заплаша, че ако само още веднъж ми спомене за тях, ще разкрия тайната й пред всички, ще поканя представители на печата да я интервюират като Поли Медисън и прочие, и прочие. Но дълбоко в себе си бях убеден, че ако наистина сторя това, аз не само ще ликвидирам физически Пол Слейзингър, но със сигурност ще докарам на прага си цяла тълпа религиозни фанатици, готови да ме линчуват.

Защото снощи попаднах случайно на телевизионната проповед на известен евангелист, който разпалено твърдеше, че Сатаната е предприел организирано настъпление срещу американското семейство от четири посоки: чрез комунизма, наркотиците, рокендрола и книгите на своята сестра — Поли Медисън.

* * *

Но да се върна на кореспонденцията си с Мерили Кемп. След като баща ми я обяви за втори Вартан Мамигонян, тонът на придружителните ми бележки до нея стана доста по-хладен. Престанах да разчитам на нея за каквото и да било, това вероятно е било част от процеса на възмъжаване. Не исках да я виждам повече в ролята на заместник-майка. Ставах мъж и не ми трябваше майка. Поне така си мислех тогава.

На практика започнах да изкарвам пари като художник без никаква помощ от нейна страна, и то там, насред фалиралия Сан Игнасио. Отидох да търся някаква работа за през ваканцията в местния вестник „Лума Каунти Клариън“ и между другото им споменах, че мога да рисувам. Редакторът ме попита мога ли да нарисувам италианския диктатор Бенито Мусолини (между другото, един от любимите герои на Дан Грегъри) и аз го сторих в рамките на две-три минути, напълно по памет.

После ме накара да направя красиво ангелче, аз се справих и с него. Едва тогава ми разкри цялата си идея — Мусолини трябваше да налива нещо в устата на ангелче го. Върху съда ме накара да напиша „Рициново масло“, а върху ангелчето — „Световен мир“. Мусолини обичал да наказва хората като ги кара да изпиват по половин кило рициново масло. Звучеше като невинна шега, но си беше чистата истина, при това доста тъжна. Жертвите повръщали и се посирали, докато умрат, а оцелелите били с напълно унищожени вътрешности.

Така още в крехка младежка възраст станах платен автор на политически карикатури. Правех по една на седмица, като редакторът предварително ми съобщаваше темата.

* * *

За моя огромна изненада, и татко започна да проявява артистични наклонности. Защото до този момент и двамата бяхме абсолютно убедени, че какъвто и да е произхода на моите артистични заложби, той няма нищо общо с него и роднините му. Докато все още беше собственик на обущарницата, той нито веднъж не се сети да направи по нещо хубаво за нас от парчетата кожа, които му оставаха. Например, колан за мен или чантичка на мама. Той си беше сериозен кърпач и нищо повече.

И изведнъж, сякаш изпаднал в транс, започна да прави великолепни каубойски ботуши, които предлагаше от врата на врата и които създаваше с най-простите ръчни инструменти. Бяха не само здрави и удобни, бяха истински произведения на изкуството, неповторимо украшение за мъжките крака. Бяха обсипани със златни и сребърни декоративни орнаменти — звезди, орли, цветя, препускащи мустанги — всичките направени от тенекия за консерви и бирени капачки.

Но тази промяна в живота му не ми се отрази толкова благоприятно, колкото вероятно сте си представили.

Защото от нея ме побиваха тръпки, особено когато надничах в очите му. Те бяха пусти, изпразнени от всякакво човешко съдържание.

* * *

Години по-късно открих същото състояние у Тери Кичън, най-добрият ми приятел. Изведнъж започна да рисува картини, които днешните познавачи поставят на върха на пирамидата на всички абстрактни експресионисти, по-високо и от Полок, и от Ротко.

Предполагам, че това беше хубаво, но когато надникнах в очите на най-добрия си приятел, в тях също нямаше нищо човешко.

* * *

Ох, господи.

Както и да е. Някъде около Коледа на 1932 година писмата на Мерили вече се валяха навсякъде из къщата, много от тях дори не си бях направил труда да отворя. Омръзна ми да съм й читател.

После пристигна телеграмата, адресирана до мен. Преди да я отворим татко отбеляза, че това е първата телеграма, която някой от нашето семейство получава. Ето какво пишеше в нея:

СТАВАШ МОЙ УЧЕНИК. ПЛАЩАМ ПЪТНИТЕ, ПЛЮС СТАЯ, ХРАНА, ДЖОБНИ. УРОЦИ ЖИВОПИС.

ДАН ГРЕГЪРИ