Кърт Вонегът
Синята брада (6)

4

Живея толкова отдавна в света на изкуството, че вече никак не ми е трудно да си представям миналото като една безкрайна разходка през различни галерии и музеи, подобни на Лувъра, в който усмихващата се „Мона Лиза“ надживява вече с трийсет години следвоенната боя-чудо „Сатийн Дура-лукс“. Но картините, които вероятно ще запълнят последната галерия на моя живот, са съвсем реални. Ако искам, мога да ги докосвам или, следвайки препоръките на вдовицата Бърман с псевдоним „Поли Медисън“, да ги продам на първият, който предложи добра цена. А най-хубаво, според собственото й откровение, „да ги разкарам по дяволите“.

Във въображаемите галерии на моето съзнание висят и собствените ми абстрактно-експресионистични творения, възкресени по чудотворен начин от Единствения Критик за деня на Страшния съд. Редом с тях са окачени произведенията на няколко европейски художници, които съм купувал като войник за по няколко долара, блокче шоколад или чифт найлонови чорапи. До тях са рекламите, които създавах преди да постъпя в армията — приблизително около денят, в който от Сан Игнасио долетя вестта за смъртта на баща ми в кинотеатър „Бижу“.

Още по в дъното са илюстрациите на Дан Грегъри за различни списания. Същият Дан Грегъри, при когото чиракувах едва навършил седемнайсет години. Изхвърли ме месец преди да стана на двайсет. Отвъд неговата галерия са окачени момчешките ми цапаници без рамки, запазени поради простия факт, че никое друго хлапе на моята възраст не се занимаваше с подобни глупости.

Най в дъното, оттатък вратата, която съм отворил към далечната 1916 година, също е окачена една рамка. Но тя не е на картина, а на фотография. На нея личи благороднически дом с елегантно извита алея и колонада над входната врата. Това би трябвало да е къщата в Сан Игнасио, която Вартан Мамигонян продал на родителите ми срещу по-голямата част от скъпоценностите на мама.

Тази снимка бе стояла години наред на нощната масичка на родителите ми, заедно с фалшивия нотариален акт, обсипан с подписи и восъчни печати. Там, в малкото апартаментче над обущарницата на баща ми. Предполагам, че той ги е изхвърлил чак след като мама почина. Но не и снимката. Нея татко ми подари на перона на гарата, малко преди да се кача на влака за Ню Йорк, за да си търся късмета в големия град. Беше 1933 година, в разгара на Голямата депресия.

— Ако случайно попаднеш на тази къща, веднага да ми съобщиш! — поръча ми на арменски той. — Където и да се намира, тя си е моя!

* * *

Тази снимка вече я няма. Скъсах я на парченца, когато се прибрах в Ню Йорк след погребението на татко в Сан Игнасио. Бях един от тримата, които присъстваха на него. Скъсах я, защото ме беше яд на мъртвия. Скъсах я, защото стигнах до заключението, че той беше измамил мама и себе си далеч по-лошо, отколкото ги бе измамил Вартан Мамигонян. Не Мамигонян ги беше накарал да останат в Сан Игнасио, вместо да се преместят във Фресно, където арменска колония наистина съществува, където сънародниците ни са си помагали, съхранявали са език и религия, а едновременно с това са успявали да осигуряват все по-добър живот за себе си и децата си под слънцето на Калифорния. Точно там татко е можел да стане отново уважаван от всички учител!

О, не! Не Мамигонян го превърна в най-нещастния и самотен обущар на света!

Арменците се справят чудесно в тази страна за краткото време, от което са се заселили тук. Съседът ми от запад Ф. Доналд Касабян е вицепрезидент на „Метрополитън Лайф“, така че тук, на брега на изключителния Ийст Хамптън, вече имаме двама арменци, и то един до друг! Някогашното имение на Дж. П. Морган в Саутхамптън днес принадлежи на Кеворк Хованесян, който едва миналата седмица продаде студията си „Туенти Сенчъри Фокс“.

Тук арменците преуспяват не само в бизнеса. Великият писател Уилям Сароян и новоизбраният президент на Чикагския университет доктор Джордж Минтучян също са арменци. Доктор Минтучян е известен изследовател на творчеството на Шекспир — нещо, което баща ми също е можел да постигне.

Току-що в стаята влезе Сърк Бърман и прочете десетте реда, които току-що натраках на пишещата машина. Преди да излезе отново повтори, че баща ми очевидно е страдал от Синдрома за оцеляване.

— Всеки жив човек е оцелял човек, за разлика от мъртвите — рекох. — Следователно всички живи страдат от Синдрома за оцеляване. Обратното означава смърт. Вече ми призлява от хора, които гордо ми съобщават, че са от породата на оцеляващите! И в девет от всеки десет случая това са или канибали, или милиардери!

— Още не си забравил какъв е можел да стане баща ти — отвърна тя. — И затова крещиш!

— Не крещя — рекох.

— Чуваш се чак в Португалия! — настоя тя. Очевидно беше направила справка с картата в библиотеката, за да твърди подобно нещо. И наистина, ако човек вдигне платна и потегли от моя плаж право на изток, непременно ще стигне в Португалия. По-точно в пристанището Опорту.

— Завиждаш на баща си за преживяните изпитания — рече Сърк Бърман.

— Аз също съм преживял такива — отвърнах. — Имам само едно око, ако все още не си забелязала това.

— Сам каза, че не си изпитал кой знае каква болка и окото ти бързо е зараснало — справедливо отбеляза тя. Изобщо не помня как бях улучен, помня само приближаването на един бял германски танк, зад който, по заснежената люксембургска поляна, притичваха облечени в бяло германски войници. Когато са ме пленили съм бил в безсъзнание, ударили са ми инжекция морфин и се събудих едва във военната болница оттатък границата, на немска територия. Тя беше права: страданията ми по време на войната не бяха по-големи от страданията, които човек понася на зъболекарския стол.

 

А раната ми зарасна толкова бързо, че скоро ме изписаха от болницата и ме прехвърлиха в пленнически лагер като всеки обикновен затворник.

Въпреки това продължавах да настоявам, че заслужавам Синдрома на оцеляването не по-малко от татко. И тя ми зададе следните два въпроса:

— Понякога не си ли мислиш, че си единственият добър човек на света, а всички останали са мъртви? — беше първият.

— Не — отвърнах. И вторият:

— А не ти ли минава през ума, че сигурно си лош човек, а всички добри хора са мъртви. И че единствения начин за измиване на позора е собствената ти смърт?

— Не.

— Значи може да си мислиш, че заслужаваш Синдрома на оцеляването, но никога няма да го получиш! — Това беше съвсем категорично заключение. — Защо не опиташ с туберкулозата?

* * *

— Откъде си толкова осведомена за Синдрома? — попитах я аз. Въпросът не беше дебелашки, защото още по време на първата ни среща на плажа научих, че макар и евреи, двамата със съпруга й нямали информация за свои роднини или познати, ликвидирани от нацистите в Европа. Семействата и на двамата били заселени в Съединените щати от дълги години и отдавна били изгубили всякаква връзка с роднините си в Европа.

— Написах книга по този въпрос — отвърна тя. — Всъщност тя беше книга за хора като теб — хора, на които поне единият родител е преживял ужаса на масовото убийство. Казва се „Подземието“.

Излишно е да казвам, че не бях я чел, както не бях чел и останалите произведения на Поли Медисън. Макар че, откакто се запознах с авторката, ги откривах под път и над път, едва ли не като дъвката по щандовете на магазините.

* * *

А госпожа Бърман ме информира, че дори не е необходимо да напускам дома си, за да се сдобия с „Подземието“ и другите книги на Поли Медисън. Просто защото Силести, дъщерята на готвачката, ги имала всичките.

Госпожа Бърман, най-върлият противник на деликатността, който бях срещал на този свят, успя да ме информира и за още нещо — макар и едва петнайсетгодишна, Силести вече вземала хапчета против забременяване.

Невероятната вдовица Бърман ме запозна накратко със сюжета на „Подземието“. Три млади момичета — еврейка, японка и негърка, се чувствали необяснимо разделени от останалите си съученички. Решили да създадат свой собствен клуб, който, пак по неизвестни причини, нарекли „Подземието“.

По-късно установили, че всяка от тях има родител, дядо или баба, които са преживели някаква изкуствено предизвикана катастрофа и по тази причина неволно са им внушили, че живите са лоши, а само мъртвите са добри.

Дядото на негърката оцелял след масово клане в Ибос, Нигерия. Родителите на японката преживели атомната бомбардировка над Нагазаки, а бащата на еврейката успял да избегне унищожението в нацистки лагер на смъртта.

* * *

— „Подземието“ е чудесно заглавие за подобна книга — рекох.

— Точно така — отвърна Сърк Бърман. — Аз се гордея със заглавията на своите книги!

Тя наистина се мисли за най-умната на света. А всички останали са тъпи, тъпи, тъпи!

* * *

Тя каза, че художниците трябва да наемат писатели да им кръщават картините. По стените на тази стая висят платна с имена като „Опус Девет“, „Син изгорял портокал“ и прочие. Моята най-известна, но за съжаление вече несъществуваща картина, която беше с размери 20 х 4 метра и красеше фоайето на компанията GEFFCo на „Парк Авеню“, бе наречена просто „Уиндзорско синьо номер 17“. Може би се досещате, че уиндзорското синьо беше постигнато благодарение на тенекии със споменатата вече боя „Сатийн Дура-лукс“.

— Имената са нарочно некомуникативни — рекох.

— Какъв е смисълът да си жив, след като не искаш да си комуникативен? — отвърна с въпрос тя.

Макар че за петте седмици, през които е мой гост, се бе срещнала с редица високоуважавани люде, пристигнали чак от Швейцария или Япония да се запознаят с моята колекция, тя продължаваше да се отнася с пренебрежение към нея. Не промени отношението си, дори когато просто пред очите й свалих от стената един Ротко и го продадох на музея „Гети“ за милион и половина долара.

— Трябва да се радваш, че се отърва от този боклук — беше нейната реакция. — Направо ти скапва мозъка, защото е абсолютна безсмислица! Сега намери някой друг вехтошар и му пробутай останалите!

* * *

Току-що, още докато разговаряхме за Синдрома на оцеляването, тя ме попита дали баща ми е искал турците да бъдат наказани за престъпленията си срещу арменците.

— Същият въпрос му зададох, когато бях осемгодишен — отвърнах. — Тогава си представях, че животът е много по-вълнуващ, ако в него присъства жаждата за отмъщение… Татко остави инструментите и се взря през прозорчето на малката си работилничка. Неволно проследих погледа му и видях навън двойка индианци-лума. Резерватът им се намираше на няколко километра извън града, а мен самият често ме бъркаха с индианче. Много ми харесваше, защото по онова време мислех, че няма нищо по-лошо на света от това да бъдеш арменец.

А татко дълго мълча и накрая отвърна на въпроса ми така:

— От турците искам само едно — да си признаят, че след нашето прокуждане страната им е станала още по-грозна и по-тъжна!

* * *

Днес следобед направих една мъжествена обиколка по границите на своето имение и срещнах съседа си от север, малко зад някогашния хамбар за картофи. Той се казва Джон Карпински и е кореняк. Продължава да се занимава с отглеждането на картофи като своя баща, макар че цената на един акър от земята му положително е надскочила осемдесет хиляди долара. По простата причина, че всяка построена върху нея къща ще има прекрасен изглед към океана. В това имение са прекарали живота си три поколения от рода Карпински и, разглеждано от арменска гледна точка, то положително е късчето свещена земя в подножието на планината Арарат.

Карпински е огромен мъжага, който почти винаги е облечен в работен комбинезон. Наричат го „Големия Джон“. Подобно на Пол Слейзингьр и мен, той също е ветеран от войната и е бил раняван. Но е по-млад от нас и е участвал в една друга война — Корейската.

А „Малкия Джон“ — неговият единствен син, е бил убит във Виетнамската война.

На всекиго по война, асортиментът е достатъчно богат.

* * *

Хамбарът и шест акра земя около него някога са принадлежали на бащата на Големия Джон, а той ги продал на скъпата Едит и първия й съпруг.

Големия Джон прояви интерес към особата на госпожа Бърман. Аз му признах, че връзката между нас е напълно платоническа; че тя малко или повече се е самонастанила у дома; че с радост бих я изпратил обратно в нейния Балтимор.

— Прилича на мечок — рече той. — Влезе ли ти мечок в къщата, отиваш на хотел и чакаш да си тръгне… Друг начин няма.

Някога Лонг Айлънд е бил пълен с мечки, но сега едва ли е така. Той каза, че е научил много неща за мечките от баща си, който, вече шейсетгодишен, бил нападнат от една гризли в парка Йелоустоун. Отървал кожата, но след това започнал да чете всичко, което било написано за мечките.

— Та оная мечка има изцяло заслугата, че моят старец се хвана на стари години за книгите — заключи Големия Джон.

* * *

Госпожа Бърман е страшно нетактична и шумна, господи! Особено когато нахлува тук и се залавя да чете какво съм натракал на машината, без изобщо да си прави труда да иска разрешение за това.

— Защо никога не използваш точка и запетая? — ще попита. Или пък: — Защо го накъсваш на дребни парчета, вместо да го оставиш да се лее свободно?

Ей такива неща!

Когато се движи из къщата чувам не само стъпките й, а и шумния начин, по който отваря разни врати и чекмеджета. Вече е изследвала всички кюшета на къщата, включително мазето. Един ден се измъкна оттам и рече:

— Знаеш ли, че долу имаш шейсет и три галона „Сатийн Дура-лукс“?

Беше ги преброила, господи!

Изхвърлянето на тази боя беше забранено от закона, тъй като бе установено, че с времето тя се разпада на изключително силна отрова. Ако искам да се освободя с т нея по легален начин, трябва да я превозя до специалното сметище за силно токсични вещества, което се намира в Питчфорк, щата Уайоминг. Никога не се наканих да го сторя и боята продължава да си стои в мазето.

* * *

Не беше преровила единствено ателието ми в бившия хамбар за картофи. Той представлява дълга и тясна постройка с широка плъзгаща се врата. Прозорци няма, в двата края са иззидани големи тумбести печки, чиято цел е да поддържат постоянна температура в помещението дори и през най-студените дни. Така картофите нито замръзват, нито прорастват и могат да изчакат най-подходящото време за продажба.

Подобни постройки с необичайни размери, прибавени към ниските наеми, привлякоха насам много художници от годините на моята младост, особено онези, които рисуваха на платна с големи размери. Аз самият също не бих успял да завърша осемте панела, от които се състоеше „Уиндзорско синьо номер 17“, ако не бях наел този хамбар.

* * *

Любопитната вдовица Бърман с псевдоним „Поли Медисън“ не успя да проникне в ателието, а дори и да надникне в него, просто защото то беше лишено от прозорци и преди две години, непосредствено след смъртта на съпругата ми, лично заковах вратата с десетсантиметрови гвоздеи, а отвън я окичих с шест огромни катинара.

Самият аз също не съм влизал оттогава. Да, вътре има някои неща, които ще видят бял свят едва след като умра и бъда погребан до скъпата Едит. Те не са някакви патетични символи, както може би сте си помислили, например счупена на две четка за рисуване върху недовършено пурпурно сърце на чисто пометения под. Не са и някоя дебелашка шега от сорта на картина с картофи, символизираща акта на връщането на хамбара към първоначалното му предназначение, нито пък рисунка на Дева Мария в костюм за езда и резен диня в ръка, както някои хора биха допуснали.

Няма и автопортрет.

Няма никакви послания с религиозна насоченост.

Измъчвам ли ви? Добре, малко ще ви помогна — онова, което се намира там, е по-голямо от кутия за хляб и по-малко от планетата Юпитер.

* * *

Дори Пол Слейзингър няма представа какво има в хамбара, макар постоянно да ми повтаря, че това нашето не може да бъде приятелство, след като отказвам да споделя тайната си с него.

Хамбарът получи доста голяма популярност в артистичните кръгове. Повечето от моите посетители неизменно проявяват желание да надникнат вътре, особено след като вече са разгледали колекцията. Аз им отговарям, че могат да го разгледат външно и че именно външният му изглед е оставил следа в историята на американското изобразително изкуство. На времето Тери Кичън използва за пръв път прочутата си помпа за пръскане на боята именно там, край хамбара, опрял в стената своя Хераклит.

— А това, което се намира вътре — подхвърлям накрая аз, — представлява една малка и незначителна тайна на също така дребен и незначителен старец. Тя ще стане известна на света едва след като замина за голямата картинна разпродажба горе, на небето.