Кърт Вонегът
Синята брада (32)

30

Мерили разбрала, че съпругът й е английски агент чак в края на войната. До този момент и тя, като всички останали, го смятала за безволев глупак, но му прощавала, тъй като двамата живеели изключително леко и безпроблемно.

— Винаги беше забавен и любезен, засипваше ме с комплименти — каза тя. — Изпитваше истинска наслада от компанията ми, двамата непрекъснато танцувахме!

Оказа се, че още една жена в живота ми е обзета от манията за танци, готова да приеме поканата на всеки евентуален партньор.

— Но ти никога не си танцувала с Дан Грегъри — изразих недоумението си аз.

— Той не искаше — отвърна тя. — Ти също.

— Но аз никога не съм умеел да танцувам!

— Който иска, умее! — отвърна тя.

* * *

Новината, че съпругът й е английски шпионин, почти не я изненадала.

— Гардеробът му беше пълен с парадни униформи, а аз така и не си направих труда да науча коя при какъв случай се носи — рече тя. — Всички бяха обсипани с разни емблеми и инициали, значението на които така и не успях да дешифрирам. Никога не го попитах: „За какво са ти дали този медал. Бруно? Какво означава орелът на ръкава ти? Какви са тези кръстове на якичката?“ Може би затова приех признанието му, че е английски шпионин, просто като част от многобройните му военни дрънкулки. То просто нямаше нищо общо нито с мен, нито с него.

Очаквала, че ще се чувства ужасно след разстрела му, но на практика не станало нищо подобно. А после си дала сметка, че италианския народ е единственият й истински и верен приятел.

— Отнасяха се към мен с обич, Рабо — рече тя. — Аз също ги обичах и пет пари не давах за дрънкулките, с които се кичеха!

— Тук съм си у дома, Рабо — добави тя. — Никога не бих подозирала за съществуването на тази прекрасна страна, ако не беше оня откачен Дан Грегъри. Но благодарение на няколко разхлабени винтчета в главата на някакъв московски арменец, аз съм си у дома. У дома!

* * *

— А сега ми разкажи какво прави ти през всичките тези години — подкани ме тя.

— Не знам защо, но имам чувството, че в живота ми няма абсолютно нищо, което би представлявало интерес за теб — отвърнах аз.

— Хайде, хайде! — рече тя. — Изгубил си едно око, оженил си се, възпроизвел си се на два пъти и отново си се заловил да рисуваш! Нима това е безинтересен живот?

А аз си помислих, че от онзи празник на Свети Патрик насам, в който изгубих своята девственост с тази красива жена, наистина се бяха случили няколко интересни събития, от които се чувствах горд и щастлив. Не бяха много наистина, но все пак се бяха случили. Знаех купища вицове, които си разказвахме с моите приятелчета край масата в кръчмата „Седар“. Заех се да й ги разказвам. Тя беше живяла истински живот, докато аз бях събирал вицове. Тя си беше у дома, а аз нямах дом и едва ли някога щях да имам.

* * *

Войнишки анекдот номер едно:

— По време на освобождението на Париж отивам да видя как е Пабло Пикасо — този истински Сатана в очите на Дан Грегъри — започнах аз. — Той отваря вратата без да сваля веригата и вика, че е зает и не иска да го безпокоят. Навън все още продължават престрелките. После затръшва вратата и я заключва.

— Вероятно е научил какви ужасни неща е казвал за него нашият господар и закрилник! — засмя се Мерили. После добави, че ако знаела, че съм жив щяла да запази едно италианско списание, в което имало колаж на Пикасо от реклами на американски цигари — нещо, което само ние двамата бихме оценили по достойнство. Оригиналните реклами показвали как трима каубои пушат около лагерен огън, а Пикасо ги разместил така, че от тях се получила котка.

Сред всички експерти на света само Мерили и аз бихме успели да идентифицираме художника на изопачения плакат — и той можеше да бъде единствено Дан Грегъри.

Тривиално, нали?

* * *

— Вероятно Пикасо за пръв и последен път обръща някакво внимание на най-известния художник в историята на Америка — рекох.

— Вероятно — кимна Мерили.

* * *

Войнишки анекдот номер две:

— Плениха ме само няколко месеца преди края на войната — рекох. — Позакърпиха ме в някаква болница, после ме пратиха в един лагер южно от Дрезден, в който изобщо не даваха храна. В Германия всичко беше изядено. Ставахме все по-кльощави и кльощави, с изключение на един тип, когото бяхме избрали да разпределя оскъдната дажба.

Нито за миг не го оставяхме насаме с храната. Наблюдавахме го внимателно от момента на пристигането й до разпределянето и на равни порции. Въпреки всичко той запази теглото си и изглеждаше напълно щастлив, докато всички останали се бяхме превърнали в скелети.

Единствената му облага бяха трохите по масата и това, което оставаше по ножа и черпака.

Между другото, точно с това явление се обяснява просперитета на голяма част от съседите ми по крайбрежието. Извоювали си репутацията на надеждни хора, те управляват почти цялото богатство на тази общо взето банкрутирала държава, а трохите от него са им напълно достатъчни за едно охолно и безметежно съществуване.

* * *

Стар войнишки анекдот номер три:

— Една майска вечер ни изкараха от лагера под строй — започнах аз. — Дадоха ни почивка някъде около три сутринта и ни казаха да поспим под открито небе, кой както се устрои.

На разсъмване открихме, че конвоят е изчезнал и ние сме съвсем сами в подстъпите на закътана долина, край руините на древна наблюдателна кула. В ниското се бяха скупчили хиляди хора като нас, изоставени или по-скоро изхвърлени там от своите пазачи. Те не бяха само военнопленници. Сред тях имаше хора, изхвърлени от концентрационни лагери, от фабрики и заводи, където бяха упражнявали робски труд, от обикновени затвори за престъпници, от психиатрични заведения. Идеята беше да ни стоварят колкото може по-далеч от населените места, пък ние да се оправяме както можем.

Имаше и много цивилни, избягали от руския, английския или американския фронт. Фактически тези фронтове се бяха срещнали и слели около нас, както на север, така и на юг.

И накрая — в тълпата имаше и стотици войници от редовната германска армия в пълно бойно снаряжение. Те просто чакаха да видят на кого трябва да се предадат.

— Царството на Мира — рече Мерили.

Смених военната тема и разказах на Мерили как след дълго прекъсване се бях завърнал към рисуването и за свое собствено удивление бях създал няколко толкова сериозни платна, които несъмнено биха накарали Дан Грегъри да се обърне в геройския си гроб, там в Египет. Платна, които никой никога не беше създавал до този момент.

— Моля те, моля те! — изрази шеговит протест тя. — Не започвай пак с изкуството! И без това цял живот няма да се измъкна от неговото блато!

Въпреки това слушаше внимателно разказа ми за нашата малка банда в Ню Йорк, чиито платна си приличаха само по едно: че не изразяваха абсолютно нищо, освен собствената си самобитност.

Когато свърших, тя поклати глава и въздъхна: — Направили сте това, което никой сериозен художник не би посмял да стори на своето платно. И сега оставяте американците да напишат отдолу КРАЙ с едри букви.

— Надявам се, че не това е била нашата цел — рекох. — Аз пък се надявам, че е точно това — възрази тя. — След всичко, което мъжете са сторили на жените, децата и всички останали беззащитни същества на тази земя, мисля че е крайно време не само под техните картини, но и под всяка скулптура, пиеса, поема или книга, създадена от мъж, да се постави следния надпис: „Ние сме твърде ужасни за този хубав божи свят! Предаваме се! Отиваме си! Край!“

* * *

После каза, че неочакваната ни среща е истински късмет за нея, тъй като само аз съм в състояние да разреша успешно проблема й с част от вътрешното обзавеждане, който я мъчи от години: какви картини да постави на голите правоъгълници между подпорните колони на ротондата.

 

— Иска ми се да оставя някаква следа от присъствието си тук — рече тя. — И мисля, че ротондата е най-подходящото място.

— По едно време бях решила да наема жени и деца и да ги накарам да направят стенописи за всичко, което са преживели — лагерите на смъртта, атомната бомбардировка над Хирошима, минирането на пътища и сгради, а може би и изгарянето на вещици и хвърлянето на християните в клетките на дивите зверове през Средновековието… Но после стигнах до заключението, че подобен акт със сигурност ще накара мъжете да проявят още по-голяма жестокост и деструктивност, ще ги накара да си кажат: „А! Та ние сме по-могъщи от боговете! Нищо не може да ни спре, дори когато вършим най-ужасни неща!“

— Ето защо твоята идея е много по-разумна, Рабо. Нека мъжете, които дойдат в моята ротонда, да не открият нищо окуражително в нея. Нека стените крещят насреща им: Край! Край!

* * *

Така бе родена втората голяма колекция от творби на американските абстрактни експресионисти след моята. А тя, между другото, бавно, но сигурно, превръщаше в просяци както мен, така и семейството ми, защото разходите по съхранението й бяха съсипващи, а никой не искаше да купува подобни картини!

Мерили поръча десет парчета, по хиляда долара всяко. Без да ги вижда, доверявайки се изцяло на моята преценка.

— Ти се шегуваш! — възкликнах аз.

— Графиня Портомаджоре никога не се шегува! — отвърна тя. — А аз съм толкова благородна и богата, колкото всички предишни обитатели на този дворец! Затова прави каквото ти казвам!

И аз се подчиних.

* * *

После попита дали нашата малка банда се беше кръстила някак. Не, изобщо не бяхме мислили за това. Кръстиха ни критиците. По нейно мнение би трябвало да се наречем „Банда Генезис“, тъй като сме се завърнали към самото начало на Битието — още преди формирането на Материята.

Идеята ми се стори добра и реших да я предложа на останалите като се върна у дома. Но стана така, че никой от нас не я възприе, по неизвестни за мен причини.

Приказвахме часове, навън се мръкна.

— Мисля, че вече е време да си вървиш — каза накрая Мерили.

— Звучи ми като това, което ми каза преди четиринайсет години, на деня на Свети Патрик — рекох.

— Дано този път не ме забравиш толкова бързо — отвърна тя.

— Никога не съм го правил.

— Забрави да се тревожиш за мен — рече тя. — Давам ти честната си дума, графиньо — изправих се аз. — Това повече няма да се случи.

Оказа се, че това е последната ни среща, въпреки че си разменихме по няколко писма. Едно от тях току-що изрових от архивите си — датирано е 7 юни, 1953-а, около три години след нашия разговор във Флоренция. В него тя твърди, че в крайна сметка не сме успели да рисуваме картини за нищото, тъй като във всяко от платната ни откривала присъствието на хаоса. „Кажи това и на останалите членове на «Генезис»“, пише тя. Всичко, разбира се, е една приятна шега.

Пазя копието на телеграмата, с която отговорих на това писмо. Ето го:

ТАМ НЕ ТРЯБВА ДА ИМА ДОРИ ХАОС. ЩЕ ДОЙДЕМ ДА ГО НАРИСУВАМЕ НА МЯСТО. ЧЕРВЕНИ ЛИ СА ЛИЦАТА НИ. СВЕТИ ПАТРИК.

Сводка от настоящето: Пол Слейзингър доброволно реши да иде в психиатричната клиника на болницата за администратори-ветерани в Ривърхед. Наистина не знам как да се справя с лошите химически съединения, които тровят кръвообращението му. Дори сам си признава, че се превръща в маниак. Госпожа Бърман не крие удоволствието си, че той се маха оттук.

Май наистина ще е по-добре грижата за Слейзингър да поеме неговия Чичо Сам.