Кърт Вонегът
Синята брада (23)

21

Дан Грегъри ни спипа на излизане от Музея на модерното изкуство заради Деня на Свети Патрик, празнуван шумно на платното на Пето авеню на половин пресечка по-нататък. Тълпата весели хора обърка движението и неговият открит „Корд“ — най-красивото транспортно средство, произвеждано някога в Съединените щати — се оказа блокиран точно пред входа на музея. Беше двуместен спортен автомобил, зад волана му седеше Фред Джоунс, старият авиатор от Първата световна война.

Така и не разбрах какво би могъл да прави Фред със своята сперма. Ако трябва да се опирам на предположения, бих казал, че си я пази точно като мен. Поне такъв вид имаше зад волана на оная върховна кола, но по дяволите Фред! Още доста време всичко щеше да му е наред, а после, когато му видеха сметката в Египет, аз щях волю-неволю да пристъпя в реалния свят и да се опитам да стоя на краката си!

Всеки носеше по нещо зелено! И тогава, съвсем като днес, дори негрите и евреите-хасиди предпочитаха да носят нещо зелено, за да не си навлекат гнева на ирландците-католици. Всички ние — Мерили, Дан Грегъри, Фред Джоунс и аз — също носехме зелено. Дори Сам Ву в кухнята беше намъкнал зелена престилка.

Грегъри насочи пръст към нас и гневно изрева:

— Пипнах ви! Не мърдайте, искам да говоря с вас!

После прескочи вратичката на колата, разблъска навалицата и се изправи насреща ни със свити юмруци и широко разкрачени крака. Макар често да понатупваше Мерили, мен никога не беше докосвал. Странно, но никой не ме бе удрял. Никога!

Причина за нашето вълнение беше сексът: младостта срещу натрупаните години, богатството и властта срещу физическата привлекателност и откраднатите мигове удоволствие… И прочие, и прочие. Но Грегъри говореше единствено за лоялност, благодарност и модерно изкуство. Между другото модерността на картините в музея се изчерпваше с факта, че повечето от тях са рисувани преди Първата световна война, т.е. — преди ние с Мерили да сме били родени! Тогавашното общество е приемало изключително бавно промените в художествените похвати. Докато днес, естествено, всяка новост мигновено се обявява за шедьовър!

* * *

— Паразити! Неблагодарници! Мръсни хлапета! — фучеше Грегъри. — Любещият татко поиска от вас само едно: никога да не стъпвате в Музея на модерното изкуство! Съмнявам се дали хората, които го слушаха, изобщо си даваха сметка, че се намират пред музей. По-вероятно е да си мислеха, че ни е пипнал на входа на хотел или къща с апартаменти под наем — изобщо място с легла за любовници. А в случай, че буквално са възприели онова „татко“, те положително са решили, че той е мой баща, защото двамата с Грегъри доста си приличахме. — Беше символично, не разбирате ли? — питаше той. — Беше начин да докажете, че сте на моя, а не на тяхна страна! Не се страхувам, че ще разгледате струпаните вътре боклуци! Вие сте част от моя екип и би трябвало да се гордеете с това! — Малко поуспокоен, той тъжно поклати глава: — Точно затова желанието ми беше толкова просто и ясно: „Стойте по-далеч от Музея на модерното изкуство!“

Двамата с Мерили бяхме толкова изненадани от неочакваната среща, че дори забравихме да си пуснем ръцете. Изскочихме навън ръка в ръка като влюбени и съвсем като влюбени забравихме да се пуснем.

Едва сега си давам сметка, че Дан Грегъри ни спипа точно в момента, в който ние с Мерили бяхме стигнали до негласното споразумение да се любим още същия следобед. Вече мисля, че щяхме да го сторим независимо дали Грегъри ни бе спипал, или не. Нещата просто не можеха да бъдат овладени. Досега винаги съм твърдял, че нямаше да стигнем до леглото, ако Грегъри не беше ни хванал.

Нищо подобно.

* * *

— Хич не ми пука какви картини разглеждате! — продължи той. — Единственото, за което ви помолих, беше да не удостоявате с внимание една институция, която си въобразява, че лекетата, храчките, плесканиците, мацаниците, лигите и повръщането на някакви лунатици, дегенерати и шарлатани са безценно съкровище, на което всички трябва да се възхищаваме!

В опита си да реконструирам точно изречените толкова отдавна от Грегъри думи, аз не мога да не се почувствам трогнат от вниманието, с което той, подобно на повечето разгневени мъже в смесена компания, избягва употребата на думи, които биха прозвучали обидно в ушите на деца или дами — като например „лайно“ и „ебане“.

Сърк Бърман твърди, че употребата на някога забранените думички е нещо съвсем нормално, тъй като днешните жени и деца са свободни да обсъждат без свян своите тела и така могат да се грижат за тях по един наистина интелигентен начин.

— Може и да е така — отвърнах аз. — Но не ти ли се струва, че цялата тази откровеност доведе до изчезване на красноречието? — После й дадох пример с дъщерята на готвачката, която нарича „задник“ всеки, когото не харесва, независимо от причините на своята неприязън. — Нито веднъж не чух от устата й смислено обяснение за причините, които я подтикват да окичи въпросната личност с този проктологичен прякор.

* * *

— Избрахте най-жестокия начин да ме нараните! — Продължи с английския си акцент Грегъри. — Тебе те третирах като свой син — кимна към мен той, после се извърна към Мерили: — А тебе — като родна дъщеря! И ето каква отплата получавам! Не ме боли толкова, че сте влезли вътре, не! Боли ме като ви гледам колко сте щастливи на излизане! Подобно щастие не може да бъде нищо друго, освен гавра с хора като мен, отдали живота си на сериозното изкуство!

После каза, че ще накара Фред да го откара на Сити Айлънд и ще остане на борда на яхтата „Арарат“ дотогава, докато Фред не го увери лично, че двамата с Мерили сме се изнесли от жилището му на Четирийсет и осма улица и от присъствието ни там не е останала никаква следа.

— Махайте се от очите ми! — приключи той. — Радвам се, че се отървавам от боклуци като вас!

Господи, каква сюрреалистична постъпка от един всепризнат майстор на реализма! Възнамеряваше да се засели на борда на трийсетметрова яхта, която дори не е спусната на вода! Ще му се наложи да влиза и излиза от нея с помощта на стълба и да прибягва до услугите на тоалетната и телефона, които са чак на пристанището!

Спомнете си само за невероятното му ателие, за тази жива халюцинация, създадена с толкова труд и средства!

А по-късно ще уреди да бъде убит заедно с единствения си приятел, и двамата намъкнали италиански бойни униформи!

Ако се абстрахираме от картините на Дан Грегъри, неминуемо ще стигнем до заключението, че животът и постъпките му са далеч по-малко свързани с реалността дори и от най-радикалното течение на модерното изкуство!

Кратка вест от настоящето: След дълъг и сложен разпит Сърк Бърман току-що направи откритието, че никога не съм изчел докрай дори една книга на своя бивш приятел Пол Слейзингър.

Оказа се, че тя ги е изчела всичките, и то само откакто се беше нанесла тук. Защото аз ги притежавам — там, на малката лавица на честта в ъгъла на библиотеката. Всички са с автограф на автора, поставен под неизбежните признания за дългогодишно вярно приятелство. За повечето от тях съм чел по някоя и друга критика в печата и имам съвсем точна представа за успеха им.

Според мен Пол знае отношението ми, макар че никога не сме говорили открито по този въпрос. Прекрасно зная колко е немарлив в живота и вероятно именно затова не мога да го възприема сериозно като писател. Как бих могъл да дам тежест на високомерните му преценки в печата за неща като любовта и омразата, Бог и Човек, максимата че целта оправдава средствата и прочие, и прочие? Всъщност не му дължа нищо, тъй като и той никога не ме е признавал нито за художник, нито за колекционер.

Но на какво тогава се беше крепила връзката ни?

На самотата и на някои доста сериозни рани, получени през Втората световна война.

* * *

Сърк Бърман наруши обещанието си да не говори за тайната, заключена в хамбара. Изрови от библиотеката голям илюстрован справочник с прокъсана корица, подгънати и оплескани с боя страници, въпреки сравнително скорошното му издаване — преди някакви си три години. В него се дава подробно описание на всички военни униформи, носени по време на Втората световна война, независимо дали става въпрос за пехота, военноморски или военновъздушни сили. После директно ме попита има ли нещо общо с това, което е заключено в хамбара.

— Може да има, може и да няма — отвърнах.

Но на вас ще ви кажа под секрет: има, има!

* * *

И тъй, двамата с Мерили се помъкнахме към дома като посрани дечица. Отвреме навреме се хващахме за ръце и избухвахме в смях, настроението ни се подобряваше и все повече се харесвахме.

Пред един бар на Трето авеню се биеха двама бели мъже. Спряхме да погледаме. Никой от двамата не носеше зелено, в замяна на това и двамата ръмжаха на някакъв много странен език. Сигурно бяха македонци, баски, или пък кореняци от Фризийските острови. Нещо такова… Като последица от падането си по стълбите на един арменец, Мерили леко накуцваше с левия крак. Един друг арменец я прегръщаше и рошеше косата й, а с ерекцията му можеше да се счупи кокосов орех! Харесваше ми да си представям, че сме мъж и жена. Сам по себе си животът може да бъде тайнство, в нашия случай пряко свързано с прогонването ни от райската градина. Вкопчени един в друг, ние се отправяхме към неизвестната пустош. Само не мога да разбера защо толкова много се смеехме. Пак припомням възрастта ни: аз нямах още двайсет, а тя беше на двайсет и девет. Мъжът, на когото възнамерявахме да сложим рога, беше на петдесет и три и му оставаха още само седем — отрязък от време, сам по себе си един цял детски живот, ако се замисли човек. Представяте ли си — цели седем години!

* * *

Вероятно двамата с Мерили бяхме толкова весели, защото ни предстоеше да извършим и четвъртото от онези неща, за които Бог ни е създал. Първите три са ядене, пиене и сън. В него нямаше нито мъст, нито предизвикателство, нито скверност. Не го направихме нито в леглото, което тя бе споделяла с Грегъри, нито в леглото на Фред Джоунс в съседната стая, нито във величествената гостна с френска имперска мебел, нито в ателието. Не го направихме дори в собственото ми легло, макар на практика да имахме на разположение цялата огромна къща с изключение на приземието, където властваше Фу Манчу. До известна степен безумното ни любене наподобяваше абстрактния експресионизъм, защото не можеше да бъде оприличено на нищо друго, освен на себе си. Спомням си как художникът Джим Брукс описваше своя стил, който по нищо не се различаваше от стила на останалите абстрактни импресионисти. — Полагам първата четка върху платното и чакам — казваше той. — И платното върши поне половината от работата!

Ако нещата вървят добре, платното предлага, а понякога дори изисква следващите щрихи. В случая с Мерили и мен ролята на първата четка изигра една продължителна, влажна, гореща и умопомрачително задушаваща целувка на крачка от входната врата.

Какво ще ми говорите за рисуване!

* * *

Образно казано, нашето платно изискваше нови, още по-влажни целувки, последвани от умопомрачително, близко до припадъка танго нагоре по стълбите, от което ни настръхваше кожата. Прекосихме просторната трапезария, съборихме някакъв стол, после го изправихме. Платното вече вършеше цялата работа, а не половината. То ни насочи към килера и неизползвания склад зад него, който имаше размери два на два. Единствената вещ вътре беше някакъв строшен диван, вероятно забравен от предишните собственици. През малкото прозорче, което гледаше на север, се виждаха единствено голите върхове на дърветата в задната градина.

Задъхани от желанието да създадем шедьовър, ние нямахме нужда от по-нататъшните инструкции на платното. Просто го създадохме.

* * *

Нямах нужда и от инструкциите на по-опитната и по-възрастна жена.

Право в целта, после още и още!

Обратната връзка беше страхотна! Сякаш цял живот само това бях правил! Едновременно с това беше и перспективна! Имах чувството, че ще върша това, докато съм жив. Него и нищо друго!

Така и стана. С тази разлика, че никога вече не проявих такива страхотни способности.

Никога вече платното на живота, ако мога да се изразя по този начин, не успя да подтикне мен и някоя от партньорките ми за създаването на нов сексуален шедьовър.

Което означава, че Рабо Карабекян все пак е създал своя шедьовър. Не върху платната, които му донесоха единствено кратка бележка под линия в дебелия том „История на изкуството“, а върху прекрасния килим на любовта. Нима нищо създадено от мен няма да ме надживее, с изключение вероятно само на хулите от страна на първата ми съпруга, синовете и внуците ми? Какво ми пука от това? Изобщо пука ли му на някого?

Горко ми. Горко на всички останали човеци, които оставят толкова малко наистина трайни и наистина добри неща след себе си!

* * *

След войната споделих с Тери Кичън как в продължение на три часа съвършена любов с Мерили имах чувството, че съм потънал в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса.

— Изпитал си небогоявление — рече той.

— Моля?

— Това е мой термин — обясни Тери. Тогава той още не знаеше, че ще стане велик художник и си запълваше времето с приказки, от момента, в който му купих онзи бояджийски пистолет ни деляха много години. От своя страна и аз не бях нищо повече от бъбривец, намерил компания в артистичните среди. Все още вярвах, че ще стана бизнесмен.

— Проблемът на Бог не се крие във факта, че прекалено рядко ни се явява — продължи Тери. — Проблемът Му се състои точно в обратното — Той практически постоянно ни стиска за гушите — мен, теб и всички останали.

Току-що се бил върнал от следобедната си обиколка в Метрополитенския музей на изкуството, в който много картини са плод на Божествена инструкция — онези за Адам и Ева, за Дева Мария и различните светци-многострадалци.

— Ако може да се вярва на художниците, подобни моменти идват изключително рядко — продължи той и си поръча още едно двойно уиски, сигурен, че ще оправя сметката. — Обикновено ги наричат „просветление свише“ или „Богоявление“, но аз мога да те уверя, че се срещат толкова често, колкото и мухите в кухнята.

— Разбирам — рекох. Мисля, че свидетел на тези разсъждения беше и Полок, макар че тримата получихме доста по-късно прозвището „Тримата мускетари“. Той беше истински художник, затова почти не говореше. Когато Тери Кичън стана истински художник, и той почти престана да говори.

— Бил си в необятната и страхотно приятна люлка на Космоса, а? — попита ме Тери. — Това е изключително точно описание на състоянието „небогоявление“ или поточно — на онзи изключително рядък миг, в който Всемогъщия ти пуска гушата и ти позволява да се почувстваш човек. Колко дълго трая това чувство?

— Не зная — колебливо отвърнах аз. — Може би около половин час…

— Точно така! — отвърна той и се облегна назад, изпълнен с дълбоко задоволство.

* * *

Това се случи май същия следобед, в който наех малко ателие за нас двамата. Намираше се на тавана на една къща на Юниън Скуеър и беше собственост на някакъв фотограф. В онези години наемите на подобни ателиета в Манхатън бяха просто смешни. Всеки художник можеше да си позволи да живее в Ню Йорк! Представяте ли си?!

— Жена ми ще ме убие, ако научи! — предупредих го аз.

— Давай й седем божествени просветления седмично и тя положително ще ти прощава всичко! — отвърна той.

— Лесно е да се каже — рекох.

Онези, които са убедени, че книгите на Поли Медисън разрушават основите на американското общество като обясняват на ученичките, че ако не внимават могат да забременеят и прочие неща, положително биха възприели теорията на Тери Кичън за небогоявленията като богохулство. Аз обаче не съм срещал друг човек, който с такава готовност да търси начини да служи на Бога. Би могъл да направи блестяща кариера на всяко поприще — на политиката, финансите, бизнеса или правото, свиреше превъзходно на пиано и беше отличен спортист. Ако беше останал в армията, положително щеше да стане генерал, а дори и Началник на Генералния щаб.

Но когато аз се запознах с него, той вече беше обърнал гръб на всички тези заложби и единствената му мечта бе да стане художник. Въпреки че не беше вземал уроци по рисуване и едва ли беше в състояние да очертае контурите на една обикновена ябълка!

— Все нещо на тоя свят трябва да си струва усилието — каза Тери. — А рисуването е едно от малкото неща в живота, които не съм опитвал никога.

* * *

Много хора са убедени, че Тери би могъл да рисува и, реалистично, стига да е искал. Това убеждение се базира на една малка картина, която доскоро беше окачена във фоайето ми. Той така и не й даде име, но днес тя е широко известна с наименованието „Магическия прозорец“. Изключвайки един съвсем малък фрагмент от нея, тя спокойно би могла да се окачестви като типично за Кичън произведение, което наподобява яркооцветен буреносен облак, заснет от спътник в стратосферата или каквото друго ви хрумне. Но ако внимателно се вгледате в споменатия фрагмент, с удивление ще откриете, че той представлява обърнато наопаки копие от известното платно на Джон Сингър Сарджънт „Портрет на мадам X.“, с прочутите млечнобели рамене, вирнато носле и всичко останало.

Много съжалявам, приятели, но тази причудлива добавка, този магически прозорец, не е работа на Тери и никога не би могъл да бъде. Направи го един смотан илюстратор, и то след дълги увещания от страна на Тери. Името му е малко странно: Рабо Карабекян.

* * *

Тери Кичън сподели, че е изпитвал небогоявление след уморителен секс само в двата случая, при които беше вземал хероин.