Кърт Вонегът
Синята брада (19)

17

Онази вечер сключихме нещо като договор. Всеки от нас поставяше своите условия — аз искам това, ти — онова и тъй нататък.

По неизвестни за мен причини вдовицата Бърман предпочиташе да живее и пише тук, вместо да се завърне в Балтимор. И по съвсем известни за мен причини, аз пък исках жизнерадостен човек като нея да се навърта наоколо и да ми подслажда дните. И знаете ли коя беше най-голямата й отстъпка по време на преговорите? Обеща да не споменава нито дума за хамбара.

* * *

Но нека се върнем в миналото:

След като при първата ни среща Дан Грегъри ми заповяда да създам супер-реалистична картина на ателието му, той каза, че иска от мен да науча наизуст едно особено важно изречение — „Царят е гол!“

— Повтори го няколко пъти, искам да го чуя от устата ти! — заповяда ми той.

— Царят е гол, царят е гол, царят е гол… — започнах аз. — Добре, много добре! — изръкопляска ми той. — Правиш го екстра, с необходимата доза чувство! Какво можех да отговоря? Чувствах се като „Алиса в Страната на чудесата“. — Искам от теб да казваш това изречение високо и със същото дълбоко убеждение всеки път, когато чуеш някой да казва добри думи за тъй нареченото „модерно изкуство“!

— Добре — рекох.

— Това изкуство е рожба на измамници, сомнамбули и дегенерати! — продължи наставленията си той. — А фактът, че все повече хора го вземат на сериозно доказва, че светът полудява! Надявам се, че си съгласен…

— Напълно — рекох аз и наистина мислех така.

— Мусолини също — подхвърли той. — Нали се възхищаваш от Мусолини?

— Да, сър.

— А знаеш ли какви ще бъдат първите му задачи, когато вземе властта?

— Не, сър.

— Ще подпали Музея на модерното изкуство и ще забрани със закон думата „демокрация“. А след това ще измисли нова дума за това, което сме, ще ни накара да се изправим лице в лице с това, което сме в действителност и винаги сме били, след което ще ни помоли да си гледаме работата както трябва. Или си гледаш работата, или пиеш рициново!

Десетина години по-късно го попитах какво мисли за народа на Съединените щати.

— Разглезени хлапета, които се молят да им се случи нещо страшно, а когато то наистина им се случи — тичат при татко да го питат какво трябва да правят! — отвърна той.

* * *

— Ще нарисуваш всичко така, както е в действителност! — нареди ми той.

— Да, сър.

— Това там е „Господарят на моретата“ — ръката му се насочи към някакъв модел на шхуна, който едва се виждаше над една от камините. — Макар да е използвал само платна, той е бил значително по-бърз от днешните товарни кораби. Помисли по този въпрос!

— Да, сър.

— След като го вместиш в прекрасната картина, която ти предстои да създадеш, двамата с теб ще го изследваме с лупа. Искам да научиш името на всеки детайл от такелажа и да можеш да ми обясниш неговото предназначение.

— Да, сър.

— Пабло Пикасо никога не би успял да постигне подобно нещо — подхвърли той.

— Не, сър.

Посегна към стойката и свали от нея една пушка

„Спрингфийлд“, модел 1906 година — основно оръжие на американската пехота по онова време. Там имаше и „Енфийлд“ — основно оръжие на английската пехота. Вероятно именно с такава пушка го бяха застреляли.

— Когато нарисуваш тази съвършена машина за убиване — погали спрингфийлда той, — искам да го направиш толкова реалистично, че да изпитам желанието да я заредя и да гръмна някой крадец! — После посочи някакъв чеп в края на цевта и ме попита за какво служи.

— Не зная, сър — рекох.

— Стойка за щик — информира ме той, после обеща да утрои обема на речника ми, като започне с описанието на частите на пушката, всяка от които има свое собствено име. А след като се справим с тази елементарна задача, която влиза в задълженията на всеки новобранец, ще преминем към номенклатурата на човешкото тяло, с всичките му там кости, хрущяли и вътрешни органи, които се изучават още в първи курс на медицинския факултет. Като чирак в Москва и него го карали да учи тези неща.

Беше сигурен, че духът ми ще се обогати от изучаването на простата пушка и изключително сложното човешко тяло, просто защото пушката е създадена да унищожава именно него — човешкото тяло.

— Кое е олицетворение на доброто и кое на злото? — попита ме той. — Пушката, или тази мека, подскачаща и кискаща се торба с кокали, която наричаме човешко тяло?

Казах, че пушката олицетворява злото, а човешкото тяло — доброто.

— Не си ли чувал, че тази пушка е създадена, за да могат американците да защищават от коварен враг своя дом и своята чест? — попита ме той.

Тогава изхитрувах и рекох, че всичко зависи от това, за кое тяло и за коя пушка говорим. Всеки от тези предмети би могъл да бъде носител както на доброто, така и на злото.

— И кой взема окончателно решение по този въпрос? — попита ме той.

— Бог?

— Не, тук на Земята!

— Не знам — признах си аз.

— Художниците! — извика той. — Те, заедно с разказвачите, поетите и историците са членовете на Върховния съд на Доброто и Злото! Аз също съм негов член, някога и ти може би ще станеш такъв!

Хубав пример за заблудите на духовното високомерие, нали?

Сега, като се замислям върху същността на нещата, стигам до заключението, че вероятно най-добрата черта на абстрактните експресионисти, особено на фона на безсмислените кръвопролития, причинени от зле усвоени уроци на историята, е категоричният им отказ да участват в състава на подобен съд.

Дан Грегъри ме търпя толкова дълго край себе си — около три години — просто защото аз се държах сервилно, а той имаше нужда от компания. Благодарение на упоритостта и гневните си избухвания по време на политически спорове, той беше изгубил голяма част от приятелите си, все известни личности. Когато в онази първа нощ му подхвърлих, че съм чул прочутия глас на У. С. Фийлдс от стълбището, той отвърна, че нито Фийлдс, нито Ал Джонсън, нито който и да било друг ще стъпи повече в този дом, ще пие от питието му и ще яде храната му.

— Те просто нищо не разбират и не желаят да разберат! — викна той.

— Така е, сър — рекох.

После смени темата и започна да ми говори за Мерили Кемп. Паднала по стълбите, защото по природа си била тромава и несръчна, а на всичкото отгоре била и пияна… Тогава бях сигурен, че искрено вярва в тази версия. Не му беше трудно да посочи точно по кои стълби се беше търкаляла, защото аз стоях тъкмо в горния им край.

Но той не го направи. Беше му достатъчно да ме осведоми, че е паднала по някакви стълби. Какво значение имаше къде се намират те?

Продължи да говори за Мерили, но нито веднъж не я назова по име. Тя просто се превърна в „жените“ и толкоз.

— Жените никога не признават вината си — каза. — Не мирясват, докато не открият някой мъж, върху когото да я стоварят, независимо от неприятностите, които си създават. Вярно ли е?

— Вярно е — отвърнах.

— Те са в състояние да приемат нещата само по един начин — лично! Можеш да не говориш за тях, можеш дори да не подозираш за присъствието им, но те винаги приемат казаното от теб като насочено лично срещу тях! Забелязвал ли си го?

— Да, сър — отвърнах, макар да бях абсолютно сигурен, че го забелязах едва сега, след като чух какви ги дрънка.

— Най-обичат да си въобразяват, че разбират по-добре от теб това, което вършиш — продължи той. — И ако не ги изхвърлиш веднага, всичко може да иде по дяволите! Те си имат свои задължения, ние — също. Но за разлика от тях, ние никога не си навираме носа в техните! Искаш ли един добър съвет?

— Да, сър.

— Бягай далеч от жена, която би трябвало да е мъж! — рече той. — Такава жена никога няма да си гледа женските работи и ти ще бъдеш принуден да поемеш и тях, а не само своите. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сър. Разбирам.

После ме осведоми, че никоя жена не може да преуспее в попрището на изкуството, науката, политиката или промишлеността по простата причина, че основното й задължение е да ражда деца, да се грижи за мъжа и домакинството. След което ме покани да оборя това твърдение като назова поименно десет жени, успели да се издигнат над това основно задължение.

Днес положително бих могъл да го сторя, но тогава се сетих единствено за светицата Жана Д’ Арк.

— Жана Д’ Арк е била хермафродит! — отсече той.