Кърт Вонегът
Синята брада (17)

15

— И къде се намира в момента госпожа Бърман? — пожелах да науча аз.

— Горе — отвърна Силести. — Облича се за някаква важна среща. Изглежда страхотно!

— Среща ли? — учудих се аз. Откак живееше тук нито веднъж не беше ходила на среща. — С кого?

— На плажа се запознала с някакъв психиатър — поясни готвачката.

— Има ферари — допълни я дъщеря й. — Той й държеше стълбата докато тя лепеше тапетите. Ще я води на някакво парти в чест на Джаки Кенеди в Саутхамптън, а след това — да танцуват в Сан Харбър.

В този момент във фоайето изплува и самата госпожа Бърман. Беше тържествена и величествена като „Нормандия“ — най-красивият презокеански лайнер на света.

* * *

Преди войната, още като художник на парче в рекламната агенция, бях рисувал „Нормандия“ за някакъв туристически плакат. Минути преди да отплавам за Северна Африка в новичка униформа на американската армия, небето над нюйоркското пристанище беше забулено от гъсти облаци дим. Това стана на 9 февруари 1942 година и аз тъкмо давах номера на военната си поща на Сам Ву.

Защо?

Оказа се, че работниците, които преустройваха един презокеански лайнер във военнотранспортен съд, бяха предизвикали неволен пожар в неговите трюмове. Името на този лайнер, господ да успокои духа му, също беше „Нормандия“. Най-красивият кораб на света.

 

— Това вече е прекалено, абсолютно прекалено! — извиках аз.

— Добре ли изглеждам? — усмихна се тя и съблазнително огъна щедрите си форми, покачени върху златни обувки с прекалено високи токчета. Отпред тясната й официална рокля беше прекалено къса и безсрамно оголваше закръглените й колена. Каква ли хала е в леглото, господи!

— Пет пари не давам как изглеждаш! — креснах аз.

— Е, някой друг може и да дава — продължаваше да се усмихва тя.

— Какво си направила с това фоайе? — продължавах да кипя аз. — Отговори ми! А дрехите ти да вървят по дяволите!

— Карай по-накратко — предупреди ме тя. — Всеки момент ще дойдат да ме вземат.

— Добре — рекох. — Това. което си направила тук, е не само непростима обида към историята на изкуството, но и грубо поругаване на паметта на жена ми! Прекрасно знаеш, че не аз, а тя е сътворила всичко в този дом! Бих могъл да ти говоря за разум и ненормалност, за достойнство и вандализъм, за приятелство и лоялност. Но тъй като ти, госпожо Бърман, настояваш за краткост и яснота в начина ми на изразяване; тъй като твоят похотлив страхопъзльо всеки момент ще пристигне тук със своето ферари, аз ти предлагам нещо наистина кратко и ясно: Махай се по дяволите оттук и повече да не съм те видял!

— Глупости! — рече тя.

— Глупости ли? — намръщено повторих аз. — Предполагам, че точно този високоинтелектуален отговор трябва да се очаква от прочутата писателка Поли Медисън.

— Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя от книгите й, защото те описват днешния живот — посъветва ме тя и махна с ръка по посока на Слейзингьр: — Ти и бившият ти приятел завинаги сте си останали при Голямата депресия и Втората световна война!

От рязкото движение на ръката й на пода изтрака златен часовник, инкрустиран с брилянти и рубини. Никога не бях я виждал да го носи.

Дъщерята на готвачката прихна и аз намръщено я попитах какво е толкова смешно.

— Днес всички ви е хванала пипката! — обясни момичето.

Сърк се наведе да вдигне часовника си и попита кой друг е изпускал нещо. Силести й разказа за моята превръзка, а Слейзингьр реши да прояви духовитост.

— Трябваше да видите този белег! — рече той. — Най-страхотният белег на света! Никога не бях виждал толкова безобразна обезобразеност!

И това доживях да чуя! При това точно от него, дето носеше белег, широк колкото делтата на Мисисипи от чатала почти до гърлото. Спомен от онази японска граната, върху която се беше проснал някога.

* * *

Беше му останало само едно от гръдните зърна и си спомням, че преди време ми беше задал следната гатанка:

— Какво е това, дето има три очи, три гръдни зърна и два задника?

— Предавам се — отвърнах.

— Пол Слейзингър в комбинация с Рабо Карабекян!

* * *

А там, насред обезобразеното фоайе, той каза:

— Едва като ти падна превръзката, разбрах колко празен човек си бил! Та това под нея не е нищо особено!

— Тъй като си го разбрал точно навреме, аз се надявам, че и ти ще се пръждосаш по дяволите заедно с прекрасната Поли Медисън! — отвърнах аз. — Господи, как само се възползвахте от гостоприемството ми!

— Аз си платих — възрази Сърк Бърман и това си беше чистата истина. Още първия ден беше настояла да си плаща за готвачката, храната и пиенето. — А ти си ми толкова задължен, че милион години да живееш, пак не можеш да ми се издължиш! При това за неща, които не се оценяват с пари! Като си ида, сигурно ще разбереш каква услуга съм ти направила, дори само с боядисването на това фоайе.

— Услуга ли? — учудих се аз. — Услуга ли каза?! А знаеш ли какво означават тези картини за всеки, който има дори и съвсем бледа представа от изкуство? Те са отрицание на изкуството! Те не са просто неутрални и различни; те са черните дупки, от които не може да избяга дори и най-великият интелект! И още по-лошо — те засмукват достойнството и самоуважението на всеки, който е имал нещастието да се изправи срещу тях!

— Доста зловещи функции за няколко малки цапаници — отбеляза тя, докато правеше неуспешни опити да прикрепи часовника за китката си.

— Работи ли? — полюбопитствах аз.

— От години не работи — отвърна тя.

— Тогава защо го носиш?

— За шик — отвърна тя. — Но май му се счупи закопчалката. — После ми подаде часовника и с глас, който наподобяваше моя от историята за майка ми с намерените сред закланите й сънародници скъпоценности, рече: — Вземи! Купи си с него билет за някое от местата, които биха те направили по-щастлив — например Голямата депресия или Втората световна война!

Отказах подаръка с махване на ръка.

— Тогава билет за това, което беше преди моята поява тук — подхвърли тя. — Не, за него билет не ти е нужен… В момента, в който прекрача прага, ти вече ще си се върнал там!

— През юни бях съвсем доволен — отбелязах аз. — Докато не се появи ти!

— Точно така — кимна тя. — Беше по-слаб поне с десет кила, доста по-блед и хиляди пъти по-безжизнен. Да не говорим за личната ти хигиена! Почти бях решила да не идвам на вечеря в твое присъствие, защото се страхувах, че ще пипна проказа!

— Много си мила — рекох.

— Върнах те в живота — продължи тя. — Ти си моят Лазар. Всичко, което Исус е направил за Лазар, е било връщането му в живота. А аз направих повече, защото те накарах да започнеш да си пишеш автобиографията!

— Предполагам, че и това е било част от майтапа — рекох.

— Какъв майтап?

— Ами този, с фоайето.

— Ако проявиш малко търпение ще откриеш, че тези картини тук са два пъти по-сериозни от твоите цапаници! — заключи тя.

* * *

— Поискала си да ти ги изпратят от Балтимор, така ли? — полюбопитствах аз.

— Не — поклати глава тя. — Миналата седмица открих една колекция в антикварния магазин на Бриджхамптън и я купих. Отначало не знаех какво да правя с нея и я скрих в мазето, точно зад твоите бидони със „Сатийн Дура-лукс“.

— Надявам се, че тази бебешка дрисня не е „Сатийн Дура-лукс“ — рекох.

— Не. Само пълен идиот би използвал твоята боя. Искаш ли да ти кажа какво е великото в тези картини?

— Не.

— Направих всичко възможно да проумея и уважа твоите картини — каза тя. — Защо не проявиш същото уважение и към моите?

— Знаеш ли какво означава думата „кич“? — попитах аз.

— Заглавието на една от книгите ми е „Кич“ — отвърна тя.

— Четох я — обади се Силести. — Разправя се за едно момиче, което наистина имало лош вкус, но не искало да признае това пред приятеля си. Нищо особено.

— Ти не би нарекъл сериозно изкуство тези малки момиченца на люлки, нали? — усмихна се подигравателно госпожа Бърман. — Но я се постави на мястото на някой викторианец и веднага ще разбереш какви мисли вълнуват душата му при вида на усмихнатите им личица: мисли за дифтерит, пневмония, дребна шарка, преждевременно раждане, жестоки съпрузи, бедност, вдовство, проституция, смърт и погребение в гробище за скитници…

Чакълът на алеята отвън захрущя под автомобилни гуми.

— Време е да вървя — заключи тя. — Ти вероятно не си в състояние да понасяш истинското изкуство, затова те съветвам от днес нататък да използваш задния вход на къщата си!

После си отиде!