Кърт Вонегът
Синята брада (16)

14

И тъй, шофьорът на Флойд Померанц ме достави директно пред пътечката, която водеше към входната ми врата. Заслепен от лъчите на залязващото слънце, аз изпълзях от фантастичния ковчег като някакъв граф Дракула, насочих се пипнешком към вратата и влязох.

Нека ви кажа две думи за фоайето, върху което имах всички законни права. Стените му би трябвало да бъдат ослепително бели, подобно на всеки квадратен метър стени в тази къща, с изключение на мазето и помещенията за прислугата. Насреща ми. като гледката към Божествения град, би трябвало да блесне картината на Тери Кичън, носеща наименованието „Тайният прозорец“. Вляво от нея би трябвало да ме посрещне един Матис, изобразяващ жена с черна котка в ръце, изправена пред тухлена ограда, обсипана с жълти рози. Нея скъпата Едит купи съвсем законно от една картинна галерия и ми я подари по случай петата годишнина от брака ни. Вдясно би трябвало да се намира един Ханс Хофман, който Тери Кичън получи от Филип Гъстън в замяна на едно свое платно и който Тери ми даде, когато купих нова скоростна кутия за неговия открит „Бюик Роудмастьр“ с цвят на прясно бебешко лайно.

* * *

Който иска да научи повече за това фоайе, трябва просто да изрови отнякъде февруарският (от 1981 г.) брой на списание „Архитект & Декоратор“. То е на корицата му снимано през отворената врата откъм пътечката с плочи която тогава бе оградена от разкошни ружи. Водещата статия в този брой беше посветена на цялата къща, като особено ярък пример за майсторско предекориране на викторианска постройка в стил, който й позволява да се превърне в истински музей на модерното изкуство. Ето какво пишеше там специално за фоайето: „Самото фоайе на къщата на Карабекян съдържа всичко необходимо, за да стане то един малък музей на модерното изкуство. Макар и великолепно само по себе си, на практика то е само «ордьовър» към богатия пир от прекрасни съкровища, които очакват посетителя във високите помещения с ослепително бели стени отвъд него“.

Нима аз, великият Рабо Карабекян, бях създал това великолепно съчетание между старото и новото? Не. Създаде го скъпата Едит. Идеята да извадя на бял свят своята колекция беше изцяло нейна. Защото, в крайна сметка, тази къща беше част от миналото на семейство Тафт, изпълнена не само със спомени от щастливите летни ваканции на Едит, но и със спомени за също така щастливия й първи брак. Когато напуснах хамбара и се пренесох тук, тя ме попита дали ще се чувствам удобно в една толкова старовремска обстановка. Съвсем откровено отвърнах, че къщата ми харесва много и тя не трябва да променя нищо заради мен.

Но тя го стори, господи! Свърза се с някаква строителна фирма и я накара да изстърже тапетите до самата мазилка, после полилеите бяха махнати и на тяхно място бяха поставени аплици с насочена светлина. Первазите, вратите и рамките на прозорците от солиден бук бяха боядисани в бяло, също както и всички стаи.

Когато ремонтът приключи, тя изглеждаше с двайсет години по-млада. Каза, че така и щяла да си умре, без да разбере какъв талант за вътрешно преустройство притежава. После ми се усмихна и рече:

— Обади се на „Домашно преместване и складове“. Там от години се съхраняваше моята колекция. — Казах им, че великолепните ти картини най-после ще видят бял свят и ще си бъдат у дома!

* * *

Но когато влязох във фоайето си след онова пътуване до Ню Йорк, изпитах чувството, че там е било извършено кърваво престъпление. Не, наистина не се шегувам! Кръв и мръсотия! Вероятно е изминала цяла минута преди да осъзная какво виждат очите ми: тапети с огромни като зелки яркочервени рози на фона на черни и лайнянокафяви врати и черчевета, а върху тях — шест литографии на момиченца върху люлки, чиито позлатени рамки тежаха поне колкото лимузината, докарала ме да бъда свидетел на тази катастрофа.

Дали съм изревал? Казаха ми, че съм. Какво съм изревал? По-късно се принудиха да ми кажат какво съм изревал, защото, за разлика от мен, го бяха чули. Първи притичаха готвачката и дъщеря й. Именно те по-късно ми казаха какво съм ревал:

— Не, това не е моята къща, не е моята къща! Повтарял съм го доста дълго време.

Само си помислете:те организирали всичко това, за да ме изненадат! Искали да ми доставят удоволствие, просто защото съм бил толкова добър с тях! А сега с усилие се сдържаха да не се разсмеят при вида на страшната ми агония.

Какъв свят, господи!

* * *

— Кой стори това? — попитах едва чуто готвачката.

— Госпожа Бърман — отвърна тя. С цялото си поведение показваше, че не разбира защо толкова се вълнувам.

— Как можа да й позволиш? — попитах.

— Аз съм само готвачка — сви рамене тя.

— А аз си мислех, че си ми и приятелка, поне малко!

— Мисли каквото искаш — отново сви рамене тя. Наистина, с нея никога не сме били особено близки. — На мен ми харесва.

— Наистина ли?!

— Изглежда ми по-свежо.

— И ти ли смяташ така? — извърнах се към дъщеря й аз.

— Да — отвърна момичето.

— Прекрасно! — поклатих глава аз. — Значи госпожа Бърман е повикала бояджиите и тапетаджиите веднага след моето заминаване, а?

Не било така, рекоха те. Госпожа Бърман свършила сама цялата работа. Някога била професионална лепачка на тапети, със съпруга си — доктора, се запознала, именно когато облепвала стените на кабинета му. Можете ли да си представите?!

— А след кабинета, той я помолил да му смени тапетите и на апартамента — уточни Силести.

— Добре, че не е сменила и неговите тапети! — язвително подхвърлих аз.

— Знаете ли, че ви е паднала превръзката? — попита ме Силести.

— Какво ми е паднало?

— Превръзката на окото — поясни тя. — В момента я тъпчете с крака.

Наистина беше така. Вероятно съм я смъкнал, докато съм си скубел косите. И двете бяха получили възможността да се наслаждават на воля на красивата гледка. Гледка, която не беше виждала дори скъпата Едит! Първата ми жена я беше гледала до втръсване, разбира се. Просто защото беше милосърдна сестра във военната болница във Форт Бенджамин, където един специалист по пластичните операции се беше опитал да пооправи обезобразеното ми око. Трябваше доста да реже и кърпи, преди да го направи удобно за стъклена протеза и аз се отказах. Предпочетох превръзката.

А тя сега лежеше на пода!

* * *

Обезобразеното ми лице беше пред погледа на готвачката и дъщеря й! На всичкото отгоре във фоайето се появи и Пол Слейзингър, сякаш специално да го види и той.

Гледаха ме спокойно, не се сгърчиха от ужас, нито пък изкрещяха от отвращение. Сякаш си бях все един и същ, независимо дали нося своята превръзка или не.

Наместих я обратно върху окото си и едва тогава се обърнах към Слейзингър:

— Ти присъства ли на всичко това?

— Разбира се — отвърна той. — За нищо на света не бих се лишил от подобно преживяване.

— Не знаеше ли, че това ще ме разстрои? — Точно по тази причина не исках да го пропусна! — Не разбирам — объркано промълвих аз. — Сякаш изведнъж всички се превърнахте в мои врагове! — За тези двете не мога да кажа — отвърна Слейзин — Но аз съм ти наистина смъртен враг! Защо не ми каза, че тя е Поли Медисън?

— Как разбра? — изненадах се аз.

— Сама ми каза. Видях я с какво се е заловила и я помолих да се откаже. Защото си мислех, че то ще те убие. А тя рече, че ще се подмладиш поне с десет години.

— Стигнах до заключението, че въпросът наистина е сериозен и реших да предприема известни, хм… директни физически действия… — продължи той. Между другото Слейзингър е награден със медал „Сребърна звезда“ за проявено себеотрицание. В Окинава легнал върху хвърлена от японците граната и така спасил живота на другарите си.

— Награбих толкова ролки с тапети, колкото можех да нося и ги скрих в кухнята — поясни той. — Напъхах ги във фризера. Какво ще кажеш, приятел ли съм ти?

— Господ да те благослови! — възкликнах аз.

— А тебе да прати на майната ти! — отвърна той. — Тя се втурна подире ми и започна да ме пита какво съм направил с тапетите. Нарекох я откачена вещица, а тя мен — авантаджия и некадърен драскач, „позор за американската литература“. Ти пък коя си, та да ми говориш за литература? — попитах я аз и тогава тя ми каза…

Казала му следното:

„Само през миналата година романите ми са продадени в тираж от седем милиона броя. Докато си приказваме тук, два от тях се превръщат з суперпродукции, а книгата ми, филмирана през миналата година, донесе на създателите си «Оскар» за операторска работа, за най-добра второстепенна женска роля и най-касов филм. Сега, копеле, можеш да стиснеш ръката на Поли Медисън, световен литературен шампион средна категория! И ми върни тапетите, че ще ти прекърша ръчичките!“

* * *

— Как можа да ме направиш на глупак, Рабо? — въздъхна нещастно той. — А пък аз чак я открехвах как се получава тази игра с писането!

— Не можех да намеря подходящ начин да ти кажа — отвърнах.

— Мръсно копеле си ти! — клатеше глава Слейзингьр.

— Тя и тъй и тъй е друг калибър, различен от твоя — опитах се да го успокоя аз.

— Точно тъй. Хем е по-богата, хем е по-добра!

— Не е по-добра — рекох.

— Като човек е чудовище, но книгите й са фантастични! Тя е втори Рихард Вагнер — най-ужасният човек, който някога е живял на този свят!

— Откъде знаеш какви са книгите й? — попитах.

— Силести ги има всичките и аз ги изчетох — отвърна Слейзингър. — Каква ирония на съдбата, а? Цяло лято се възхищавам на чудесните й книги, а едновременно с това я третирам като малоумна!

Значи ето с какво си е запълвал времето това лято — чел е книгите на Поли Медисън!

* * *

— Когато разбрах коя е и подлият начин, по който си криел този факт от мен, аз с възторг приех идеята й да преустрои проклетото фоайе! — рече той. — Казах й, че ако наистина иска да те направи щастлив, трябва непременно да боядиса в лайняно цялата дървения!

Той много добре знаеше, че поне два пъти в живота си бях имал сериозни проблеми с цвета, който всички наричат „кафяво като детско ако“. Така го наричаха дори в Сан Игнасио, когато бях още невръстно хлапе.

Първият път това стана пред магазина „Брукс Брадърс“, от тогава беше изтекла доста вода. Там си харесах един летен костюм, поръчах да ми го поправят на място и възнамерявах да си го нося у дома. Още бях женен за Доръти и още живеехме в града, още крояхме планове да се заема с кариерата на бизнесмен. В момента, в който стъпих на тротоара, от двете ми страни се изправиха двама яки полицаи и ме завлякоха в участъка за разпит. По-късно ми се извиниха и ме пуснаха. Обяснението им беше, че по същото време някакъв тип с женски чорап на главата обрал съседната банка.

— Знаехме само, че е бил облечен в костюм с цвят на детско ако — извинително се усмихна единият от полицаите.

Второто ми премеждие с този цвят имаше пряка връзка с Тери Кичън. Няколко души с творчески наклонности, между които и ние с Тери, вече се бяхме пренесли тук заради ниските наеми и огромните хамбари за картофи. Тери си пиеше следобедното питие в местните кръчми, които бяха нещо като затворени клубове за жителите-кореняци, предимно фермери и работници. А Тери, между другото, беше випускник на юридическия факултет към Йейл, беше работил като личен секретар на съдията от Върховния съд Джон Харлан, а после бе получил званието майор от Осемдесет и втори въздушнопреносим полк. А аз не само го подкрепях материално, а бях и човекът, който го измъкваше от кръчмата (сам, или с чужда помощ), когато той беше прекалено пиян, за да се качи на колата си.

И знаете ли как наричаха в кръчмата Кичън — може би най-великия сред художниците, рисували някога в Хамптънс (ако не броим Уинслоу Хоумър, разбира се)? Знаете ли? — „Оня тип с откритата кола, дето е боядисана като бебешка дрисня!“ Ето как!