Кърт Вонегът
Синята брада (15)

13

Още същия ден Дан Грегорян напуснал Бескудников и станал калфа на друг гравьор, който се занимавал и с илюстрация на детски книжки. Фалшификацията му никога не била открита, или поне никой не я свързал с него или Бескудников.

— А Бескудников със сигурност не е споделил истината с никого — заключи Грегъри. — И никой не е научил защо се е разделил с най-способния си чирак.

* * *

После каза, че ми е направил услуга с това враждебно посрещане.

— Понеже си далеч по-голям от момчето, което бях, когато надминах Бескудников, няма да си губя времето да ти възлагам неща от сорта на прекопиране на банкноти — рече той, после потъна в размисъл. Но аз бях сигурен, че още преди пристигането ми беше намислил най-дяволската работа на света, която да ми възложи.

— Аха! — извика. — Сетих се! Ей там, дето стоиш, ще сложиш един статив и ще почнеш да рисуваш тази стая. Искам рисунката да не се различава по нищо от фотография! Надявам се, че това ти звучи като гадна задача, нали?

— Да, сър — с мъка преглътнах аз. — Задачата наистина е гадна.

— Чудесно! — възкликна той.

* * *

Току-що се върнах от Ню Йорк, където не бях стъпвал от две години. Ходих там по настояване на Сърк Бърман, при това сам. Така съм щял да си докажа, че все още съм здрав, че нямам нужда от никаква помощ и не съм станал инвалид. Вече е средата на август и тя е тук повече от два месеца. Което означава, че цели два месеца аз пиша тази книга!

Тя се кълнеше, че град като Ню Йорк не може да не ме подмлади, особено ако обиколя местата, които помня от първото си пътуване там, непосредствено след дългото пътуване от Калифорния.

— Мускулите ти веднага ще ти покажат, че са почти толкова пъргави, колкото са били в онези дни — рече тя. — А стига да му позволиш, и мозъкът ти ще реагира с онази упоритост и вълнение, които е изпитвал тогава.

Всичко това звучеше примамливо. Но знаете ли какво се оказа? Че тази мадама ми е залагала капан.

* * *

Предвиждането й се сбъдна донякъде, макар че тя пет пари не даваше за това. Искаше само едно — да ме разкара за малко от имението, за да може на спокойствие да се рови, където пожелае.

Все пак не беше успяла да проникне в хамбара за картофи. Просто защото не бе имала достатъчно време да го стори. Достатъчно беше да иде в килера и да се въоръжи с лост и някое по-здраво извито желязо.

* * *

А аз действително се почувствах пъргав и млад, когато слязох на Гранд Сентрал и поех към трите къщи от кафяв пясъчник, които някога бяха принадлежали на Дан Грегъри. Днес те вече отново бяха отделни жилища, това го знаех отдавна. Бяха ги разделили приблизително по времето, когато умря татко, около три години преди Съединените щати да влязат във войната. Коя война? Пелопонеската, разбира се. Дали някой друг освен мен помни Пелопонеската война?

Започвам отново:

Жилището на Дан Грегъри беше отново разделено на три отделни къщи малко след като той, Мерили и Фред Джоунс заминаха за Италия, където искаха да участват във великия социален експеримент на Мусолини. Макар че и той, и Фред, вече бяха надхвърлили петдесетте, те получиха разрешение да носят италиански униформи, при това лично от Мусолини. Без нашивки и звездички, разбира се, но в замяна на това имаха съвсем конкретна задача — да рисуват италианската армия по време на бой.

Убиха ги точно една година преди Съединените щати да се включат във войната — между другото, точно против Италия. Както и против Германия, Япония и още някои страни. Намерили смъртта си на седми декември 1940 година край египетското селце Сиди Барани, където трийсет хиляди англичани разбили напълно осемдесетхилядна италианска армия. Според Британската енциклопедия в тази битка били пленени четирийсет хиляди италианци, плюс четиристотин оръдия.

Когато Британската енциклопедия пише оръдия, това наистина означава истински артилерийски установки, а не някакви си пушки и пищови.

Така е. Но като се има предвид, че Грегъри и вечната му сянка Джоунс не са имали и понятие от оръжия, можем да приемем, че са им видели сметката с всичко — танкове „Матилда“, автомати „Стен“ или „Брен“, или пък с пушки „Енфийлд“, на които са били затъкнати щикове.

* * *

Защо Мерили е заминала за Италия заедно с Грегъри и Джоунс? Защото е била влюбена в Грегъри, а и той в нея. Просто и ясно, нали?

* * *

По време на неотдавнашното си пътуване до Ню Йорк открих само най-източната от трите къщи, които някога бяха принадлежали на Грегъри. В нея се помещаваха канцелариите и жилищата на представителството на емирата Салибар към Организацията на обединените нации. За пръв път чувах за емирата Салибар, няма го дори в Британската енциклопедия. Там открих само някакво градче насред пустинята, което носеше това име. Население единайсет хиляди души, горе-долу колкото населението на Сан Игнасио. Сърк Бърман каза, че е крайно време да си купя по-ново издание на енциклопедията, а също и няколко вратовръзки.

Голямата дъбова врата с яки халки си е същата, няма го само мандалото — глава на Горгона. Грегъри го беше взел със себе си в Италия, след войната го видях окачено върху вратата на двореца на Мерили във Флоренция.

Може би вече е емигрирало някъде другаде, тъй като любимата на мен и цяла Италия графиня Портомаджоре умря в съня си през същата седмица, в която предаде богу дух и моята скъпа Едит.

Каква седмица беше това за стария Рабо Карабекян!

Средната къща беше разделена на пет апартамента, но един на всеки етаж, включително приземието. Разбрах това от пощенските кутии и звънците във фоайето.

Само не ми споменавайте за фоайета, моля ви! След малко ще поговорим подробно за тях! Всяко нещо с времето си.

В средната къща някога се намираха гостната, в която ме заключиха през онази вечер, голямата столова на Грегъри беше точно под нея. По-надолу се редуваха библиотеката му, пълна със справочници и склада с пособия за рисуване в мазето. Най-любопитно ми беше какво е станало с най-горния етаж — там, където някога беше част от ателието на Грегъри с неясната звездна светлина. Исках да разбера дали тази светлина още е там и, в случай че е така, дали някой е открил начин да спре разсейването й през пролуките на покрива, или през тях продължава да прониква вода и да създава онази неповторима музика на капките в многобройните тенджери и кофи, подложени отдолу.

Нямаше кого да попитам и това си остана загадка за мен. Ето ти пример за един пълен провал на разказвача, скъпи Читателю. Но така и не разбрах нищо, това е истината.

Ето ти и още един пример. Съдейки по пощенските кутии и звънците, западната къща беше основно променена. На приземния етаж имаше три апартамента, над него — още два. Някога тук живееше прислугата на Грегъри, аз също получих малка, но приятна стаичка. Между другото, стаята на Фред Джоунс не беше тук, а в представителството на Емирата Салибар, точно до спалнята на Грегъри и Мерили.

* * *

Жената излезе от къщата с двойните и тройните апартаменти. Беше възрастна и трепереше, но все още си личеше повяхналата й хубост. Впих очи в лицето й и усетих как нещо в главата ми помръдва. Аз я познавах, но тя не ме познаваше. Никога не се бяхме срещали. Спомних си, че съм я гледал на екрана, преди много години, разбира се. Секунда по-късно в главата ми изплува и името й — тя беше Барбира Менкън, бившата съпруга на Пол Слейзингър. Той бе прекъснал контактите си с нея преди много години и вече не знаеше дори къде се намира. Тя отдавна не беше участвала във филм или театрална постановка, но ето я пред мен — жива и здрава. В този квартал живееха и други известни актриси, например Грета Гарбо и Катрин Хепбърн.

Не я заговорих. И какво ли бих могъл да й кажа? „Пол е добре и ви изпраща много поздрави“? Или пък: „Я ми кажете как умряха родителите ви?“

* * *

Обядвах в „Сенчъри клъб“, където членувах в продължение на много години. Оберкелнерът беше нов и аз го попитах какво е станало с предишния — Робърто. Той отвърна, че Робърто умрял на място точно тук, пред клуба. Блъснал го някакъв велосипедист, който се движел срещу забранителния знак.

Казах „много жалко“ и човекът горещо ме подкрепи.

Не видях познати, но това не ме учуди особено. Защото всичките ми познати са мъртви. В замяна на това се сприятелих на бара с един доста по-млад от мен човек. който се оказа писател на книжки за младежи, също като

Сърк Бърман. Попитах го чувал ли е някога за книгите на Поли Медисън, а в отговор той ме попита чувал ли съм някога за Атлантическия океан.

Хапнахме заедно. Жена му била извън града, изнасяла ’лекции. Била известна сексоложка.

Събрах цялата си деликатност и го попитах не е ли трудно да правиш любов с жена, която толкова подробно познава различните сексуални техники. Той извъртя очи към тавана и рече, че попадението ми е точно в десятката.

— Непрекъснато трябва да я уверявам, че безкрайно много я обичам! — въздъхна измъчено той.

* * *

Прекарах спокойна и лишена от събития вечер в хотел „Алгонкуин“. Гледах порнографски филми по телевизията, но умът ми беше другаде.

Възнамерявах да взема следобедния влак и да се прибера у дома, но на закуска срещнах Флойд Померанц, който ми беше съсед в Ийст Хамптън. Той също възнамерявал да се прибира следобед и ме покани да пътуваме заедно в луксозния му удължен кадилак. Приех охотно.

Оказа се, че кадилакът предлага великолепен начин за придвижване, вътрешността му беше като майчина утроба, по-уютна дори от утробата, която някога ми предложи експресът „Двайсети век“ с неговото полюшване и тихо потропване върху релсите. Всъщност кадилакът приличаше повече на вътрешността на ковчег, двамата с Померанц би трябвало да сме мъртъвци вътре в него. Но хайде стига детинщини! Беше ни изключително удобно в този просторен ковчег от гангстерски тип. Би трябвало да ’ ни погребват в компанията на някой друг човек, независимо кой е той. Толкова е приятно!

* * *

Померанц говореше нещо от сорта, че трябвало да събере парчетата от разбития си живот и да започне наново. Той е на годините на Сърк Бърман, които са четирийсет и три. Само преди три месеца му дали единайсет милиона долара, за да си подаде оставката като президент на голяма телевизионна компания.

— По-голямата част от живота все още е пред мен — рече.

— Да — отвърнах. — Предполагам, че е така.

— Как мислиш, имам ли все още достатъчно време, за да стана художник? — попита.

— Никога не е късно — рекох.

Знаех, че преди известно време беше попитал Пол Слейзингър дали не е късно да стане писател. Въобразяваше си, че хората умират от любопитство да чуят неговата версия на историята с оставката.

По-късно Слейзингър каза, че хора като Померанц, а Хамптън гъмжи от тях, трябва да бъдат убедени по някакъв начин, че вече са получили своя пай от икономиката на страната. Предложи да издигнем тук Мемориал на парите и славата, в който да има ниша за всеки адвокат по арбитражни дела, специалист по поглъщане на компании, борсов авантюрист или банкер. Бюстовете в тези ниши да бъдат от злато и платина, а в гранита над тях да бъдат издълбани с длето статистическите данни на техните притежатели — колко милиона са откраднали по законен начин и за колко време са успели да сторят това.

Попитах Слейзингър, дали и аз мога да се надявам на ниша в този Мемориал. Той помисли малко, после рече, че аз заслужавам място в Мемориал на Славата, а не на парите. Защото средствата си съм получил не толкова от алчност, колкото по щастливо стечение на обстоятелствата.

— Мястото ти е в Мемориала на Кьоравия късмет — обобщи той, после рече че подобен вид паметник трябва да се издигне в Лас Вегас или Атлантик Сити, но бързо му хрумна нещо по-добро: — Не, не, най-добре е в Клондайк! Така хората ще трябва да идват с кучешки впрягове или снегоходки, ако искат да зърнат бюста на Рабо Карабекян в Мемориала на Кьоравия късмет!

Не понася мисълта, че съм наследил част от акциите на „Бенгалските тигри от Синсинати“ и пет пари не давам за това. Слейзингър е страшно запален по футбола.