Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bluebeard, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- uftak(2006)
(c) Kurt Vonnegut, 1987
(c) Веселин Лаптев, преводач, 1993
(c) Росица Крамен, художник, 1993
(c) Издателство „Весела Люцканова“, 1993
Kurt Vonnegut, Bluebeard
Кърт Вонегът, Синята брада
Американска, първо издание
Редактор Вихра МАНОВА
Художник Росица КРАМЕН
Печатни коли 16. Формат 84х108/32. Цена 2500 лв. Тираж: 7 500 бр. Страници: 256.
ДФ „Абагар“ — В. Търново
История
- —Добавяне
10
Обратно в 1933-а:
Попитах един полицай на гарата за адреса на Дан Грегъри, с който разполагах. Той каза, че е само на осем пресечки от гарата и не мога да се загубя, защото кварталът е прост и ясен като шахматна дъска. Голямата депресия не беше свършила и улиците бяха пълни с бездомници, съвсем като днес. Вестниците бяха пълни със съобщения за съкращения на работници, закриване на ферми и банкови фалити, съвсем като днес. По мое мнение единствената разлика е, че благодарение на телевизията днес можем да скрием голямата депресия. А вероятно и Третата световна война.
Наистина открих адреса без никакви затруднения и скоро се изправих пред благородната на вид дъбова врата, която новият ми господар беше използвал за корицата на списание „Либърти“, специалния коледен брой. Масивните железни панти бяха ръждясали. Никой не може да нарисува дъб с ръждиви петна по-добре от Дан Грегъри. Мандалото имаше формата на горгонска глава с преплетени венчета наоколо.
Чувал съм, че който погледне лицето на Горгона се превръща в камък. Споделих това с хлапетата. Днес, край басейна. Никое не беше чувало за Горгона. Според мен не познават нищо, което не е било показвано по телевизията в рамките на текущата седмица.
* * *
На корицата на „Либърти“ ясно личат бръчките по злобното лице на Горгоната, също и пукнатините в зеленясалите от старост бронзови листенца. Никой не може да рисува зеленясал от старост бронз по-добре от Дан Грегъри. На корицата имаше и малко свещено венче, закрепено около мандалото. Листенцата му бяха пожълтели по краищата, някои от тях бяха изпъстрени с петънца. Никой не може да рисува болести по растенията по-добре от Дан Грегъри.
Но когато се изправих пред вратата, венчето вече го нямаше.
И тъй, хванах тежката огърлица на Горгоната, после я пуснах. Тътенът отекна в просторния вестибюл, чиято вътрешност също ми беше позната. Големият полилей и витата стълба бях виждал на илюстрацията на някакъв разказ за приказно богато момиче, което се влюбва в шофьора на семейството. Май беше в „Колиър“.
Лицето на човека, който се отзова на блъскането, също ми беше добре познато от няколко илюстрации, една от които май пак имаше отношение към богатото момиче и шофьора. Но името му не знаех. Да, да, той беше шофьорът, който спасява бизнеса на бащата на мадамата, макар че всички с изключение на нея открито го презират. Между другото този разказ беше направен на филм, вторият по ред озвучен филм в историята на американското кино. Заглавието му беше „Уволнен си!“, или нещо подобно. Първият се казваше „Джаз-певецът“ и главната роля изпълняваше Ал Джонсън — добър приятел на Грегъри, преди двамата да се скарат по повод Мусолини. Скараха се на първата вечер след моето пристигане.
Човекът, който ми отвори, имаше великолепно лице за филмов герой в типичен американски стил. През Първата световна война е бил пилот, а в онези дни беше истинския помощник на Грегъри, а не Мерили. И единственият човек, останал близък с Дан до самата му смърт. Той също щеше да бъде застрелян през Втората световна война Редом с Грегъри. също в италианска униформа.
Поне тъй казва едноокият гадател-арменец, втренчил се в кристалното си кълбо.
* * *
— Какво обичате? — попита той. Не показа с нищо, че ме познава, макар много добре да знаеше, че се очаква моето пристигане. Явно двамата с Грегъри бяха решили да ме приемат хладно. Мога само да предполагам какво са си говорили преди пристигането ми, но явно са били единодушни по въпроса, че съм паразит и натрапник, домъкнат в къщата по каприз на Мерили. А и крадец, вече сварил да отмъкне материали за рисуване на стойност неколкостотин долара.
Вероятно са успели да се убедят взаимно, че Мерили сама си е виновна за задното салто по стълбите и Грегъри е бил обвинен абсолютно неоснователно. Аз самият приех тази версия съвсем безрезервно, а истината, както вече ви казах, научих след много години.
И тъй, просто за да оправдая присъствието си пред този вход, аз попитах за Мерили.
— В болница е — отвърна мъжът без да се отмести.
— О, съжалявам — рекох, после си казах името.
— И аз тъй си помислих — рече онзи, но пак не ме покани да вляза.
После Грегъри, спрял по средата на витата стълба, попита кой чука. Мъжът, чието име беше Фред Джоунс, лаконично отвърна:
— Чиракът.
Каза го така, сякаш съобщаваше за наличието на кучешка тения в стомаха си.
— Кой? — учуди се Грегъри.
— Твоят чирак.
Грегъри очевидно се изправи пред проблема, с който аз самият се сблъсках след години: какво, по дяволите, върши чиракът на един художник, след като боите и четките му отдавна вече не се нуждаят от предварителна подготовка?
Ето как изрази чувствата си той тогава:
— На мен ми трябва чирак толкова, колкото оръженосец или трубадур!
Акцентът му беше арменски или руски… А може би съвсем американски, с лек оттенък на типичен английски благородник. Имах чувството, че така както си стои по средата на стълбата и гледа не мен, а Фред Джоунс, той спокойно може да прибегне до жаргона на филмов гангстер или каубой, а с още по-голяма лекота да разговаря като имигрант от Германия, Италия, Ирландия, Швеция и бог знае още откъде… Никой не може да имитира акценти по-добре от Дан Грегъри, независимо дали работи в театъра, киното или радиото.
* * *
Това бе едва началото на тормоза. Беше късно следобед. Грегъри се върна обратно горе без да ме поздрави, а Фред Джоунс ме заведе в мазето. Там получих за вечеря изстинали остатъци от обеда. Вкараха ме в трапезарията на прислугата, разположена непосредствено до кухнята.
Беше приятно помещение, обзаведено с ранни американски антики, които Грегъри бе използвал в своите илюстрации. Познавах дългата маса и бюфета с калаени съдове в ъгъла, камината от необработен камък, старата двуцевка, опряна до стената с дървени чепове в цевите. Всичко това вече го бях виждал на една негова картина, чийто сюжет отразяваше празнуването на Деня на благодарността в някаква плимътска колония.
Накараха ме да седна в края на дървената маса. Кой знае къде бяха дянали сребърните ми прибори, салфетка също липсваше. Специално помня, че нямаше салфетка, просто защото на масата имаше прибори за още пет човека. Сребърни прибори, кристални чаши, салфетки, голям свещник в средата. Прислугата се готвеше за официална вечеря, на която чиракът очевидно не беше поканен. Да не би да си въобрази, че е един от тях.
Никой не размени нито дума с мен, сякаш изобщо ме нямаше там. А Фред Джоунс се изправи над главата ми като някакъв надзирател и не мръдна през цялото време, което ми беше необходимо да поема малко храна.
Преглъщах с мъка, никога не бях се чувствал толкова самотен. После в трапезарията влезе перачът-китаец Сам Ву, в ръцете си държеше чиста риза за Грегъри. Нещо проблесна в съзнанието ми. Познавах този човек! И той ме познава! Едва след няколко дни разбрах защо съм помислил, че го познавам. Бях го виждал в дълга копринена роба с череп в ръце, просто защото Дан Грегъри го беше използвал за модел на може би най-зловещия сред всички разбойници на света — Фу Манчу, наречен „Жълтата чума“.
Сам Ву ще стане готвач на Дан Грегъри, а след известно време отново ще се върне към пералнята. И именно на него ще изпращам закупените по време на войната картини.
Приятелството ни по време на войната беше както любопитно, така и трогателно. Натъкнах се на него в Ню Йорк непосредствено преди да замина за фронта и той ми поиска адреса. Чул по радиото, че войниците се чувстват много самотни там, в далечната Европа, и хората трябвало да им пишат. Избрал мен, тъй като съм бил единственият войник, когото познава добре.
В поделението ме взеха на подбив, особено когато раздаваха пощата. „Какво ново в Китайския град?“, „Тази седмица Сам Ву не ти е писал, да не би да са го отровили?“ — такива бяха най-често въпросите, които ми задаваха.
След войната си прибрах картините от него и повече не го видях. Може би изобщо не ме е харесвал, а просто съм бил едно доброволно поето задължение по време на войната.
Обратно в 1933-а:
Вечерята беше толкова отвратителна, че очаквах след нея да ме отведат в някоя стая без прозорци и да ми обяснят, че това е спалнята ми. Но не стана така — качиха ме три етажа по-горе и ме вкараха в стая, каквато никой Карабекян не беше виждал. После ми наредиха да чакам, докато Грегъри намери време да ме приеме — според Фред Джоунс някъде около полунощ, от която ни деляха цели шест часа. В момента давал вечеря на свои приятели в помещението точно под мен, между които били вече споменатият Ал Джонсън, комикът У. С. Фийлдс и писателят Бут Таркингтън, чиито произведения илюстрирал Грегъри. Нямаше да видя никой от тях, защото никой от тях не дойде повече в този дом. И всичко заради острия им спор за Бенито Мусолини.
Сега за стаята, в която ме вкара Джоунс: тя представляваше съвършено копие на будоара на наполеоновата императрица Жозефин, мебелите бяха не само френски, но и автентични. Беше ясно, че се използва за спалня не от Грегъри и Мерили, а от случайни гости и натикването ми точно в нея представляваше наистина изтънчен садизъм. Първо, защото абсолютно безизразното лице на Джоунс ми даде да разбера, че именно това ще бъде моята стая, докато чиракувам при Грегъри, а на мен би трябвало да ми е все едно, просто защото човек с низш произход като моя едва ли ще оцени в каква обстановка живее. И второ — такъв човек положително не би посмял да се докосне до нищо в такава обстановка. Точно това имаше предвид Джоунс като каза:
— Не пипай нищо и не вдигай никакъв шум!
Човек би помислил, че искат да се отърват от мен.
* * *
Току-що приключих с едно светкавично проучване на познанията на Силести и нейните приятели, осъществено край тенис-кортовете. Задачата беше следната: Посочете какво е мястото в историята на следните личности: У. С. Фийлдс, императрица Жозефин, Бут Таркингтън и Ал Джонсън.
Оказа се, че познават единствено У. С. Фийлдс, чиито ранни филми бяха гледали по телевизията.
Както вече ви казах, аз така и не успях да се запозная с Фийлдс, но през онази вечер се измъкнах на пръсти от позлатената клетка, застанах в горния край на витата стълба и наострих уши. Не след дълго долових характерния носов и същевременно скърцащ като трион глас на Фийлдс, Който представи Дан Грегъри на дамата си така:
— Дете мое, това е Дан Грегъри — любим син на сестрата на Леонардо Да Винчи и едновременно с това половин апах.
* * *
Снощи по време на вечерята се оплаках на Слейзингьр и госпожа Бърман от невежеството на младите, които очевидно искат да изживеят живота си с минимално количество информация.
— Не знаят нищо нито за Виетнамската война, нито за императрица Жозефин, нито за горгоните — рекох.
А госпожа Бърман се зае да ги защитава. Каза, че за тях е малко късно да вземат отношение към войната във Виетнам и че им е далеч по-интересно да вникват в суетата и могъщото привличане на секса, отколкото да се ровят в живота на някаква жена отпреди сто седемдесет и пет години, при това чужденка.
— А що се отнася до горгоните, на човек му е достатъчно да знае, че те никога не са съществували — заключи тя.
А Слейзингьр, който продължаваше да я смята за полунеграмотна, снизходително подхвърли:
— Философът Джордж Сантаяна казва: „Който не познава миналото, е обречен да повтаря неговите грешки“.
— Тъй ли? — попита тя. — Тогава кажете на вашия господин Сантаяна, че ние сме обречени вечно да повтаряме своето минало, независимо какво е било то. Това е самата същност на живота и всяко средноинтелигентно дете на повече от десет години вече го знае.
— Сантаяна е известен харвардски философ — поясни Слейзингър, също възпитаник на Харвард.
А госпожа Бърман отвърна:
— Повечето деца нямат възможност да следват в Харвард и да им пълнят главите с глупости.
Вчера в „Ню Йорк Таймс“ бяха поместили снимка на малко писалище от епохата на Наполеон, продадено на търг за седемстотин и петдесет хиляди долара. Купил го богат кувейтец, а аз бях почти сигурен, че същото това писалище беше част от мебелировката в гостната на Грегъри през далечната 33-а.
В тази гостна имаше два анахронизма, и двата сътворени от ръцете на Грегъри. Над камината висеше илюстрацията му към „Робинзон Крузо“, на която беше запечатан момента, в който отшелникът открива върху пясъка отпечатък от човешки крак. А над писалището беше окачена картината, на която Робин Худ и Малкия Джон се срещат за пръв път и все още не знаят, че ще станат по-близки от братя. Стъпили в двата края на дебел ствол над буен поток и въоръжени до зъби, те нямат никакво намерение да направят крачка назад и напрегнато се гледат в очите.
Разбира се, Робин Худ е този, който в крайна сметка се оказва с мокри гащи.