Кърт Вонегът
Синята брада (11)

9

Добри ли бяха рисунките, които Дан Грегъри погледнал набързо преди да изхвърли Мерили по стълбите? Технически погледнато, те си бяха направо великолепни за хлапе на моята възраст, особено ако се вземе предвид факта, че сам се бях научил да копирам илюстрациите на Дан Грегъри.

Очевидно дарбата да рисувам по-добре от повечето хора си я имам по рождение — точно както вдовицата Бърман и Пол Слейзингър по рождение си имат дарбата да разказват разни истории по-добре от другите. Не са малко хората с вродена дарба — певци, танцьори, астролози, фокусници, велики предводители, спортисти и прочие.

Мисля, че корените на това явление се крият в древността, когато хората си живеели на малки групи, съставени предимно от близки роднини. Петдесетина, най-много сто души. А еволюцията, Господ или онези неизвестни сили, които направляват генетиката, са се погрижили за останалото — малките човешки общности са оцелели и Сред тях неизменно е имало някой, който да ги забавлява — разказвач на увлекателни истории край огъня, рисувач на картини по стените на пещерата, безстрашен главатар и прочие.

Така мисля. Разбира се днес тези неща са лишени от всякакъв смисъл, просто защото умерената дарба е напълно обезценена от пресата, радиото, телевизията, спътниците и тем подобни измишльотини, които наричаме технически прогрес. Един умерено надарен човек, който преди хиляда години положително би бил истинско съкровище за своето племе, днес е принуден да си търси друга работа, само защото съвременните комуникации по неволя го карат да се състезава със световните шампиони. При това всеки ден и всеки час.

Вероятно десетина шампиони в различните области на човешката надареност са напълно достатъчни да обслужват цялата ни планета. Среднонадареният е принуден да потиска своята дарба, докато не вземе да се натряска на някоя сватба и започне да играе степ върху масичката за кафе като Фред Астер или Джинджър Роджърс. Тогава обаче ние вече сме готови с епитета, който трябва да му закачим и го наричаме „ексхибиционист“.

И как възнаграждаваме този ексхибиционист? Ами просто се срещаме с него на следващата сутрин и му казваме:

— Ама снощи как се беше натряскал!

* * *

Тъй че, поемайки ролята на ученик и чирак на Дан Грегъри, аз автоматически попаднах в орбитата на световния шампион по комерсиално изкуство. Неговите илюстрации положително са накарали немалък брой надарени младежи да изоставят рисуването с тъжното заключение: „Господи, аз никога не бих могъл да създам нещо толкова прекрасно!“

Едва сега си давам сметка, че съм бил доста упорит хлапак. Защото, още когато за пръв път се заех да копирам Грегъри, аз си казах нещо доста по-различно: „Ако съм достатъчно трудолюбив, аз също бих могъл да създавам подобни неща!“

* * *

И тъй, ето ме на гарата Гранд Сентръл. Струваше ми се, че всички, с изключение на мен, бяха обект на прегръдки и целувки. Дан Грегъри едва ли ще дойде да ме посрещне, но къде е Мерили, питах се аз.

Дали изобщо знае как изглеждам? Разбира се, че знае.

Бях й пратил няколко автопортрета, плюс една-две снимки, които ми беше правила мама.

Татко никога не посягаше към фотоапарата и беше на твърдото мнение, че на лентата се запечатват само мъртви неща, оставени ни за спомен от отдавна изчезнали хора. Като например нокти, коса, суха кожа… Предполагам, че не обичаше снимките, просто защото ги смяташе за непълноценни заместители на хората, избити при онова клане.

Но дори Мерили да не беше виждала моя снимка, аз пак щях да бъда лесен за откриване. Защото бях най-мургавия пътник във всички спални вагони. В онези години всеки, който е по-мургав от мен, би бил изгонен не само от спалния вагон, но и от почти всички хотели, театри и ресторанти.

А дали аз бях сигурен, че ще позная Мерили? Чудно, но отговорът също е не, въпреки че за тези години ми беше изпратила цели девет снимки, които днес са прибрани заедно с писмата й. Всичките бяха направени със скъпа техника лично от Дан Грегъри, който с лекота би могъл да си вади хляба и като фотограф. За съжаление, обаче, той я беше обличал в костюмите на героите, върху които е работел в момента на заснемането — императрица Жозефин, непълнолетната мадама на Ф. Скот Фицджералд, пещернячка, съпруга на авантюрист, морска сирена барабар с рибята опашка, и прочие, и прочие… И до днес не мога да се отърся от чувството, че гледам снимките на девет съвсем различни жени.

На перона беше пълно с хубавици, тъй като по онова време „Двайсети век“ беше най-луксозния влак. Местех настойчив поглед от лице на лице с надеждата, че някоя от красивите им притежателки най-сетне ще ме познае. Страхувам се обаче, че всичко, което успях да постигна, беше да затвърдя убеждението им, че представителите на мургавите раси са наистина сладострастни мръсници и са далеч по-близо до горилите и шимпанзетата, сравнени с представителите на бялата раса.

* * *

Поли Медисън или Сърк Бърман, ако предпочитате, току-що ми направи една бърза проверка и безцеремонно изчете това, което бях написал на машината. Без изобщо да ме попита дали имам нещо против. А аз имах и то много!

— Насред изречението съм! — изразих протеста си аз.

— Че кой не е? — отвърна тя. — Тъкмо се питах не те ли побиват тръпки като пишеш за толкова отдавна забравени хора.

— Не съм забелязал — отвърнах. — Притеснявам се от много неща, за които не съм мислил от години, но толкова. Чак да ме побиват тръпки? Не, не вярвам.

— Я си помисли — настоя тя. — Знаеш предварително за всички ужасни неща, които ще се случат на тези хора, включително и на теб самия. Нима не ти се иска да скочиш в някаква машина на времето и да идеш да ги предупредиш? — После се зае да ми описва една тайнствена случка, станала през 1933 година на гарата в Лос Анджелес: — Арменче с картонен куфар и папка с рисунки се сбогува с баща си. Заминава да си търси късмета в голям град на четири хиляди километра оттук. Един старец с превръзка на окото, току-що пристигнал с машината на времето от далечната 1987-а, изведнъж се изправя пред тях. Какво ще каже на момчето той?

— Чакай да помисля — рекох, после бавно поклатих глава: — Нищо няма да му каже. Съкрати я тази машина на времето!

— Нищо ли? — попита тя.

— Нищо — рекох. — Защото искам това момче да си мисли колкото може по-дълго, че му предстои да стане велик художник и добър баща.

* * *

Само половин час по-късно тя отново се появи.

— Току-що ми хрумна нещо, което би могъл да вмъкнеш на подходящо място — рече. — Сетих се за него от това, което вече написа… За баща ти, който почнал да прави страхотни каубойски ботуши, но погледът му бил празен… За приятелят ти Тери Кичън, създал най-страшните си картини с помощта на пръскачката, но и неговият поглед бил вече безжизнен…

Предадох се и изключих електрическата машина. Къде ли се бях научил на десетопръстната система? А, да — след войната завърших курс по машинопис, нали щях да ставам бизнесмен?

Облегнах се назад и затворих очи. Знаех, че има способността да пропуска край ушите си всички иронични подмятания, особено онези, които се отнасят до любопитството й, но все пак опитах.

— Цял съм слух — рекох.

— Никога не съм ти казвала какви бяха последните думи на Ейб, нали?

— Никога — признах си аз.

— Точно за тях си мислех там, на плажа, когато ти се появи…

— Добре — рекох.

Малко преди смъртта си нейният мозъчен хирург вече не можел да говори, но все пак успявал да надраска някой ред с лявата си ръка, макар поначало да си бил десняк. Само лявата му ръка давала известни признаци на живот.

Ето какво било последното му послание, разбира се, ако може да се вярва на Сърк: „Поправях радиоприемници.“

— Или увреденият му мозък е вярвал, че това е буквалната истина, или пък е стигнал до заключението, че всичките мозъци, които беше оперирал през живота си, са просто приемници на някакви неизвестни сигнали — заключи тя. — Схващаш ли?

— Мисля, че да — кимнах.

— Казваме „радио“ на някаква кутия само защото от нея звучи музика — продължи тя, после пристъпи към мен и почука с пръст по челото ми: — Но това съвсем не означава, че тук вътре има симфоничен оркестър.

— Какво общо има това с татко и Тери Кичън?

— Може би са променили собствената си идентичност в момента, в който са се заели да вършат нещо ново в живота си — отвърна тя. — А може би са почнали да получават сигнал от друга станция, която им е внушавала съвсем различни идеи за това, което трябва да говорят и вършат.

По-късно споделих тази теория за хората-радиоприемници с Пол Слейзингър.

— Значи гробището „Грийн Ривър“ е пълно със скапани приемници — направи заключение той, след като известно време я обмисляше от всички страни. — А предавателите, които са били насочени към тях, продължават да излъчват…

— Така е според тази теория — кимнах.

А той рече, че през последните двайсет години собствената му глава очевидно лови само смущения. Или, в най-добрият случай, нещо като прогноза за времето на непознат език. После добави, че в края на брака му с актрисата Барбара Менкън, тя се държала така, сякаш има слушалки на главата и слуша стереозапис на „Увертюра 1812“.

— Едва тогава беше почнала да се превръща в истинска актриса, в нещо по-различно от едно хубаво момиче, поставено на осветената сцена… И изведнъж стана „Барбийра“…

За пръв път чул промяната в името й на бракоразводното дело. Адвокатът й я нарекъл „Барбийра“ и настоял да продиктува името й буква по буква за протокола.

— А какво стана с Барбара? — попитал я Слейзингър, когато напуснали съдебната зала.

Тя отвърнала, че Барбара е мъртва!

— Защо тогава пръскаме толкова пари по адвокати? — възмутил се Слейзингър.

Аз казах, че съм наблюдавал същото нещо и у Тери Кичън, когато за пръв път започна да си играе с пръскачката. Насочваше плътни струи червена автомобилна боя към дъската, която бе подпрял на хамбара, и изведнъж заприлича на човек, който слуша чудесна музика в слушалките си. Музика, недостъпна за мен.

Играеше си само с червена боя. Купихме две кутии от нея, заедно с бояджийския пистолет, който открихме в магазина за автомобилни аксесоари на Монтаук само два часа по-рано.

— Гледай само какво става! — възбудено викаше той. — Гледай!

И пръстът му неуморно натискаше пружината.

— Преди да купим пистолета той беше решил да се откаже от рисуването и да започне работа в адвокатската кантора на баща си — добавих.

— Барбийра пък искаше да зареже театъра и да си роди дете — рече Слейзингър. — Но след това изведнъж получи ролята на сестрата на Тенеси Уилямс в „Стъклена менажерия“.

* * *

Като се замислям по-внимателно, стигам до заключението, че Тери Кичън осъществи радикалната промяна на личността си не по време на пръскането с бояджийския пистолет, а още в мига, в който го зърна в магазина. Всъщност аз пръв го видях и рекох, че трябва да е трофей от войната, тъй като точно такива пистолети използвахме в маскировъчната си дейност по време на войната.

— Купи ми го! — рече той.

— За какво ти е?

— Купи ми го! — настоя той. Искаше да го притежава, макар че само допреди миг не знаеше дори за какво служи.

Беше вечно без пари, макар да произхождаше от старо и богато семейство. Единствените пари, с които разполагах, бяха предназначени за детско креватче. Вече бях купил къщата в Спрингс и се готвех да преместя семейството си от града на село, при това против волята му.

— Купи ми го! — помоли се отново той.

— Добре — рекох. — Само се успокой!

* * *

А сега да скачаме в нашата стара и вярна машина на времето и да се връщаме обратно в 1932 година.

Бях ли ядосан там, на перона на Гранд Сентръл? Съвсем не. Бях убеден, че Дан Грегъри е най-великия жив художник на света, следователно той не можеше да върши нищо лошо. А преди да приключа с него, щях да му прощавам далеч по-лоши неща от това, че бе забравил да ме посрещне.

* * *

Какво му попречи да се доближи до величието, въпреки че наистина беше най-добрият професионалист на света? Дълго мислих по този въпрос. Каквито и отговори да ми хрумваха, те всички важаха и за мен. Аз също бях най-добрият в техническо отношение сред абстрактните експресионисти, но никога не успях да се изкача на върха. Не говоря за провала си със „Сатийн Дура-лукс“, тъй като и преди него, и след него нарисувах още купища картини. Но никоя от тях не беше нещо особено.

Нека засега да оставим настрана моята особа и да фокусираме вниманието си върху творчеството на Грегъри. Илюстрациите му бяха изключително правдиви по отношение на материалните неща, същевременно напълно фалшиви по отношение на времето. Улавяше и прехвърляше върху платното великолепни мигове, независимо дали ставаше въпрос за първата среща на някое дете с дядо Мраз в кварталния супер, гладиаторска битка в Циркус Максимус, забиването на златно колче в чест на току-що завършена трансконтинентална железопътна линия, или за мъж, който е паднал на колене пред любимата си и я моли да се ожени за него. Но му липсваше куража и мъдростта, а може би и таланта, да покаже преходността на времето, да подчертае, че сегашният миг едва ли е по-важен от следващия, а всички те заедно са напълно неуловими.

Нека ви го обясня и по друг начин: Дан Грегъри на практика си беше един препаратор. Натъпкваше с вата , консервираше и лакираше великите мигове, но впоследствие се оказваше, че всички те не са нищо повече от потискащи събирачки на прах — нещо като глава на лос или голяма акула, окачени в чакалнята на зъболекар.

Ясно, нали?

Ще ви го обясня и по трети начин: сам по себе си животът никога не може да спре на място. Но къде отива? От раждането към смъртта и по пътя му не са предвидени никакви спирки. Движение има дори в купата с круши върху карирана покривка, когато е нарисувана от ръката на майстор. Да, с помощта на някакво чудо, останало загадка както за мен, така и за Дан Грегъри, най-великите абстрактни експресионисти успяват да подчертаят в своите творби величието на раждането и смъртта.

Раждането и смъртта присъстват дори на онази стара дъска, която Тери Кичън някога пръскаше с подчертана небрежност. Как е успял да ги лепне там не ми е ясно, едва ли и на него му е било ясно…

Въздъхнах, а старият Рабо Карабекян рече:

— Господи, боже мой.

* * *