Кърт Вонегът
Синята брада (10)

8

Споделих тази страхотна новина първо с възрастния редактор в местния вестник, който ми поръчваше карикатурите. Казваше се Арнолд Коутс.

— Ти наистина си художник и трябва да се махнеш оттук — рече ми той. — Иначе ще изсъхнеш като стафида. За баща си не се тревожи. Той е напълно в състояние да се грижи за себе си и е като онези „зомбита“, злите джуджета от приказките, ако ми позволиш подобен израз…

— За теб Ню Йорк ще бъде само спирка — продължи той. — Истинските художници живеят в Европа и винаги ще живеят там.

Тук обаче сбърка.

— Никога досега не съм се молил, но довечера ще отправя една молитва към бога, никога да не ти се налага да ходиш в Европа като войник. Вече не трябва да им позволяваме да ни примамват там като пушечно месо. Много обичат войната и са в състояние да я започнат по всяко време и всякакви поводи. Виж само какви огромни армии поддържат в разгара на Голямата депресия!

— Ако градовете още са на мястото си, когато идеш там — продължи той, — никога не забравяй, че европейците, с които си пиеш кафето, бирата или виното, и с които разговаряш за живопис, литература или музика, чакат само едно — да им разрешат да убиват и разрушават законно! Не се заблуждавай с мисълта, че те са много по-цивилизовани от американците.

Ако имах власт, щях да сменя американските учебници по география и в новите щях да запиша истинските имена на европейските държави: „Империята на сифилиса“ „Републиката на самоубийците“, „Пропастта на деменцията“, която, естествено, граничи с прекрасната „Параноя“…

— Тъй — заключи той. — Още не си видял Европа и аз вече успях да я очерня. Дано не съм очернил и изкуството й пред теб… Но не виждам защо творците трябва да бъдат обвинявани, че техните красиви и обикновено съвсем невинни произведения правят европейците по-нещастни и по-кръвожадни, по неизвестни за мен причини.

* * *

В онези години беше съвсем в реда на нещата да се говори по този начин, особено от патриотично настроени американци. Направо ни се повдигаше от войни, непрекъснато повтаряхме колко малка армия и флот поддържаме, колко незначително е влиянието на разни генерали и адмирали върху политиката на Вашингтон. Наричахме „търговци на смърт“ всички производители на оръжие.

Представяте ли си?

* * *

Разбира се, днес търговци на смърт са единствено производителите на химикали и разтворители, следователно посланието, което отправяме чрез изкуството, киното, телевизията, политическите речи и вестникарските статии просто трябва да се разбира така: Войната наистина е ад, но единственият начин за възмъжаване си остава престрелка от някакъв вид, не непременно, но все пак за предпочитане на истинско бойно поле.

И тъй, отидох в Ню Йорк да се родя отново.

Повечето американци с лекота заминаваха, а и все още заминават на нови места с единственото желание да започнат на чисто. Аз не бях като своите родители и не притежавах нито късче свещена земя, нито куп приятели и роднини, за които да ми е мъчно. Никъде по света числото „нула“ няма толкова философско значение, както в Съединените щати.

— Ей това е нищото — казва американецът, докато скача от високия трамплин.

Да, докато прекосявах континента в утробата на спалния вагон, аз имах чувството, че съзнанието ми е чисто и непокътнато като на ембрион. Сякаш никога не съм бял в Сан Игнасио. А когато експресът „Двайсети век“ от Чикаго се гмурна в един дълъг тунел под Ню Йорк Сити и над него увисна сложната плетеница от тръби и кабели, аз вече напусках утробата и бях готов за прераждане.

Десет минути по-късно прераждането беше факт и аз се появих на Гранд Сентръл в първия си костюм, с картонен куфар и папка с най-добрите си рисунки в ръце.

Кой беше дошъл там да посрещне заблудения арменски младенец?

Никой, абсолютно никой!

Бих могъл да нарисувам великолепна илюстрация в стила на Дан Грегъри към разказ за селянчето, попаднало за пръв път в голям и непознат град. Костюмът си бях получил по пощата от магазина на „Сиърс“ в Робък, а никой не може да рисува по-добре от Дан Грегъри евтини дрехи, изпратени по пощата. Обувките ми бяха стари и напукани, но аз ги бях лъснал до блясък, а преди това лично им бях поставил нови гумени подметки. Сложих им и нови връзки, но едната от тях се скъса още когато минавахме край Канзас сити. Всеки наблюдателен човек би забелязал грубия, несръчно направен възел. А никой не може да опише по-добре от Дан Грегъри икономическото и духовно състояние на даден герой.

Само лицето ми не отговаряше на стереотипа за селяндур, който по онова време налагаха списанията за широка публика. Грегъри би трябвало да се потруди доста, за да го превърне в типично англосаксонско лице.

Главата ми би могъл да използва за някоя индианска история. Спокойно бих могъл да мина и за Хиавата. Навремето беше илюстрирал едно луксозно издание на тази книга, а за модел бе използвал сина на един гръцки готвач.

По онова време всеки, който притежаваше дълъг и извит нос и родители, преселили се от Средиземноморието или Близкия изток, можеше да направи кариера в киното. Особено ако има капчица талант и му възложат ролята на кръвожаден сиукс. Зрителите направо умираха от кеф да гледат подобни типове на екрана.

Изведнъж закопнях да се върна обратно във влака! Толкова ми беше хубаво там! Направо го обожавам тоя влак Сигурно самият Господ-бог е бил във възторг, когато човешките червеи са изобретили железницата, смесвайки по чудотворен начин желязото, водата и огъня!

Разбира се, днес всичко трябва да е от плутоний и лазерни лъчи.

* * *

А как само умееше да рисува влакове Дан Грегъри! Работеше по чертежи, които вземаше направо от производителите и всичко беше на мястото си, чак до последния нит. Дори опитен железничар не би могъл да открие грешка в неговите илюстрации. А ако беше нарисувал експреса „Двайсети век“, с който пристигнах аз, той положително не би пропуснал и мръсотията насъбрала се по вагоните между Чикаго и Ню Йорк. Никой не може да рисува мръсотия по-добре от Дан Грегъри.

Но къде е той? Къде е Мерили? Защо не бяха изпратили някой да ме посрещне с голямата му кола?

* * *

Знаеше точния час на моето пристигане, защото сам бе избрал лесната за запомняне дата. Беше денят на Свети Валентин. Освен това бе проявил доста любезно отношение към мен. По пощата, разбира се, но без посредничеството на Мерили. Всички писма беше писал лично, бяха кратки, но изключително щедри. В тях предлагаше да купя топъл костюм не само за себе си, но и за татко. Пак за негова сметка.

Беше толкова състрадателен! Не искаше да се уплаша или объркам по влаковете, затова подробно ми обяснявате как да се държа в спален вагон, във вагон-ресторант и по време на прехвърлянето в Чикаго, колко да давам на келнери и носачи. Не би могъл да се държи по-любезно и към собствения си син, ако имаше такъв.

Дори си направи труда да ми изпрати пътни пари с пощенски запис, а не с обикновен чек. Което означаваше, че знае за банкрута на единствената банка в Сан Игнасио.

Не знаех само едно — през декември, когато получих телеграмата, Мерили е била в болница с фрактури на ръката и двата крака. Грегъри я изхвърлил от ателието си и тя паднала по стълбите. Когато се строполила в краката на двамата прислужници, които по една случайност били долу, тя изглеждала съвсем мъртва.

Грегъри се уплашил, изпитал дълбоко разкаяние. Когато за пръв път се появил в болницата бил толкова засрамен, че й казал че я обича и е готов да стори всичко за нея. Всичко.

Вероятно е мислил, че ще поиска брилянти или нещо от тоя сорт, но тя поискала жив човек. Поискала мен.

* * *

Сърк Бърман току-що направи предположението, че аз съм се явил като заместник на арменския зародиш, който са отстранили от утробата й в Швейцария.

Може и да е права.

* * *

После Мерили обяснила на Грегъри какво да пише в телеграмата и писмата си, колко пари да ми изпрати и прочие. Когато пристигнах в Ню Йорк, тя все още беше в болница и изобщо не е разчитала, че Грегъри ще си направи труда да ме посрещне.

Но той стори точно това.

Отново й сви номер.

Но това не беше цялата история. Едва ли бих научил истината, ако не бях посетил Мерили във Флоренция след войната. По онова време Грегъри вече беше мъртъв и погребан някъде в Египет, а от смъртта му бяха минали почти десет години.

Едва след войната преродената Мерили, превърнала се в графиня Портомаджоре, ми разказа защо е била блъсната по онези стълби през 1932 година. Беше ми спестила конфузната информация по доста по-различни причини от тези на Дан Грегъри.

Всъщност за малко не умряла, защото през онази нощ за пръв път се решила да му покаже моите рисунки. Години наред ги бях изпращал в Ню Йорк без той изобщо да има представа за това. Мерили се решила на този ход просто защото й се сторило, че Дан е в много добро настроение. На какво се дължало? Същият следобед бил получил благодарствено писмо от италианския диктатор Мусолини, който в неговите очи бил най-великият лидер в човешката история. Онзи, дето карал враговете си да пият рициново масло.

Мусолини изпращал благодарностите си за портрета, който му подарил Грегъри. На него Дуче бил изографисан като командир на полк алпийски стрелци, изправен на стръмен планински връх при изгрев слънце. Спокойно можете да се обзаложите, че и най-незначителните подробности по униформата и отличителните му знаци са си били точно на място. Никой не може да рисува униформи като Дан Грегъри.

Между другото, осем години по-късно, англичаните са го застреляли в Египет точно в италианска военна униформа.

* * *

Но да се върнем на онзи инцидент. Мерили пръснала на масата в ателието му моите рисунки и той веднага разбрал за какво става въпрос. Навел се да ги разгледа съвсем добронамерено и съвсем според очакванията й, но миг по-късно бил обзет от страхотен гняв.

Причина за това не били рисунките, а материалът, върху който били направени. Нито един хлапак в Калифорния не би могъл да си позволи толкова скъпи бои, хартия и платна. Веднага му станало ясно, че Мерили скришом ми ги е изпращала.

Точно затова я изхвърлил навън, а тя паднала по стълбите.

* * *

Някъде тук ми се иска да ви разкажа за втория костюм, който поръчах от „Сиърс“ заедно със своя. Двамата с татко се изправихме един до друг да се премерим и сам по себе си този факт беше достатъчно необичаен. Защото нямах спомени някога да сме се докосвали.

Когато костюмите пристигнаха стана ясно, че някой е сбъркал мерките на татко, по-точно мерките на панталона му. Макар да имаше страшно къси крака, крачолите бяха още по-къси. Макар да беше изключително плосък в талията, той все пак не успя да ги закопчее. В замяна на това сакото му стоеше абсолютно точно.

— Съжалявам за панталоните — рекох. — Ще се наложи да ги върна.

— В никакъв случай — възпротиви се той. — Много ми харесват и желая да ме погребат с тях.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз. Бях озадачен, тъй като изведнъж си представих, че отива на нечие чуждо погребение без панталон. Макар това да беше абсурдно, тъй като той бе ходил само на погребението на мама.

— Просто не е задължително да носиш панталон, когато те положат в ковчега — поясни той.

* * *

Когато пет години по-късно се завърнах в Сан Игнасио за погребението му, той наистина беше облечен в сакото на онзи костюм. Долната част на ковчега беше закрита и се наложи да попитам погребалния агент за панталоните.

Оказа се, че татко не само е с онези панталони, но и че те му стават съвсем точно. Впоследствие разбрах, че си е направил труда да ги изпрати в „Сиърс“ за подмяна.

Все пак в отговора на погребалния агент имаше две странни подробности. Той не беше онзи, който погреба? мама. Онзи се бе разорил и бе напуснал града да си търси късмета другаде. А този, който погреба татко, беше дошъл да си търси късмета в Сан Игнасио, сигурно и той бе чул, че улиците тук са покрити със злато.

Първата изненада в отговора му се криеше във факта, че татко ще бъде погребан с каубойските ботуши собствено производство, с които го е настигнала смъртта в онзи киносалон.

А втората — предположението на погребалния агент, че татко е мохамеданин. Беше страхотно развълнуван от него, примираше от възторг пред възможността да се покаже набожен и благочестив в едно толкова атеистично, плуралистично и демократично общество.

— Баща ти е първият мохамеданин, който изпращам — призна ми той. — Надявам се, че нищо не съм объркал, но нямаше с кого да се посъветвам. Иначе трябваше да бия път чак до Лос Анджелес.

Не исках да му развалям настроението и казах, че според мен всичко изглежда наред.

— Само не яж свинско прекалено близо до ковчега — предупредих го аз.

— И това е всичко, така ли? — изненада се той.

— Да — рекох. — Е, като затваряш капака, кажи едно „Аллах е велик“…

И той го каза.