Теодор Траянов
Облак

Над есенната вечер

самотен облак плува

към синкавия север,

към скръбни планини.

А в тебе детска песен

унесено жадува,

към светъл юг се носи,

към пролетни страни.

 

Виж, облакът прилива

в просторите здрачени,

не зърна свойта пролет

у погледа ти плах:

обет ли тежък дал е

за полунощно бдение,

от сянката ли бяга

на някой сторен грях?

 

Той гибел вредом носи

за вси неща любими

и своя образ мрачен

от детски поглед крий,

дълбоката си тайна,

проклета и без име,

в сърцето ще притули

от себе си дори.