Осип Манделщам
Стихове за незнайния воин

Този въздух да бъде свидетел,

далекобойното му ядро

и в окопа, всеяден и деятел,

океан без око — вещество…

Твърде тия звезди са предателни!

Дай им всичко да видят — защо?

Подсъдим съдия и свидетел

в океан без око, вещество.

 

Бди дъждът, неприветлив сеятел,

помни тази безименна манна —

как гористите кръстчета впрягат

океана ли клин боеви.

 

Ще са хората хладни и хилави,

ще убиват, гладуват, студят

и във своята славна могила

неизвестен е вложен солдат.

 

Научи и мен, лястовке хилава,

ти, забравила как се лети,

как без рул и крила да засиля

този гроб по въздушни води.

 

И за Лермонтов Михаил аз

ще ти дам своя точен отчет,

както учи от гроба се кривият

и въздушната яма влече.

 

На размърдани гроздове виснали

ни заплашват в очи светове,

на откраднати селища киснат

златни грешки в уста, клевети,

на отровния хлад плодове,

Разтегателни шатри — съзвездия,

златни звездени мазнини.

 

През ефир десетично обрамчен,

скорост смляна в лъчи светлина

почва свое число опрозрачена

в светла болка и нули — молца.

 

След полето Поле следва ново,

във триъгълен жерав лети,

вест лети, светопрахна обнова е

и от битката снощна светли.

 

Вест лети, светопрахна и нова е:

— Аз не Лайпциг съм, не Ватерлоо,

не Народите в битка, аз ново съм

в просветленото земно кълбо.

 

Арабескови смески и гренки,

светлина смляна скорост в лъчи

и със своите коси подметки

лъч на ретината ми стои.

 

Милиони убити за грош цена

протуптяха следа в пустошта —

от народа на земните бойници

всичко хубаво! Лека нощта!

 

И над кратери, насипи, осипи

над които е бавил и видял —

Напарцалов, мрачен и в гнойници,

унизеният гений гробар.

 

Как красиво умира пехотата

и добре пее нощният хор,

над усмивката Швейкова плоска

и над пиката птича Кихотова,

и над рицарски птичия нос.

и дружи със човека сакатия,

и за двамата има дела,

трополи по вековните крайнини

двойка патерици дървожени:

— Хей, другарство, земно кълбо!

 

Затова ли до купол развива се

в цяло чело от черепа свод

да не може във скъпите орбити

да не влива се бойният ход?

А развива се той от живота,

в цяло чело, око от око —

в чистотата на шева си дразни се,

с разбирателни куполи ясни се,

мисъл пени се, сам се сънува —

род на род, чаша на чашите,

звезден белег бродиран в боне,

омагьосано в Шекспир — бащата.

 

Ясност ясенова, зоркост яворова

леко роза препуска дома,

със припадъци сякаш снабдява

две небета в смътна заря.

 

Нам съюзен е само излишъка,

предстои не провал, а промерка;

да се борим за въздуха минимум —

тази слава е нашата перка.

 

И снабдявам главата си с марково

Полуприпадъчен Битов Въпрос —

аз без избор ли пия туй варево,

ям главата си в огнен сос?

 

Затова ли е готвена тарата

обаяние в пустошта —

да не хукнат звездите обратно

леко роза и бели в нощта?

Умувай, мащехо в звездния табор,

нощ, какво е сега и какво ще е?

 

И със кръв се наливат аорите,

и звучи в редове шепоток:

— Аз съм роден деветдесет и четвърта,

аз съм роден деветдесет и втора…

И затиснал в юмрука изтъркана

дата раждане, в общия ход

шепна със устни безкръвни —

нощта на втори срещу трети

януари, деветдесет и първа

ненадеждна година и вековете

ме обграждат в огнен поток.