Татяна Бек
В лед ли, във скреж ли дъждът се превърна…

В лед ли, във скреж ли дъждът се превърна,

чужди са нашите бледи лица.

С теб към небето глави ще обърнем,

две горделиви, надменни сърца.

 

И на мълчание, казваш, играя,

че със света съм разумно на „ви“…

Ето, наопаки аз съм — до края:

груб шев и скъсани нишки, уви.

 

Искаше да съм съвсем откровена?

Голата истина искаше ти?

Виж я — добра е, но обикновена —

пустош, в която коприва цъфти.

 

Ах, ти отдръпна се, Душесмутител!

Няма да бъркаш в духа ми сломен!

Искам по-силно сега да гърмите,

болка, обида и гордост у мен!