Арсений Тарковски
Откъс

И все пак е жалко, че мен младостта

примами ме някога в чужди места,

че майка ми плачеше там на перона,

че няма я гарата, вече е спомен,

че вятърът флагче зелено развя,

че сринат бе целият град след това.

Ще вдигнат града, но сърцето ще страда.

защо са му нова градина и сграда

и рицари нови на печките в прах?

Какво ли ще знаят децата за тях?

 

Тринайста година не ме заблуди

с предчувствия страшни за смърт и беди,

с косите разпуснати в нощите диво…

От детски догадки какво по-горчиво —

пророчества същи?

                        има аз сега,

след толкова загуби, смърт и тъга

заклевам пак някого с тъй насъбрана

прегракнала мъка и детска закана?

Нима някой идва в съня ми сломен

с безкрайна, живителна прошка за мен?

 

И глуха мъглата от сънища става,

и рядко покоя ми сянка смущава,

и хладната съвест след толкова дни

не мъчи душата с предишни вини.

 

Но майка си виждам с ръце лекокрили —

те кръстните мъки ми биха простили

и често в забрава усещам ги аз

как лягат на рамото в тежкия час.