Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (8)

Осма глава

Върховният Чаросплетник Вирч се влачеше по коридорите на Императорската цитадела — прегърбеното му съсухрено тяло бе погребано под парцаливата му, осеяна с кръпки роба, а състареното му лице бе скрито под бронзовия лик на безумния древен бог. Едно време бе вървял гордо по тези коридори — крачката му беше уверена, а осанката — изправена. Ала това беше преди Маската да го деформира и разложи отвътре. Като всички Истински Маски, към материала за изработката й бе прибавена есенция от вещерски камък, а вещерският камък не даваше нищо, без да получи друго в замяна. Тялото му бе осеяно с тумори — както доброкачествени, така и злокачествени. Костите му бяха станали крехки, коленете му се бяха изкривили, а кожата му бе цялата на петна. Това обаче бе цената на властта — а власт поне имаше в изобилие. Той беше Върховният Чаросплетник, личният Чаросплетник на Императрицата, и не искаше нищо повече.

Чаросплетниците бяха нещо, без което животът на по-висшите социални слоеве на Сарамир щеше да бъде невъзможен. Благодарение на тях аристократите можеха да общуват директно един с друг на огромни разстояния, без да има нужда да прибягват до вестоносци. Можеха да шпионират враговете си, да пазят приятелите и близките си. Най-способните Чаросплетници бяха в състояние да убиват тайно и мълниеносно, без някой да ги забележи — удобен начин да се отстраняват неудобни лица; престъплението можеше да бъде проследено единствено от друг Вещер, но дори и тогава нямаше гаранции за разкриването му.

Най-важната им роля обаче беше да служат за защита; защото единственото нещо, което можеше да те предпази от един Чаросплетник, беше друг Чаросплетник. Те бяха там, за да пречат на своите събратя да шпионират господарите им или да правят опити да ги убият. Ако някой благородник разполагаше с Чаросплетник, тогава и враговете му трябваше да си намерят такъв, за да се намират в безопасност. Техните врагове също постъпваха по този начин и това се повтаряше до безкрайност. Първите Чаросплетници се бяха появили преди около два века и половина и за това време се бяха превърнали в неотделима част от живота на аристокрацията. Всяко знатно семейство имаше представител на тази каста в дома си; липсата му можеше да доведе до големи проблеми. И въпреки ширещия се страх и неприязън към Чаросплетниците (дори и от страна на господарите им), те щяха да съществуват още дълго време.

Цената, която се плащаше за един Чаросплетник, всъщност беше доста висока и господарят му не спираше да я плаща чак до смъртта на мага. Ставаше дума за много пари, естествено, но тези пари отиваха не при самите Вещери, а при Майсторите в храмовете, които изработваха Истинските Маски, а те излизаха доста соленичко. Що се отнася до Чаросплетниците, всяко тяхно желание трябваше да бъде изпълнявано, всяка нужда — задоволявана, а всяка прищявка — реализирана. Освен това трябваше да се грижат за тях, когато те вече не можеха да се грижат сами за себе си.

Чаросплитането беше доста опасна работа. Всеки път, когато използваха своите сили, Чаросплетниците се приближаваха все по-близо до безумието, а в допълнение на това им трябваха и години, за да се научат да се справят със силите, бушуващи в Маските им. Ефектът от тези Маски обаче беше наркотичен. Върховните наслади на Чаросплетието отвеждаха тялото и съзнанието до главозамайващи висоти; ала когато Чаросплетникът се завръщаше от пътешествието си, го очакваше съответна странична реакция. Понякога тя се изразяваше в чудовищна самоубийствена депресия, понякога в истерия, понякога в безумна ярост или пък в неутолимо сладострастие. Нуждите на всеки Чаросплетник бяха различни и всеки от тях имаше различни желания, които трябваше да задоволява, ако не искаше да се обърне срещу себе си. Нито един аристократ обаче не желаеше това. Мъртвият Вещер не представляваше нищо повече от един страшно скъп труп.

Чаросплетниците бяха наемници, които продаваха услугите си на този, който им предложеше най-високата цена. Не можеше да се отрече обстоятелството, че веднъж закупени, те се превръщаха в образец за вярност към господаря си; никога не бе имало случай някой Чаросплетник да се е прехвърлил в друго семейство за повече пари. Най-предани обаче си оставаха на Адерач — големият планински манастир, който представляваше сърцето на тяхната организация. Чаросплетниците биха направили всичко за своите господари, дори биха убивали други Чаросплетници — не беше лесно човек да запази съвестта си след зверствата, които извършваха те, когато се връщаха от пътешествията си из Чаросплетието — но нямаше да направят нищо срещу Адерач или неговите интереси. Адерач беше най-големият манастир, в манастирите се пазеха ревниво вещерските камъни, а без вещерските камъни Чаросплетниците не струваха и пет пари.

Вирч стигна до вратата към покоите си, които се намираха високо в южния край на Цитаделата. Малко хора стъпваха там. Макар че ставаше дума за слуги, чиято работа беше да стоят близо до господаря си и да задоволяват всяка негова прищявка, бе много важно да запомнят, че е по-безопасно да се намират по-далеч от Чаросплетника, освен ако не беше крайно необходимо. Предпочитанията на Вирч бяха доста необичайни, ала бе съвсем в реда на нещата за един Чаросплетник да проявява все по-странни и извратени желания с течение на времето, докато се плъзгаше бавно, но неумолимо към бездната на лудостта.

Едно лято той бе развил истинска параноя да не стане жертва на обир, убеден, че шепнещите фигури възнамеряват да откраднат нещо от покоите му. Тази мисъл го загриза до такава степен, че скоро прерасна в истинска мания, довела до екзекуцията на няколко слуги, обвинени в кражбата на предмети, които така и не бяха съществували. След този случай Вирч забрани на прислугата да се доближава до стаите му; до тях се стигаше само посредством една врата, която през цялото време стоеше заключена и единствено той имаше ключ за нея. Зад тази врата се намираха владенията му, в които нито един прислужник не беше стъпвал от години.

Върховният Чаросплетник измъкна тежкия меден ключ, висящ около врата му, и отвори масивната врата в края на коридора. В същия миг нещо се стрелна покрай краката му и се понесе навън. Той се завъртя навреме, за да види една котка, чиято козина висеше на изгорени парцали. Вирч се намръщи под Маската. Въобще не си спомняше да е искал котка. Зачуди се какво ли бе направил с нея.

Старецът пристъпи в мрачните си покои и заключи вратата след себе си. Изобщо не усещаше вонята, която се носеше в помещението — тя идваше от прогнилата му плът, примесена с дузина други, също толкова зловонни миризми. Обедната светлина бе помрачена от спуснатите копринени завеси, потънали в прах и просмукани с дима на наргилето. Мъжът се заклатушка към главното помещение, където се намираше осмоъгълният басейн. Вирч се беше отървал от голото удавено момче, като бе поръчал цял казан риби-ножици, които бе пуснал в басейна. Те набързо се бяха справили с момчето, а впоследствие и със самите себе си, ала сега водата бе станала тъмночервена и в нея плуваха късчета разръфана плът. Обаче разложеният труп, който споделяше изтърбушеното му легло, беше още там, забеляза с отвращение Чаросплетникът. Започваше да го дразни. Скоро трябваше да предприеме нещо по въпроса. Засега обаче имаше по-важни задачи.

Императрицата щеше да се срещне със Съвета на другата сутрин. Бяха настанали опасни времена за нея и за рода Еринима. Благородниците и знатните семейства преценяваха сложния характер на нововъзникналата ситуация — те се обединяваха в нови съюзи, сключваха сделки. Бяха готови да пристъпят към заплашителните действия, за които се подготвяха, да обявят възгледите си по отношение правата на Лусия над трона — подкрепа или опозиция.

Вирч бе прекарал последните два дни в размяна на съобщения между съюзниците на рода Еринима, които се оказаха повече, отколкото бе предполагал. Известията, че отклоненията при Лусия не бяха опасни, нито пък видими отвън, бяха поуспокоили разгорещените страсти и мнозина от дългогодишните приятели на рода Еринима останаха на страната на Анаис. Дори родът Батик, към който принадлежеше съпругът на Императрицата, беше дал подкрепата си, въпреки очевидното отвращение на Дурун от собственото му дете. Родът Батик смяташе, че традицията за наследяване на престола по кръвна линия трябваше да бъде спазена. Други, по-малки семейства, виждайки възможността да се поиздигнат малко в йерархията, също бяха развели знамената си в подкрепа на Лусия. Те се надяваха, че подкрепата им нямаше да остане невъзнаградена от Императрицата.

Вирч беше малко разтревожен, но не и обезсърчен. Опозицията, която вярваше, че благото на империята трябва да се постави над традициите, беше доста силна, а и редица фамилии още не бяха взели решение към коя страна да се присъединят. Всеки момент везните можеха да се наклонят в която и да е посока.

Върховният Чаросплетник възнамеряваше да каже тежката си дума пред Съвета и тя нямаше да бъде в подкрепа на Императрицата. Възкачването на Лусия на престола криеше много опасности за Чаросплетниците и Адерач, ето защо той тихомълком се готвеше да предаде Анаис и нейната дъщеря.

Старецът се настани на обичайното си местенце до басейна, кръстоса крака и се прегърби, свивайки се почти на кълбо. След като застина неподвижно, той изчака болките в ставите му постепенно да утихнат, позволявайки на хрипливото си дишане да стане по-дълбоко. Искаше да се отпусне максимално, понеже тялото му непрекъснато го болеше. Той започна да медитира, опитвайки се да накара болката да изчезне, усещайки как горещината на вещерския камък от Маската се разпространява по лицето му, макар че температурата й не се повиши. След малко повърхността й се обагри в зеленикаво сияние.

Усещането от издигането в Чаросплетието беше като да плуваш през тъмни води към ярките небеса отгоре. Натискът на задържания му дъх започна да изгаря дробовете му и той имаше чувството, че всеки момент ще избухне, с нетърпение очаквайки момента на облекчение; когато той наближи, Вирч издиша внезапно въздуха си във водата и ето че отново се рееше из еуфоричната бездна, където гигантските нишки на Чаросплетието лениво се поклащаха.

Блаженството, което го заля, бе неземно и на неговия фон всички човешки усещания бледнееха. Потръпна от удоволствие, мислейки си как нито една физическа наслада не можеше да се сравни с това, което изпитваше в момента, ала в следващия момент взе нещата в свои ръце, потискайки екстаза си до едно приемливо ниво. Занаятът на Чаросплетниците бе за хора с желязна дисциплина, защото Чаросплетието се отплащаше със смърт на всеки необучен.

Отправи се към територия, която бе посещавал доста често заради повелите на господарката си. Ставаше въпрос за владенията на Табакса, млад и талантлив Чаросплетник, който бе на служба при Баракс Зан ту Икати. Този път обаче не идваше да носи известия или да води преговори. Този път се прокрадваше тайно.

Родът Икати някога беше съюзник на династията Еринима. Двете семейства имаха твърде много противоречащи си интереси, за да станат големи приятели някой ден, обаче рядко се караха; най-често оставаха неутрални един към друг. Родът Икати, въпреки че не беше особено богат и не притежаваше много земи, разполагаше с впечатляващ брой васални семейства, заклели се във вярност към тях. В силните си дни Икати бяха управляваща династия и доста от договорите, сключени тогава, продължаваха да са валидни. Сами по себе си те не бяха най-влиятелното семейство в страната, ала ако се вземеха предвид благородниците, които щяха да доведат със себе си на Съвета, се превръщаха във фактор, с който човек трябваше да се съобразява.

Баракс Зан бе сключил тайна сделка с Императрицата, че ще я подкрепи на утрешния съвет. Анаис знаеше, че беше по-добре да не прибягва до услугите на Вирч, освен в краен случай, и мъдро бе решила да не разчита на предаността му в тази ситуация. На Вирч му доставяше голямо удоволствие да наблюдава безсилието й, понеже единствено Чаросплетниците можеха да доставят светкавично известия на дълги разстояния, а тя не си правеше никакви илюзии относно позицията му по случая с Лусия. Императрицата все пак покани Баракс Зан да се срещне лично с нея в Цитаделата. Ала все пак това си бяха владенията на Вирч и зад тези стени ставаха малко неща, за които не узнаваше; ето защо той подслуша разговора им отдалеч, без заговорниците изобщо да заподозрат нещо нередно.

Анаис много разчиташе на подкрепата на рода Икати — това беше единственият начин да победи на утрешния съвет или поне да попречи на противниците си да станат открито враждебни. Вирч обаче имаше други планове. Той възнамеряваше да промени решението на Баракс Зан.

Начинанието си беше опасно, но какво пък — такива бяха и времената. Ако го разкриеха, щеше да се разрази истински скандал за Императрицата — което нямаше да е зле — ала това щеше да предостави на Анаис извинението, от което се нуждаеше, за да се отърве от него. Имаше правила, които пречеха на благородниците да прогонват Чаросплетниците, след като веднъж вече са ги взели при себе си, дори и да им причиняват главоболия, както неизменно ставаше; ала извършването на умишлен саботаж против волята на повелителя беше открито нарушение на тези правила.

Позицията на Чаросплетниците зависеше от това до каква степен господарите им можеха да им имат доверие. Аристократите негодуваха заради собственото си безсилие, вбесени, че не могат без Вещерите, и презираха грозните и първични нужди на кастата им, които трябваше да задоволяват; защото без тях цялата империя щеше да бъде безнадеждно осакатена. Това бе едно любопитно равновесие, странна симбиоза на взаимното отвращение; и все пак, въпреки цялата сила на Чаросплетниците, в обществото на Сарамир те не бяха нищо повече от инструменти в ръцете на благородниците, при които отиваха, и можеха да очакват всеки момент да бъдат захвърлени като вече непотребни сечива. Никой не се чувстваше в безопасност със създания, които бяха в състояние да разгадаят най-съкровените ти тайни, а после да ги изпеят на най-злия ти враг.

Чаросплетниците балансираха на острието на бръснача и ако се разбереше, че някой високопоставен Вещер като Вирч работи срещу интересите на господаря си, последствията за Адерач щяха да бъдат доста негативни. В случай че някой Чаросплетник беше заподозрян в липса на преданост към повелителя си, наказанието бе ужасно; а за своята сигурност Чаросплетниците разчитаха единствено на благородниците. Анаис с радост би си избрала нов Чаросплетник, а Вирч вече беше твърде немощен, за да оцелее без покровител.

„Бъди много предпазлив“, помисли си той, ала думите сякаш се изгубиха в блаженството на Чаросплетието.

Табакса не беше лесен противник, ето защо стратегията на Вирч разчиташе главно на подмолните действия. Баракс Зан или неговото куче-пазач изобщо не трябваше да разбират, че Върховният Чаросплетник е бил тук, ровейки се из мислите му, обръщайки ги срещу Императрицата.

Табакса бе оформил владенията си като мрежа от паяжини, чиито ефирни нишки се простираха в безкрайността. Това бе най-разпространената представа за Чаросплетието, предавана от учители на ученици, ала Вирч не можа да потисне неволния си трепет на страхопочитание при гледката.

Необятната шир на паяжината разрушаваше перспективата. Тя висеше в пълен мрак — пласт върху пласт се простираха под такива ъгли, които объркваха логиката, свързани с нишки, които се губеха толкова далеч в чернотата, че перспективата ги бе смалила до забвение. Това бе неимоверно по-сложно от обикновената геометрия на конструкцията на някой паяк; тук, неограничавани от физичните закони, паяжините се простираха под невъзможни ъгли, върху които очите отказваха да се съсредоточат, съединявайки се в абстракции, които просто не биха могли да съществуват извън Чаросплетието. Ефирни завеси от тънки мрежести воали се поклащаха лениво на студения вятър, носещ се като задгробен дъх от бездната. При всяко помръдване на гигантската конструкция се чуваше едва доловим звън.

Вирч бе принуден да се пригоди, да промени възприятията си така, че да съответстват на тези на неговия противник. Той знаеше, че всъщност не се намира тук, че това е само начин да позволи на крехкото си съзнание да надзърне в сложността на Чаросплетието, без да обезумее. Рееше се из нищото — едно обезплътено съзнание — проучващо внимателно обстановката със сетивата си, търсейки пукнатини в защитата. Мрежа върху мрежа от безбройните паяжини се разстилаше пред него, всяка снабдена с различен сигнал, който щеше да доведе Табакса. Вирч беше впечатлен. Всичко бе направено с невероятно изящество и педантичност, но не чак толкова прецизно, че един Върховен Чаросплетник да не може да преодолее капаните.

Той промени зрението си към друга резонансна честота и за своя радост видя, че по-голямата част от паяжината изчезна. Явно Табакса не е бил достатъчно внимателен да защити владенията си в целия спектър. Само малцина Чаросплетници бяха способни да променят собствения си резонанс на различно ниво — тоест да влязат в ново измерение в границите на Чаросплетието. Вирч бе един от тях. Доволен, той внимателно продължи напред, а невидимите му мисловни антени трептяха навсякъде около него, почти обърсвайки нишките, но без да ги докосват. Той усещаше присъствието на Табакса — тлъст черен паяк, стотици пъти по-голям от него, надвиснал някъде наблизо.

С ъгълчето на сетивата си забеляза някакво потрепване и зърна в съзнанието си как нещо бавно се спуска отгоре към него — призрачно було, плоско и прозрачно, падащо през пролуките между паяжините. Почти в същия миг усети и други такива наблизо. Ала нищо не се насочи към него, ето защо Вирч реши да остане неподвижен, докато воалите не го отминеха, подобно на ефирни струйки дим.

„Умен е, помисли си Вирч. Никога преди не съм виждал подобно нещо.“

Тези воали служеха като стражи — подвижни аларми, които съществуваха на едно по-високо ниво в резонанса на Чаросплетието. Те бяха невидими при нормалната честота. Ако Вирч се беше опитал да проникне в паяжината, както първоначално бе възнамерявал, нямаше да ги види, докато те не се спуснеха върху него, мигновено предупреждавайки създателя си.

Върховният Чаросплетник се забавляваше. Той бавно и търпеливо се промъкваше все по-дълбоко в ефирната черупка на владенията на Табакса. Илюзорният вятър въздишаше през мрежата от аларми, местейки ги от едната до другата страна. В реалността Табакса бе нагласил мрежата от аларми по такъв начин, че да се видоизменят леко из Чаросплетието, за да може по-лесно да хващат нищо неподозиращите натрапници, ала сетивата на Върховния Чаросплетник нямаха никакви проблеми с откриването на капаните. Вирч се отдръпна настрани, когато една огромна сребърна нишка се стрелна покрай него. Той се смали, свивайки се до едно концентрирано съзнание, и продължи да се прокрадва напред — все по-дълбоко и по-навътре.

Точно тогава се задейства алармата.

Вирч изпада в паника, когато паяжината около него изригна в оглушителна врява, зашеметяваща какофония от резонанси. За секунда се вцепени; после се взе в ръце и потърси причината. Нищо! Нямаше нищо! Той бе предпазлив! Усети вибрациите от внезапното помръдване на Табакса, който надигаше тежкото си туловище и се понасяше стремително по мрежата си в търсене на натрапника. Вирч се опита да помръдне, да се измъкне, преди да бъде разпознат, ала беше в капан, съзнанието му бе впримчено. Обезумял от тревога, той бързо премина обратно към нормален резонанс и тогава, за свой ужас, откри, че е потопен в някакво гротескно, слузесто нещо, едновременно мъгляво и твърдо, отвратителна амеба, която здраво бе приклещила съзнанието му.

Вирч изруга. Табакса не само бе поставил аларми, видими единствено в по-горния спектър — ефирните призраци, които бе видял преди — но бе използвал и такива, които се забелязваха само в нормалната честота. Вирч бе изигран — трябваше да превключва периодично между двете резонансни нива.

Внезапно разгневен, той унищожи амебата с мисълта си, разкъсвайки яростно влакната й. Обаче Табакса почти го бе докопал — тъмна, масивна форма, чийто осем крака трополяха по паяжината, докато обикаляше из владенията си и търсеше какво не е наред. Твърде късно беше да се избегне конфликтът, твърде късно да се измъкне и да остане анонимен. Табакса щеше да узнае, че той, Вирч, е бил тук.

„Всемогъщи духове!, помисли си ядосано. Нищо друго не може да се направи сега.“

Върховният Чаросплетник разкъса мрежата от аларми, оставяйки ги да висят като разнищени парцали зад него, и се вряза в огромното паякообразно туловище на своя противник. Светът му се раздели на невъобразимо множество от нишки, бушуваща, кипяща тъкан от възли и плетеници, и той се озова сред нишките, мъчейки се да ги контролира. Табакса също беше тук; Вирч усещаше бясната му съпротива. Той бе озадачен какво правеше Вирч във владенията му, ала същевременно изгаряше от желание да унищожи по-стария Чаросплетник. Никой не искаше да моли за пощада и двете страни се нахвърлиха неистово една върху друга.

Конфликтът се разигра по-бързо, отколкото съзнанието можеше да реагира. Всеки от тях потърси някаква пролука в другия, където пусна своите нишки и в един момент двамата се оказаха плътно приклещени един към друг, разплитайки това или онова, стигайки до задънени улици и лабиринти, завършващи с капани или примки. Всеки искаше да заблуди другия за достатъчно дълъг период, че да може да пробие защитата му, докато в същото време това водеше до отслабване на неговата. Владеещи до съвършенство нишките на Чаросплетието, те си нанасяха взаимни удари и ги парираха, настъпваха и отстъпваха, създавайки заплетени лабиринти за врага си, където да се изгуби, или пък разплитаха тъканта, за да отворят пролука в своя противник.

Накрая обаче опитът надделя и Табакса допусна грешка. Вирч му бе оставил един изкушаващ проход като примамка и той необмислено се хвана на въдицата; обаче пролуката беше без изход, а Вирч го дебнеше търпеливо. С бързина и ловкост, непознати сред Чаросплетниците, той мълниеносно изплете неразгадаем възел зад Табакса, впримчвайки го в капан. Табакса се опита да прескочи нишките и да излезе от клопката, но се натъкна на друг капан, после на трети и изведнъж се оказа твърде късно. Вирч вече беше далеч и дълбаеше през защитата му, а Табакса не можеше да се освободи навреме. Върховният Чаросплетник бе забелязал един протрит възел в стената на съперника си, разкъса го и се втурна вътре в съзнанието на по-младия Вещер, подобно на кука за месо, врязваща се в плътта на заклано добиче, закрепи се здраво и започна да го раздира…

Усещаше силата на шурналите кръвоизливи на врага си, докато отстъпваше, усещаше как тлеещите въглени на съзнанието на Табакса се връщат обратно в умиращото му тяло. В този миг той се гърчеше на пода в покоите си, а мозъкът му бе изтърбушен отвътре от силата на волята на Вирч. Върховният Чаросплетник се оттегляше, оставяйки агонията да избледнее далеч зад него, докато излизаше от Чаросплетието, следвайки нишките до собственото си тяло, ругаейки вбесено.

Очите му се отвориха в тъмната, мръсна стая, където се намираше тялото му. Той изкрещя ядосано, разкъсван от гняв, който никой обикновен човек не би могъл да изпита. Той бе проявил небрежност! Той, Вирч, Върховният Чаросплетник, бе уловен в капан, който би трябвало да избегне с лекота, който би избягнал с лекота само преди година. Какво му ставаше? Защо съзнанието му вече не спояваше мислите, знанията и инстинктите му, както беше едно време? Та той беше най-могъщият Чаросплетник в империята, а ето че се бе спънал в дребната хитринка на Табакса и поради тази причина беше принуден да го убие, за да защити собствената си самоличност. И дори не успя да се приближи до Баракс Зан. Провал — пълен провал!

Старецът се изправи изведнъж, надавайки още един вик под повърхността на Маската си. Вдигна неразпознаваемия труп от леглото си и го хвърли в кървавия басейн. Събори една кристална фигурка, служеща за украса, която изобщо не си спомняше да е виждал преди. Тя се разби на парчета на пода — цяло състояние, унищожено за секунда. Вирч се понесе като вихър из покоите си, трошейки и запращайки на земята всичко, което можеше да намери, пищейки като сърдито малко дете, докато накрая не се озова на земята. Пръстите му задраскаха бясно по плочките и той се успокои чак когато изпочупи ноктите си. Едва тогава болката го дари с моментно спокойствие, несигурно затишие в бурята.

Вещерът се отпусна на пода, дишайки задъхано, след което се изправи и се заклатушка към мундщука, инсталиран в стената, свързан посредством рупорна тръба с помещенията на личната му прислуга.

— Трябва ми дете! — изграчи той. — Каквото и да е! Трябва ми дете, а също и… торбата с инструментите. И храна! Искам месо ! Много месо!

Не изчака някой да му отговори. Вместо това се хвърли отново на пода и остана да лежи там, хлътналите му ребра се повдигаха и спадаха, а той тръпнеше похотливо в очакване. Не знаеше какво ще се случи, когато детето се озовеше тук. Никога не знаеше какво ще се случи. Ала бе сигурен, че ще му хареса.