Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (17)

Седемнадесета глава

Кайм нямаше какво да предложи на пътника. Представляваше оскъдно застроено планинско селце, чиито ниски къщи бяха накацали тук-там покрай каменистите пътеки, лъкатушещи наслуки през територията му. Накъдето и да обърнеше погледа си, човек не можеше да избяга от суровия, неприветлив пейзаж — не се виждаше нито едно цвете, тревичка или храст. Дори хората изглеждаха студени, затворени и мрачни с тесните си като цепки очи и кафеникавата им, напукана от ветровете кожа. Нямаше нищо общо между Пелис с неговия необикновен провинциален чар и това селце, което все едно бе изчегъртано набързо от планината, построено поради някаква ужасна необходимост, и сега къкреше бавно в огъня на собствената си мизерия.

Това не беше място, което приветстваше чужденците, ала и не се отнасяше враждебно към тях. Кайку, Асара и Тейн се оказаха напълно пренебрегнати, а отговорите, които получаваха на въпросите си, се характеризираха най-вече с неразбираемо ломотене. Кайку се опита да намери някой, който да си спомняше, че баща й бе минал оттук, но надеждите й скоро помръкнаха пред лицето на темерутестото поведение на обитателите му. Човек или живееше, или не живееше на това място и всички чужденци набързо биваха изолирани от местните.

Тримата спътници пристигнаха в Чайм късно следобед. Стражите на кервана се сбогуваха с тях и ги оставиха сами. Скитащи се из пустите улици на селцето, брулени от внезапните пориви на студения вятър и потиснати от мрачно надвисналите над тях планински върхове, пътешествениците се чувстваха неизмеримо самотни.

Талантите на Асара за намиране на помощ не доведоха до нищо на това безлюдно място. Търсенето им на водач бе посрещнато с навъсено неразбиране, а изключителната красота на младата жена изглежда не оказваше никакво въздействие на тукашните мъже. Кайку със задоволство забеляза, че това посмачка малко огромното самочувствие на бившата й прислужница.

— Навярно облекчават нуждите си с домашните си животни — измърмори тя.

Ала в края на краищата стана така, че водачът сам ги намери. Това се случи, когато се спусна нощта и фенерите запламтяха.

Пътешествениците се бяха разположили в онова, което според тукашните стандарти трябваше да представлява кръчма, а по-скоро беше нечие мазе, където се продаваше необработен местен алкохол. Лишено от каквато и да е веселост и уютна атмосфера, интериорът му включваше няколко ниски кръгли маси от грапаво дърво и протрити рогозки, на които сядаха клиентите. Една жена с каменно лице сипваше питиетата зад тезгяха, намиращ се в ъгъла. Фенерите разпръскваха донякъде мрака, ала в същото време намаляваха видимостта с изпаренията на евтиното мало, с което бяха напълнени. Въпреки че помещението беше толкова малко и бе наполовина пълно със селяни, които си бъбреха един с друг над чашите си, атмосферата бе хладна и неприветлива. Кайку не можеше да повярва, че подобно място съществува наистина. Тя не хранеше никакви илюзии по отношение на кръчмите в Бедняшкия квартал в Аксками, ала поне си ги представяше шумни, дори и да не преливаха от веселие. Кръчмата в Чайм сякаш бе сборище на осъдени на смърт.

Тримата спътници тъкмо обмисляха какъв да бъде следващият им ход, когато някакъв нисък кокалест човек седна при тях. Той бе заровен под истинска планина от кожи, които смаляваха плешивата му глава и го караха да изглежда като лешояд. По състоянието на кожата му се разбираше, че е планинец също като останалите посетители на заведението, ала щом заговори, бързото му бръщолевене се оказа доста различно от диалекта на местните жители.

— Научих, че търсите майсторите на маски, нали тъй? — каза им той, преди някой от тях да се зачуди какъв ли е този непознат. — Е, ами аз дойдох да ви кажа, че нивга не можете да ги намерите, ама ако искате да опитате, аз съм вашият водач. Мамак!

— Мамак — повтори Кайку, несигурна дали това беше името му или някакво местно възклицание, което не разбираха. — Значи ще ни вземеш, така ли?

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да можем да ги намерим? — прекъсна го Тейн.

— Каквото ви рекох. Пътеките са изгубени и дори най-великите планинци никога не са успявали да ги открият.

— Знаехме това — каза Кайку на Тейн, слагайки ръка на рамото му. — Не се отчайвай. — Тя го познаваше достатъчно добре, за да види признаците на развалящото му се настроение — Тейн от часове се крепеше на ръба на отчаянието, изнервен от днешните събития. Към апатията му, обхванала го откакто бяха пристигнали в Чайм, трябваше да се прибави и смъртта на водача на кервана им. Всичко, което беше научил по време на послушничеството си в манастира, сега гризеше съвестта му. Никой не трябваше да умира, без да бъде назован пред Нокту; обаче единственият човек, който навярно знаеше името му, беше собственикът, а той също бе умрял.

— Ако не можеш да ни заведеш там — каза хладно Асара, облягайки се с лакти на масата, — защо си ни притрябвал тогава?

— Защото иначе ще се изгубите за по-малко от час — ухили се мъжът, демонстрирайки два реда дълги изгнили зъби, почернели от липсата на грижи. — А и горе в планините има дотолкова изродени същества, че никога не бихте познали от какво животно са произлезли. Също като онази твар, която едва не ви изяде всичките по пътя ви за насам.

Асара не го попита откъде е узнал това. Най-вероятно стражите се бяха разприказвали.

— Слушайте — каза им той. — Не е моя работа да зяпам във вашата чиния. Рекохте, че сте знаели, че търсите място, което не може да бъде открито, и въпреки всичко пак искате да го намерите. Сигурно знаете нещичко, дето аз не знам. Или си мислите, че е така. — Той се отпусна назад, вкопчвайки пръсти в грапавия ръб на масата. — Мога да ви заведа там, където трябваше да се намира манастирът. Там, където е отбелязан на старите карти, а никой не познава планините по-добре от мен. Когато се приближим обаче, ще видите какво имам предвид, когато ви казвам, че не може да бъде открит. Ще вървите по пътеката, водеща на север, и изведнъж ще си направите сметка, че всъщност сте изминали един километър на юг, макар че можете да се закълнете, че сте проверявали местоположението си на всяка крачка. Там има нещо, дето замъглява човешкия ум и те обръща обратно, и нищо не е в състояние да го преодолее. Повярвайте ми, много хора са се опитали. — Той им смигна съучастнически. — Все още ли искате да отидете там?

— Колко?

— Петстотин пок. Не, по-добре да го закръглим на десет ширети.

— Ще ги получиш в монети. Нямам хартиени пари — излъга Кайку. Баба й винаги я бе предупреждавала да не показва парите си на публично място, особено пък ако е такова. Вероятно Мамак си мислеше, че ги е одрусал здраво, ала това си беше доста евтино за градските стандарти.

Водачът им сви рамене.

— Петстотин и седемдесет пок тогава — каза. — Предварително.

— Триста сега — обади се Асара. — Останалото ще го получиш, когато се качим горе в планините.

— Щом настоявате.

— Добре. Кога потегляме?

— Настанихте ли се в някоя странноприемница?

Асара поклати глава.

— Значи можем да тръгнем още сега.

— Тъмно е — изтъкна Тейн.

Мамак завъртя очи.

— Първият участък представлява пътека, широка като нормален път. Ще ни отнеме само няколко часа. Лагеруваме в края й, а на сутринта се заемаме с мъчната част. Предполагам, че имате дебели дрехи?

Асара му показа какво си бяха купили. Той изцъка с език.

— Ще ви трябват повече. Това не ви е континентът. Нощите никак не са топли, а времето е звяр дори и през лятото. — Той се изправи. — Има един човек, при когото можем да отидем. Най-добре да потегляме.

* * *

Следващите няколко дни бяха много тежки.

И Кайку, и Тейн бяха свикнали с физическото натоварване по време на дълги пътешествия. И двамата бяха ловували в горите, бяха преследвали елени, залагали капани или търсили живописни местенца, където да половят риба или да се изкъпят. Самият Тейн беше предприемал дълги преходи за редки билки из по-ниските върхове на планините Тчами, чието подножие започваше в източния край на Гората на Юна. Никой от тях обаче не се оказа подготвен за необятната пустош, която представляваха планините Лакмар, заели почти цялата северна част на Фо.

Те сякаш излъчваха усещане за нещо, което приличаше на смърт, ала не съвсем — по-скоро отсъствие на живот. Непрощаващите скали се издигаха навсякъде около тях, покрити само тук-там от епизодични туфи трева или сухи плевели. Дърветата, които се изпречваха пред погледа им, само потвърждаваха думите на водача на караваната за проклятието в планините; те бяха възлести и изкривени, понякога с няколко жилести ствола, споделящи едни и същи изсушени клони, преливащи един в друг. Назъбени върхове се извисяваха на хоризонта, синеещи от огромното разстояние; светът около тях обаче бе сив и суров. Единственият, който остана безразличен към мрачния пейзаж, беше Мамак — той не спря да дърдори, докато се изкачваха, разказвайки им стари легенди и предания за планините, много от които бяха вариации на онези, които тримата пътешественици бяха чували на континента.

Кайку поне беше доволна от разговорливостта му, понеже я разсейваше от умората. Пътеките ставаха все по-стръмни и по-трудни за изкачване с движението им напред, а това беше първото сериозно изпитание, на което се подлагаше след възстановяването си в храма на Еню, ето защо мускулите силно я боляха. Тейн сякаш се справяше по-добре, макар че гордостта му не му позволяваше да даде външен признак на умората си, а що се отнася до Асара, тя бе неуморима.

Сега, понеже разполагаше с доста време за размишления, Кайку си даде сметка, че се пита все повече и повече за бившата си прислужница. Докато тя още работеше в дома на момичето, двете бяха добри приятелки и си споделяха множество тайни. Говореха си за момчета, шегуваха се с някои недостатъци на баща й, дразнеха готвачката и се заяждаха с Кария, другата прислужница на Кайку. И въпреки че всичко се бе оказало маскарад, че Кария с неохота бе отдала живота си, за да възкреси мъртвата си господарка, онази, предишната Асара й липсваше. Сегашната бе по-студена и безсърдечна, свирепо отстояваше независимостта си от всеки, нямаше нужда от компания или другарска подкрепа, не искаше да говори за себе си, нито пък се интересуваше от Кайку или Тейн. Младежът приемаше това като даденост, ала момичето не беше толкова сигурно. Понякога сякаш виждаше някакво инатливо дете в Асара, което стискаше юмручета, мръщеше вежди и протестираше, че не иска да говори с никого. Кайку знаеше, че спътничката им е Различна, ала като изключим това, красивата млада жена в групата им си оставаше загадка за нея.

Девойката се замисли и за Тейн. Преди да напусне храма, той й бе предложил доста неумело да остане при него в храма. Тогава бе принудена да откаже, защото трябваше да продължи напред. Вместо това той я бе последвал и се беше присъединил към нея. Беше й разказал за това как шин-шините бяха разрушили храма и как сега издирваше виновниците за трагедията, за да им отмъсти, ала Кайку много добре съзнаваше, че има нещо повече от това и усещаше нещо… нещо непознато досега. Всеки път, когато се замислеше за това, всеки път, когато очите й се плъзгаха по гърба на младежа и си представяха стегнатите му мускули, изпитваше огорчение. Защото Тейн беше жрец на природата, а тя бе Различна. В кръвта му беше да я мрази. И рано или късно той щеше да разбере истината. Щеше да стане същото като с Мишани.

Успя да потисне тъгата си, преди да е успяла да я овладее. Мишани. Това име трябваше да си остане завинаги в миналото й. Ако искаше да продължи да живее, трябваше да свикне с това, че хората щяха да я отбягват и презират — дори и онези, които смяташе за най-близки. Може би просто отказваше да възприеме очебийната истина — че Кайлин ту Моритат и нейният Ален орден бяха единствените, които щяха да я приемат сега, единствените, които я искаха. Макар и да хранеше известни съмнения по отношение на мотивите им, не можеше да отрече този факт. За всички други тя бе просто една Различна, досущ като противните твари, които бяха нападнали кервана им.

Мамак изглеждаше способен водач и те се чувстваха в безопасност в ръцете му — доколкото беше възможно да се чувстват така на подобно враждебно място. На много пъти той ги накара да се върнат назад, за да избегнат някоя отвесна скала, или да заобиколят дълбока пропаст. Той рядко обясняваше защо — това бе едно от малкото неща, за които не беше особено разговорлив — ала всеки път, когато се чудеха за отсъствието на опасните създания, за които бяха предупредени, се сещаха за тези обходи и предполагаха, че благодарение на него не бяха срещнали нито една опасна твар. Е, натъкнаха се на някои по-дребни животни — някои с малки, а други с големи деформации — но почти всички бяха новородени екземпляри, малки зверчета и пиленца, които едва ли щяха да доживеят до зрелост, без да попаднат в лапите на някой хищник. Наличието на тези хищници ставаше видно посред нощ, когато свистящият вятър бе придружен от призрачен вой и ръмжене, излизащи от чудовищни гърла. На втората нощ никой от тях не мигна, защото всички бяха заслушани във виенето на незнайните зверове, което се приближаваше все по-близо и по-близо и накрая започна да се чува от всички страни. Обаче Мамак не им позволи да запалят огън тази нощ и въпреки че умряха от студ, планинските създания ги отминаха.

* * *

На третия ден времето се влоши.

Намираха се на една огромна, наклонена гола скала, когато се разрази бурята, появила се сякаш от нищото. Кайку бе потресена от бързината, с която облаците се сгъстиха, и от яростта, с която пороят ги засипа. Тя бе свикнала с бавното, постепенно натрупване на влажността във въздуха, характерно за континента, когато човек можеше да прецени кога точно щеше да връхлети бурята; тук обаче нямаше подобни предупредителни знаци. Мамак изруга и ускори крачка, водейки ги по плоската скала към някакъв подслон, ала поне няколко часа щяха да се намират на открито и се бояха, че бурята ще се изсипе над главите им.

Кайку никога досега не бе преживявала нещо подобно. Леденостудените дъждовни капки я блъскаха и шибаха с такава сила, че сякаш пробиваха дупки в кожата на лицето й. Светкавици проблясваха и разкъсваха въздуха, гръмотевици трещяха и ехото им отекваше сред планинските бърда. На пътешествениците им се струваше, че на такава надморска височина се намират твърде близо до облака и свирепото настроение на бурята ги караше да се свиват от страх. Вятърът сякаш духаше от всички страни, опитвайки се да ги вдигне във въздуха и да ги запрати в някоя урва. Както Мамак ги беше посъветвал, бяха си купили дебели палта за пътешествието и сега бяха изключително доволни, че са го послушали, ала въпреки качулките, скрили лицата им, вятърът и дъждът ги брулеха безмилостно.

Те склониха глави пред гнева на стихиите, но продължиха напред. Торбите на гърбовете им бяха подгизнали, зъбите им тракаха, устните и бузите им бяха вкочанясали, ала те не спираха да поставят единия си крак пред другия и да напредват по хлъзгавия от дъжда скалист склон. Всеки път, когато Кайку си помисляше, че не може повече, че по някакъв начин трябва да спре целия този ад или да се свие на кълбо и да се просне на земята, поглеждаше към стръмната скала, към която се стремяха, и изохкваше жалостиво при мисълта колко малко разстояние са изминали.

В крайна сметка непоносимото свърши и те се промъкнаха в една пещера, измръзнали, подгизнали и треперещи. Размерите й бяха подходящи за четиримата, а стените й бяха от грапав черен камък, осеян с жилки кварц, който блестеше тъй, сякаш бе обсипан с капчици роса. Подът бе милостиво наклонен нагоре от отвора на укритието, поради което бе съвсем сух, макар че дори и да беше наводнен, пак щяха да се прислонят тук. Мамак отиде до дъното й и им извика, че е необитавана, след което започна да проклина и ругае боговете и особено Паназу заради ужасната буря.

— Изглежда ми ядосан — отбеляза Асара, а Кайку бе толкова изненадана от поведението на водача им, че избухна в смях.

— Радвам се, че вие двете поне сте в добро настроение — рече Тейн навъсено и от тона му Кайку заключи, че продължаваше да е в плен на лошото си настроение.

Мамак се бе облегнал на стената на пещерата, с глава, подпряна на китката му, дишащ дълбоко, за да се отпусне.

— Загрейте се колкото можете — рече им той. — Ще запаля огън.

— С какво? — заядливо попита Тейн. — В тази проклета планина няма дървета!

Това не беше съвсем вярно, но Мамак не го поправи.

— Има и други начини да се стъкне огън в планината — каза. — Аз лично съм правил това и преди.

Младежът го изгледа мрачно и отиде до гърлото на пещерата, където седна сам, загледан в проливния дъжд, а качулката му се отметна назад от внезапния порив на вятъра. Кайку се разположи до една от стените и се сгуши, завивайки се плътно с кожуха си, а зъбите й тракаха от студ. Асара седна до нея. Девойката я погледна учудено, защото си мислеше, че красавицата ще предпочете да е сама; тогава бившата й прислужница разтвори кожуха си и прегърна момичето с една ръка. Кайку се поколеба за момент, после се сгуши до спътничката си, отпускайки покритата си с качулката глава на гърдите й. Асара я зави плътно с кожуха си и девойката почувства как топлината започва да се разлива по тялото й. Усещаше биенето на сърцето на красавицата и за първи път от много време насам се почувства уютно и в безопасност. Не след дълго се унесе и заспа.

Когато се събуди, в пещерата гореше огън. Асара усети как момичето се размърда и повдигна топлото си крило; Кайку примигна сънено и се отдели неохотно от топлото тяло на спътничката си. Седна, облегнала гръб на стената, срещна погледа на красавицата и й се усмихна благодарствено. Асара й кимна благосклонно с глава. Тейн ги гледаше от другата страна на пламъците с явно неодобрение в погледа си и нещо, което той не искаше да си признае, че е ревност. Навън небето гърмеше и бурята се вихреше с неотслабваща сила, ала тук, в пещерата, беше топло и светло.

— Събуди ли се? — весело каза Мамак. — Добре. Ще трябва да останем тук, докато свърши бурята. Нямам никаква представа колко ще продължи.

Кайку се загледа в огъня. Пламъците бяха в кехлибарен цвят, но в основата му имаше не дърво, а нещо черно на тънки нишки като захарен памук.

— Огнен мъх — рече Мамак, изпреварвайки въпроса. Той загреба една шепа от мъха и я вдигна високо; приличаше на черна, клисава гъба-праханка. — Не тежи нищо, а гори часове. Отделя лесно запалим остатък, но структурата му е много жилава и е необходима много топлина, за да изгори. Страшно удобен, ако нямаш никакво дърво под ръка, и много лек за пренасяне.

Неизбежно се стигна до разговор. Бурята не показваше никакви признаци, че скоро ще спре, ето защо Мамак извади стъкленица с някакъв остър, тъмен на цвят алкохол, и им я подаде. Бяха си взели провизии за две седмици, така че имаше достатъчно, за да се подкрепят с гърне зеленчуци и малко сушено месо. След като стомасите им бяха пълни, а езиците им — развързани, те започнаха да говорят, да се смеят и да спорят по най-различни въпроси. Асара подхвърли темата, която ги занимаваше през по-голямата част от нощта — скандалът с Престолонаследничката и надигащия се смут в Аксками. Спорът, който последва, не беше нов за тях — разигра се между Асара, която бе решила да предизвиква религиозните предразсъдъци на Тейн, и Тейн, който пък бе решил да ги защитава. Кайку не се присъедини към нито една от страните, несигурна за чувствата си по въпроса, а Мамак и пет пари не даваше за Различните, стига да не се опитваха да го изядат. Тейн тъкмо защитаваше разпалено, че Престолонаследничката едва ли би донесла добро на страната, понеже страната никога не би приела една Различна за императрица, когато Асара го прекъсна с един въпрос:

— Знае ли изобщо някой от вас какво може да прави дъщерята на Кръвната Императрица?

Настъпи тишина. Тейн напрегна мозъка си, но не намери никакъв отговор. Огънят гореше призрачно тихо, защото не се чуваше пращенето на дърва. Навън бурята продължаваше да вилнее и ако имаше някои Различни твари, които да се осмелят да излязат в такова време, то пътешествениците изобщо не ги чуваха.

— Мисля, че не. Нека ви просветля тогава — може пък темата да ви се стори интересна. Особено на теб, Тейн. Чували ли сте някога за Либера Драмак? — Преди някой от тях да отговори, жената продължи: — Не, не сте. Названието е познато сред хората в Аксками, ала засега единствено като слух. Това обаче скоро ще се промени.

— За какво става дума? — попита Кайку, а сенките по лицето й трептяха на светлината от горящия огнен мъх.

— Казано по най-простия начин, това е организация, чиято цел е да възкачи Престолонаследничката на трона.

Тейн изсумтя, махвайки презрително с ръка.

— Та то едва преди месец се разбра, че дъщерята на Анаис ту Еринима е Различна…

— Ние знаем от години — каза равнодушно Асара.

— Ние? — Мамак се заинтригува и й подаде стъкленицата с алкохол.

Красавицата отпи.

— Аз нямам нито господар, нито господарка — рече. — Ала ако мога да кажа, че съм част от нещо, то това ще е Либера Драмак. Техните цели напълно съвпадат с моите и така е било от самото начало.

— И какви са техните цели? — попита Тейн.

— Да възкачат Престолонаследничката на трона — повтори жената. — Да видят силата на Чаросплетниците унищожена. Да спрат клането на Различните деца. И да спрат тази проказа, която разяжда земята.

— И как възкачването на трона на Престолонаследничката ще повлияе на заразата в земята ни? — попита младежът. Това бе събудило любопитството му.

Асара се наведе напред и лицето й се обагри от сиянието на оранжевите пламъци.

— Тя може да говори с духовете, Тейн. Това е нейният дар. Духове, животни… тя е част от природата, която стои по-близко до Еню от което и да е човешко същество.

— Това е богохулство — рече Тейн, ала напълно спокойно. — Една Различна не може да бъде никаква на Еню. Виж, жреците на Еню наистина могат да говорят с духовете. Аз също мога, до известна степен.

— Не — поправи го Асара. — Ти можеш да слушаш. Можеш да усещаш духовете на природата, да почувстваш тяхното настроение; но дори и най-великият сред вас едва ли е способен наистина да ги разбере. За хората те са също като боговете — далечни, неразгадаеми и неизмерими. По никакъв начин не можем да им повлияем. Но тя може да им говори. Само на осем жътви е, а вече е в състояние да разговаря с тях, превъзхождайки и най-добрите жреци на Еню. Уменията й се усъвършенстват с всеки изминал ден. Това не е нещо, което тя е усвоила — това е нещо, с което се е родила и което в момента се учи да използва. Това е талантът й на Различна, Тейн.

Младежът седеше, навел глава, без да продума нищо за известно време. Мамак и Кайку, усещайки, че това беше между Асара и Тейн, решиха да не се намесват и да изчакат ответната реакция. Най-накрая той се размърда.

— Искаш да кажеш, че тя може да служи като мост към духовете? Между нас и тях?

— Точно така — рече младата жена. — Засега се намира в Императорската цитадела, в града, където господари са мъжете и жените. Обаче ти и аз знаем, че има места, обитавани от великите духове, места, където хората като нас не се осмеляват да пристъпят. Тя обаче може да отиде там. Тя е посланик, не разбираш ли? Връзка между нашия и техния свят. Ако има някаква надежда да обърнем посоката на вълната, която бавно ни поглъща, това е тя.

— Откъде знаеш? — попита младият мъж. Звучеше… впечатлен. Кайку бе очаквала от него да започне енергично да отрича всичко, което му кажеше Асара, ала ето че той слушаше. Наистина беше непредсказуем. — Как си узнала това преди нас?

— Не мога да ти кажа — въздъхна красавицата. — Бих искала да не е така, да те накарам да ми вярваш, ала животът на много хора е изложен на опасност и развързаните езици могат да разрушат съграденото до момента.

Младежът кимна с разбиране.

— Мисля, че разбирам — каза той. После потъна в мълчание и през остатъка от нощта само се взираше в огъня, разсъждавайки над онова, което беше чул.

* * *

Виелицата не утихна нито на следващата, нито на по-следващата сутрин. Не заговориха отново за Престолонаследничката или за Либера Драмак; всъщност почти за нищо не си говореха. Кайку започваше да се притеснява — никога досега не бе виждала буря, която да трае толкова дълго, нито пък си бе представяла, че небесата можеха да съберат толкова ярост. Независимо от уверенията на Мамак, че подобни бури не са редки явления, атмосферата в пещерата бе станала доста напрегната. Когато Тейн намекна, че не е било много мъдро Мамак да проклина Паназу, бога на бурите, двамата мъже едва не се сбиха. Асара почисти пушката си за двадесети път и ги наблюдаваше внимателно с проницателния си като на сова поглед.

В навечерието на третата нощ в пещерата Мамак заяви, че ще трябва да се върнат обратно.

— Виелицата едва ли ще продължи още — започна той, хвърляйки поредната шепа огнен мъх в пламъците, — ала манастирът се намира на два дни път, което означава, че ще изминат пет, преди да потеглим обратно към Чайм. Ако всичко се развива по план, ако тръгнем утре, открием незабавно манастира и поемем назад, пак ще имаме провизии само за един ден. Не можете да поемате такива рискове в планините. Аз поне не мога.

— Не можем да се върнем! — запротестира Кайку. — Заклела съм се пред Оча. Трябва да продължим.

— Боговете са търпеливи, Кайку — опита се да я успокои Асара. — Ти няма да забравиш обета си, нито пък Оча. Не можеш да поемаш такива необмислени рискове. Ще се върнем и ще опитаме отново.

— Ако не се върнем, ще загинем — изтъкна Мамак.

Момичето смръщи челото си.

— Не мога да се върна! — извика. Асара се потресе от отчаянието в гласа й.

— Ала трябва — каза й меко. — Просто нямаме друг избор.

* * *

Тейн се събуди няколко часа по-късно. Виелицата навън продължаваше да фучи и бушува, но силата й забележимо бе утихнала. Кайку бе седнала край огъня и се взираше в сърцето му, хвърляйки от време на време малко огнен мъх в пламъците. Все още съненият младеж примигна и се намръщи. След разговора си с Асара той се бе затворил в себе си, потънал в собствените си мисли; сега обаче забеляза, че девойката също е изпаднала в подобно настроение.

Тя подскочи лекичко, когато той заговори.

— Кайку? Защо не спиш?

— Когато спя, сънувам глигани.

— Глигани?

— Толкова лесно се отказваш, Тейн — каза тя замислено. — Аз се заклех пред Императора на боговете, а ти се отказваш толкова лесно.

— Ще се опитаме отново — измънка той. — Няма да се откажем.

— Може би в крайна сметка това не е твоят път — промърмори на себе си девойката. — Може би трябва да го извървя сама.

И да беше казала нещо друго, Тейн не го чу, защото отново се унесе и заспа.

* * *

На следващата сутрин Кайку я нямаше. Бе излязла сама в бурята, взимайки със себе си единствено торбата и пушката си. Както и Маската.