Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (9)

Девета глава

Имението на рода Тамак в Аксками се намираше чак в другия край на Императорския квартал, но Мишани предпочете да отиде дотам пеша. От една страна, денят беше изключително красив, а прохладният ветрец от север разсейваше знойната горещина, задушила града в прегръдките си. От друга, предпочиташе работата й този следобед да си остане тайна.

Улиците на Императорския квартал бяха по-широки от тези в останалите части на града и трафикът по тях не беше толкова натоварен. Високи древни дървета се издигаха от двете им страни, а правоъгълните плочки от настилката се почистваха всяка сутрин от листа и прахоляк. Водоскоци и декоративни акведукти ромоляха и бълбукаха, събирайки водите си в изящни басейнчета, където минувачите можеха да утолят жаждата си. Карети с най-различни доставки трополяха по уличните настилки и Мишани мина покрай много порти, всяка принадлежаща на знатна фамилия, всяка със семейния герб, поставен на видно място. Императорският квартал се състоеше главно от частните домове на различните родове — не само на аристократите, които участваха в Съвета, но и на множество по-дребни благородници.

Девойката погледна към Императорската цитадела, чиито стени блестяха ослепително под прежурящите слънчеви лъчи. В момента течеше заседание на Съвета, на което тя трябваше обезателно да присъства. Престолонаследничката беше Различна — и високомерната Императрица май продължаваше да си въобразява, че тя въпреки това ще се възкачи на трона. Мишани не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно — не само на Лусия да й бъде позволено да достигне възрастта от осем жътви, но и самата Императрица да бъде толкова глупава, че да си мисли, че знатните фамилии ще оставят една Различна да управлява Сарамир. Баща й щеше да е много ядосан, че дъщеря му не беше на съвета, за да подкрепи вълната на недоволство срещу Императрицата, ала тя имаше да свърши нещо друго, докато всички погледи бяха насочени към Цитаделата.

Разногласията, които бяха настанали след разкритията за Императорското семейство, бяха довели до внезапни промени. Дългогодишни съюзници се разделяха, изпълнени с взаимно презрение, неспособни да проумеят другата гледна точка. Избухваха спорове, водещи до смъртна вражда. Баща й беше един от примерите за това. Той и Баракс Чел от рода Тамак бяха политически съюзници и добри приятели само до преди месец. Мишани често придружаваше татко си по време на посещенията му в градската къща на рода Тамак. И изведнъж подкрепата на Кел към Императрицата постави началото на спор, в който и двете страни си казаха ужасни неща един на друг, в резултат на което сега се бяха превърнали във врагове и изобщо не си говореха.

Това, за съжаление, беше против интересите на Мишани, защото в къщата на рода Тамак живееше мъдър стар учен, наречен Копанис, който бе невероятен специалист по въпросите на древните маски. Ала в каквото и състояние да се намираха отношенията между двете семейства, тя бе твърдо решила да се срещне с него. Рискът, който поемаше, хич не беше за пренебрегване. Репутацията й щеше да пострада неимоверно, ако бъдеше уловена в открито незачитане на бащината й воля, да не споменаваме за объркването, което щеше да предизвика с появата си във вражеския дом. Залогът обаче беше много по-голям. Единствената надежда на Кайку да разбере нещо повече за убийството на баща й бе маската, скрита под синята роба на Мишани; и ако някой беше способен да им помогне в случая, това бе Копанис.

Само трябваше да се добере до него.

Тя се замисли за приятелката си, докато следваше криволичещия си маршрут през Императорския квартал — покрай облените от светлина, покрити с мозайки площади с гостилници в сенчестите галерии, по безупречните алеи, където кльощави, късокосмести котки се прокрадваха и припичаха на слънце, през един малък парк, където се разхождаха млади двойки, хванати за ръце, а в тревата, кръстосали крака, седяха художници, чиито четки пърхаха над платната им. Императорският квартал винаги я бе привличал и тя го смяташе за омагьосващ, едно красиво място, сред чиито градини и прохладни арки се виждаха последствията от интригите и задкулисните машинации на благородниците от двора. Мишани знаеше, че никоя друга част на града не е по-чиста, поддържана и по-добре охранявана (това увеличаваше шанса да бъде забелязана), но въпреки това гледаше да избягва блъсканицата в тълпата всеки път, когато това бе възможно, отдавайки предпочитание на красотата и спокойствието на малките улички пред врявата и глъчката на тези от Пазарния район или Бедняшкия квартал.

Днес обаче тя не се вълнуваше от гледките и звуците, които я заобикаляха. Загрижеността й за Кайку бе обсебила изцяло съзнанието й. Ако онова, което й беше разказала приятелката й, беше вярно — а Мишани изобщо не мислеше, че гостенката й ще тръгне да я лъже — тогава положението й беше доста тежко. Горкото момиче бе убедено, че е обладано от някакъв демон, което си беше достатъчно зле; а алтернативата — да не е с всичкия си и да си е измислила цялата история за шин-шините и изпепеляването на Асара като истерична реакция след смъртта на близките й — едва ли беше по-добра. И все пак умът на Кайку изглеждаше бистър, което намаляваше вероятността двете възможности да са истинни; освен ако безумието или демонът имаха много по-коварен характер и не се изразяваха в явна лудост, а като някаква скрита, едва забележима мания.

По тялото й пробягаха тръпки, ледена вълна, контрастираща с яркото следобедно слънце, което галеше кожата й. Всемогъщи духове, ами ако наистина беше обладана? Мишани беше чувала истории за зловещи призраци, които обитаваха затънтените лесове и високите планини, дълбоките, непристъпни и тайни места на света; ала тези демони винаги й изглеждаха далечни, неспособни да й навредят. Беше слушала за нарастващата враждебност на дивите зверове — преди време това беше една от най-популярните теми за разговор в двора. Жреците на Еню и техните привърженици не спираха да говорят по тези въпроси. Толкова ли беше трудно тогава да повярва във възможността приятелката й да е… пострадала от зъл дух?

Девойката поклати глава. Какво знаеше тя за духовете? Само се паникьосваше допълнително с произволните си предположения и догадки. Със сигурност имаше други отговори — трябваше да има други отговори — и тя и Кайку щяха да ги открият; първо обаче имаше да свърши една по-спешна работа.

Имението на рода Тамак се намираше на склона на един хълм, като основната част от къщата се издигаше върху голяма каменна плоча, изработена от човешки ръце, за да се компенсира наклонът на възвишението. Постройката беше ниска и тумбеста, с плосък покрив, а бежовите й стени бяха облицовани с тъмно, полирано дърво от вътрешната страна, без никакви барелефи, оброчни статуетки или икони, които обикновено присъстваха като част от интериора на всяка сарамирска къща. Под сградата се простираха градините — поддържани ливади, пронизани от каменни пътечки, отрупани с цветя, които изглеждаха скромни дори на фона на минималистичните стандарти на Сарамир.

Мишани познаваше добре обстановката, защото на няколко пъти бе идвала тук с баща си, преди отношенията между двете фамилии да се развалят. От тази страна на двора започваше тясна редичка стъпала от пясъчник, водеща до задната страна на къщата. Това бе входът за прислугата — точно тук Мишани реши да се спре и да изчака.

Бе преценила отлично времето на пристигането си. След по-малко от пет минути едно нисичко бледо девойче се появи на вратата. Очите й се ококориха от изненада, когато разпозна кой стоеше отвън.

— Господарке Мишани — зяпна тя, пребледнявайки от изненада. После се огледа набързо, притеснявайки се да не ги види някой. — Не бива да сте тук.

— Зная, Ксами — отвърна посетителката. — Отиваш на пазара за брашно, нали? — Слугинята кимна. — Така си и мислех. Винаги точна като часовник. Господарят ти ще остане доволен.

— Господарят ми… баща ви… никой не трябва да ни види! — запелтечи девойчето.

Мишани беше олицетворението на изисканото спокойствие. Тя заговори без да бърза, но с нетърпящ възражение глас.

— Ксами, имам нужда от една услуга.

— Господарке… — започна неохотно слугинята, продължавайки да стои зад полуоткрехнатата врата, която ги разделяше като някакъв щит.

Мишани протегна ръце към момичето и хвана дланите й в своите. Чу се шумолене на пари. Хартиени пари, което означаваше имперски ширети.

— Спомни си нещата, които направих за теб в дните, когато главите на домовете ни бяха приятели.

Ксами пъхна парите под робата си, без да ги погледне. Големите й, влажни очи се колебаеха. Мишани многократно бе разменяла любовни писма между нея и едно момче, прислужник при рода Коли. Тогава го правеше заради забавлението — непохватните поетични опити на Ксами, изразени чрез плебейския правопис на нисшия сарамирски, винаги я караха да се подсмихва — ала сега й се струваше, че току-виж това й помогнало да постигне целта си.

— Пусни ме да вляза, Ксами — каза Мишани. — Изобщо не си ме виждала; никой няма да те обвини, ако ме хванат. Обещавам ти.

Ксами продължаваше да се колебае. После, не толкова от желание да я пусне, колкото защото се боеше да не ги види някой, тя отвори широко вратата. Посетителката влезе, а Ксами се шмугна навън и затвори портата след себе си.

Мишани се озова на тясна пътечка, над която се виеха лози, водеща към задната част на къщата — там се намираха помещенията на прислугата. Повечето от слугите — всъщност по-голямата част от обитателите на дома — в момента бяха в Цитаделата, понеже винаги, когато се касаеше за въпроси от държавен характер, благородниците обичаха да се перчат с целия си блясък и великолепие. Копанис обаче трябваше да е тук. Той бе учен, а не прислужник; Баракс Чел просто бе негов покровител.

Тази мисъл пробуди неприятни реминисценции за бащата на Кайку — Руито ту Макаима. Ако той имаше покровител, навярно щяха да имат поне откъде да започнат — някой, когото да заподозрат, някой, разполагащ с мотив да убие него и цялото му семейство. Сега обаче се намираха в задънена улица. Руито имаше рядката възможност да бъде финансово независим, за да преживява без нуждата от покровител. Той бе автор на няколко труда по философия, които се ценяха изключително много от ерудираните умове на империята, и му осигуряваха достатъчно голям доход, позволил му да откупи свободата си още преди години.

Мишани се запъти към задния вход. Не искаше да се промъква — вървеше така, все едно тя беше собственичката на имението, а дългата й тъмна коса се поклащаше около глезените й, докато пристъпваше. Тези слуги, които се намираха в къщата, щяха да са заети с домакинската работа и за щастие в момента никой от тях не беше навън. Това позволи на момичето да стигне незабелязано до задната врата.

Вътрешността на къщата бе обзаведена пестеливо — Чел се отнасяше към дома си по същия начин, по който се отнасяше и към удоволствията си — те трябваше да са достойни за уважение и с тях не биваше да се прекалява. На горния етаж се намираха стаите на членовете на семейството и покоите, където се съхраняваха фамилните ценности. Нямаше никакъв шанс да се качи там — те винаги бяха строго охранявани. Кабинетът на Копанис беше на приземния етаж, близо до задната част на дома. Осланяйки се на късмета си и на Шинту — богът на сполуката, — тя пое по широкия коридор, надявайки се никой да не се изпречи на пътя й.

Очевидно Шинту беше благосклонен към нея, защото момичето стигна до кабинета, без да срещне някого по пътя си. Беше странно, че има врата, вместо завеса, но явно възрастният учен ценеше своето уединение. Девойката похлопа на вратата. Тя се отвори веднага, сякаш обитателят на стаята само дебнеше от другата страна да изненада този, който дръзнеше да наруши спокойствието му.

Изражението на лицето му се промени от раздразнение към неподправено учудване, когато забеляза кой стои на прага. Преди старецът да съумее да каже нещо, тя сложи пръст на устните си и се шмугна вътре, затваряйки вратата след себе си.

В кабинета на Копанис царуваше адска жега, въпреки отворените капаци на прозорците, които трябваше да пропускат прохладния ветрец отвън. В него имаше ниска маса, обсипана със свитъци и ръкописи, както и множество украшения, които контрастираха с останалата част на къщата. Изваяна ръка, череп със стъклени бижута вместо зъби, статуетка на Нарис, богът на учените и син на Исисия, богинята на мира, красотата и мъдростта. Навсякъде цареше страшен безпорядък, който свидетелстваше както за разсеяността, така и за разностранните интереси на човека, обитаващ тази стая.

— Леле, леле! — възкликна той. — Господарката Мишани, дъщерята на един от най-новите врагове на моя господар. Предполагам, че някаква много важна работа ви води насам, след като сте се осмелили да дойдете сама тук, решавайки да да пропуснете срещата на Съвета с Императрицата.

Мишани изгледа стария човек с вътрешна усмивка, която обаче не се появи на лицето й. Той винаги е бил схватлив, този изпит, мършав, спаружен като орех учен. Дрехите му сякаш висяха на кльощавата му фигура, ала очите му си бяха все тъй пламтящо ярки и той бе способен да разбие на пух и прах дори двойно по-младите от него наперени интелектуалци.

Момичето реши да мине директно към въпроса и извади маската.

— Това принадлежи на един скъп мой приятел — рече тя. — От голяма важност е да разберем колкото се може повече за тази маска. Нищо друго не мога да ви кажа.

Копанис изгледа преценяващо девойката, после вниманието му се прехвърли върху маската. Твърде своенравен, за да се бои от това да не подрони авторитета на господаря си, той не беше човек, който би скрил знанието си, когато би могъл да го сподели. Старецът повдигна дяволито едната си вежда, взе маската и я повъртя в ръцете си.

— Поемате голям риск с идването си тук — измърмори.

— Искам да поправя една ужасна неправда и да помогна на приятел, който се намира в голяма беда — отвърна посетителката. — В сравнение с това рискът е нищожен.

— Наистина ли? — заинтригува се той. — Е, няма да любопитствам повече, господарке Мишани. Ала трябва да ви кажа, че едва ли ще мога да ви помогна много.

Той постави маската в малко дървено гнездо, така че да отразява светлината от прозорците. След това взе едно керамично гърненце, пълно с някакъв прах. Ученият посипа с тази субстанция лицето на маската и повърхността й изведнъж започна да блещука. Мишани го наблюдаваше смаяна.

— Спуснете капаците — помоли я той. — Не този, другите.

Момичето се подчини, затъмнявайки стаята, а светлината от единствения вдигнат капак падаше върху прашното лице на маската. След малко Копанис затвори и него, потапяйки помещението в тъмнина. Той завъртя загадъчния предмет така, че и двамата да могат да го виждат. Прахът излъчваше слабо мъждукащо сияние, което фосфоресцираше в мрака още известно време, след което угасна.

Копанис изсумтя и каза на Мишани отново да вдигне капаците. Тя се подчини, изтърпявайки деспотичния му тон, защото имаше нужда от помощта му. Тогава старецът седна с кръстосани нозе пред писалището си и избърса праха от маската, след което започна да я върти в ръцете си, изучавайки я внимателно. Подържа я близо до лицето си, без обаче да я докосва до него. Затвори очи и взе да напява тихо, като че ли медитираше. Мишани го чакаше търпеливо, коленичила пред него, а косата й се беше разпиляла по пода около нея.

Най-накрая ученият отвори очи.

— Това е Истинска Маска — рече той. — В направата й е използван прах от вещерски камък и в нея има голяма сила. Обаче е направена доста скоро — преди по-малко от година. Бих казал, че до този момент са я носили двама души, като нито един от тях не е притежавал кой знае какви вътрешни сили. Ценна е, разбира се, ала в сравнение с другите Истински Маски е слабичка, досущ като новородено бебе.

— Можете да ми кажете всичко това? Впечатлена съм — каза момичето.

Копанис сви рамене.

— Една Истинска Маска набира сила от онези, които я носят… или по-скоро я изсмуква от тях. Има начини да се различи една Истинска Маска от обикновена такава, както и да се разбере възрастта й; ала едва ли може да се научи нещо друго. Е, има един простичък начин да се разбере повече, обаче не бих ви го препоръчал.

— И той е…?

— Да си я сложите, господарке — усмихна се кисело мъжът.

— Сигурно всеки, който стори това, ще умре, освен ако не е Чаросплетник или не е минал през специално обучение — изтъкна Мишани.

— О, не е задължително. Това е просто една общоразпространена заблуда — отвърна Копанис, докато се протягаше. Гръбнакът му изпращя като празнични фойерверки. — Колкото по-древна е Маската, толкова по-голяма е опасността; но една толкова млада и слаба като тази… защо не, вие или аз можем да си я сложим и да се разминем без никакви лоши последствия. Кошмари, може би. Дезориентация. Обаче, както ви казах, не мога да ви посъветвам да сторите това, тъй като все пак има някакъв елемент на риск. Възможно е, ако съзнанието се окаже податливо, да се стигне до безумие или смърт. Вероятността за това е малка, но съществува.

Мишани се замисли.

— Можете ли да ми кажете откъде е?

— О, това е лесна работа. Печатите са очевидни. Виждате ли тези вълнички от вътрешната страна на дървото? Както и тази вдлъбнатина, за да прилегне по-плътно към лицето на собственика й? Това са отличителните черти на Майсторите от Фо, за жалост не мога да ви кажа от коя точно част на острова са… може би от северната, заради липсата на континентални влияния в дърворезбата. Този, който е направил тази Маска, или е имал малко контакти с пристанищата в южния край на Фо, или се е отнасял с презрение към изкуството на Майсторите от континента. — Ученият й подаде обратно предмета, а червено-черното лице сякаш се усмихна подигравателно. — Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Беше повече от достатъчно — изрече девойката в отговор и му се поклони. — Имате моята благодарност. Сега трябва да си ходя; и бездруго вече ви изложих на опасност.

Мъжът се изправи, а коленете му изпукаха.

— Чак пък опасност, господарке. Хайде, ще ви помогна да излезете оттук — каза й той. — Нека проверя дали има някой на двора, а после ще можете да излезете през слугинската порта. Нали знаете къде е?

— Разбира се — отговори момичето и също се изправи, а косата й се разпиля по гърба й, надипляйки се на разкошни вълни.

— Така си и знаех — рече старецът.

* * *

Кайку не беше свикнала да прекарва летните месеци в града; баща й винаги изпращаше семейството си в прохладното имение в Гората на Юна, докато работеше. Изкачването по хълма в нетърпимата жега беше изтощило силите на момичето и тя усети как клепачите й се затварят, докато чакаше Мишани да се върне.

Заспа и засънува как шин-шините се връщат.

Този път бяха още по-зловещи и загадъчни, отколкото си ги спомняше. Те бродеха невидими по коридорите на съзнанието й, страховити присъствия, внушаващи ужас — тя не можеше да ги види, но ги усещаше. Девойката се носеше из някакъв лабиринт, наподобяващ бащината й къща в гората, ала с далеч по-големи размери — струваше й се безкраен. Натъкваше се на врати, проходи и ъгли, от които я побиваха тръпки, понеже бе сигурна, че смъртта я дебне там, усещаше ги как я чакат с ужасяващо, гладно търпение. Всеки път, когато момичето се озоваваше срещу някоя от тези невидими бариери на страха, тя се обръщаше и се втурваше в другата посока, а по кожата й избиваше студена пот пред надвисналия край. Обаче, без значение колко далеч отиваше, те бяха навсякъде и от тях бе невъзможно да се избяга.

Треперейки безпомощно, обречена завинаги на това място, тя знаеше, че не можеше да се измъкне, но въпреки това продължаваше да се опитва. По някое време почувства и нечие друго присъствие — още по-зловещо от шин-шините. То живееше вътре в нея, в корема, утробата и слабините й, и растеше всеки път, когато си помисляше за него, хранейки се с вниманието й. Кайку отчаяно се опитваше да насочи мислите си другаде, ала беше невъзможно да се абстрахира от съществото под кожата си и тя усещаше безумната му наслада, докато създанието сучеше от нейния страх. Обзета от безнадеждност, тласкана от някакво ирационално предчувствие, че трябва да се махне от къщата, преди това ново същество да я погълне, девойката се втурна напред, поемайки по новите пътеки с нарастваща паника, само за да открие, че всички са завардени от прокрадващите се в тъмното, невидими шин-шини. Гърдите я боляха, сърцето й биеше като обезумяло, ала тя не можеше да се спре, въпреки че тялото й изгаряше от изтощение, изведнъж й се събра твърде много и…

Очите й внезапно се отвориха и стаята пламна.

Тя се хвърли с вик от рогозката си, предупредена от някакъв инстинкт, който я накара да реагира, преди съзнанието й да успее да дойде на себе си. Имаше късмет — беше толкова бърза, че пламъците, които надигаха езици от тъканта на рогозката, само я облизаха и не й причиниха никаква вреда, като изключим поопърлената й нощница. Тя скочи на крака и трескаво се заоглежда из стаята. Завесата, която висеше на входа на помещението, беше в пламъци; капаците на прозорците бяха овъглени и от тях се издигаше дим, а сини огнени езици, едва видими на ярката слънчева светлина, танцуваха около тях. Дървената ламперия на стаята бе почерняла, макар и още да не беше пламнала, а красивите цветчета гайа във вазата се бяха превърнали в пепел. Красив гоблен, изобразяващ последната победа на първия Кръвен Император — Джаан ту Винаксис — над първобитните хора от Угати, които бяха окупирали страната в миналото, бе целият в пламъци. Задушлив пушек се кълбеше навсякъде около него.

Тя се хвърли светкавично към изхода, но се закова на място веднага щом забеляза горящата завеса пред него. Прозорците също не бяха решение на проблема. Имаше само едно нещо, което я ужасяваше повече от животинския й страх от пожара, и това беше знанието, че е впримчена в капан от него. Опита да изкрещи за помощ, ала поемането на въздух накара дробовете й да пламнат от болка. Всяко нейно мускулче се гърчеше в агония, а кръвта й сякаш вреше и я изгаряше, докато течеше из вените й. Демонът от утробата й се бе завърнал в съня й и сега я измъчваше с пожари и отвътре, и отвън.

Мобилизирайки всичките си сили, тя все пак успя да изкрещи, надявайки се някой слуга да я чуе и да й се притече на помощ. Обаче едва бе сторила това и видя как горящата завеса на входа започва да се разпада, а зад нея стои Мишани, която я разкъсваше с дълго заострено копие, част от украсата на коридора. Когато и последното горящо парче падна на пода, една от слугините тутакси изля цяло ведро сапунена вода на земята, превръщайки пламтящите късове в черна каша. Прикривайки лице с ръка, Мишани извика на приятелката си и Кайку се втурна към нея. Дългокосото момиче веднага я издърпа в коридора, а навсякъде из къщата се разнесоха викове, докато слугите тичаха да донесат още вода.

Кайку тъкмо щеше да прегърне своята приятелка, когато забеляза ужасения поглед, с който я дари слугинята, изляла ведрото с вода. Спасената от пожара девойка я изгледа смутено и в същия момент слугинчето потрепери и отстъпи назад, правейки знак против зло. На лицето на Мишани бе изписано каменно изражение. Тя веднага сграбчи китката на момичето, завъртайки лицето му към себе си.

— Ако ти е мил животът, няма да продумаш нито думичка за това — процеди господарката на дома с глас, натежал от заплахата. — Ако ти е мил животът, Йокада.

Прислужницата кимна уплашено.

— Върви — нареди й Мишани. — Донеси още вода. — Йокада се затича да изпълни заповедта, а тя се обърна към приятелката си. — Затвори очи, Кайку. Нека аз те водя. Престори се, че временно не можеш да виждаш от дима.

— Аз…

— Тъй като съм твоя приятелка, можеш да ми се довериш — рече дългокосата девойка. Кайку, цялата разтреперана и все още зашеметена от случилото се, направи това, което й казаха. Макар че Мишани бе поне с десетина сантиметра по-ниска от Кайку, изглеждаше много по-голяма и тонът й не търпеше възражения. Тя хвана приятелката си под ръка и бързо поведе изплашеното момиче по коридора. Кайку се уплаши да не се препъне и отвори очи, за да види къде стъпва, ала Мишани я стисна за китката и й изсъска да ги затвори веднага. Слугите се суетяха покрай тях и тя чуваше плискането на водата във ведрата и трополенето на стъпките им. Не след дълго господарката на дома дръпна някаква завеса и я въведе в една стая.

— Сега можеш да ги отвориш отново — каза тя уморено.

Това беше кабинетът на Мишани. Ниската обикновена маса продължаваше да е отрупана със свитъци и сметки, а в единия край се виждаха четка и мастилница. Няколко лавици също бяха претъпкани със сгънати на руло ръкописи, а по стените висяха картини на красиви горски полянки и рекички. Имаше дори и голямо елипсовидно огледало — Мишани често приемаше гостите си тук и знаеше колко е важна обстановката.

— Мишани, аз… случи се отново… — запъна се Кайку. — Ами ако ти беше с мен? Духове, ами ако…

— Застани пред огледалото — каза приятелката й. По-високото момиче се смълча, погледна към събеседничката си, а после и към огледалото. Изведнъж изпита страх от онова, което можеше да види. Тя потрепери, когато внезапен болезнен спазъм разтърси цялото й тяло.

— Имам нужда от почивка, Мишани… Толкова съм уморена — въздъхна Кайку.

— Огледалото — повтори хладно домакинята. Другото момиче се обърна, наведе глава и застана пред него. Изобщо не й стигаше куража да съзре онова, което приятелката й я караше да види.

— Огледай се! — изсъска Мишани, а в гласа й имаше такава острота, каквато Кайку никога преди не беше долавяла у нея. Изведнъж се уплаши от приятелката си, ала й се подчини. Надигна глава и впери поглед в отражението си.

— О — промълви след малко, а пръстите на едната й ръка докоснаха изплашено бузата й.

Очите й вече не бяха кафяви. Ирисите им бяха оцветени в кървавочервено — очи на демон.

— Значи е вярно — изрече с тих, съкрушен глас. — Аз съм обладана от зъл дух.

Мишани стоеше зад рамото й, с глава, леко наведена надолу, така че част от косата й падаше пред лицето, зареяла поглед някъде настрани.

— Не, Кайку — каза накрая. — Ти не си обладана от демон. Ти просто си Различна.