Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (7)

Седма глава

Шест слънчеви дни бяха минали в храма на Еню на брега на Керин, а с всяка зора Тейн се чувстваше все по-далеч от душевния покой.

Днес беше скитосвал много далеч, след като бе приключил със сутрешните си задължения. Като послушник все още разполагаше с доста свободно време. Пътят към Еню се изминаваше не с молитви и ежедневни задължения, а с общуване с природата. Всеки имаше характерен за него начин да успокоява своя дух. Тейн все още търсеше своя.

Светът се клатушкаше на ръба между пролетта и лятото и дните бяха жарки и изпълнени с всевъзможните звуци на горските обитатели. Тейн се скиташе по пътечките сред дърветата, завързал ризата си на кръста, преметнал пушката на голия си гръб. Мургавото му стройно тяло блестеше от капчици пот сред влажните горски предели. Слънцето клонеше на запад; скоро трябваше или да се връща обратно, или да рискува да остане в леса по тъмно. Лоши неща дебнеха нощем из горите — при това сега бяха повече от преди.

Всичко наоколо беше неспокойно. Гората изглеждаше обхваната от меланхолия, дори и под прежурящите слънчеви лъчи. Жреците разправяха нещо за покварата на земята, как хубавата плодородна почва ставала кисела. Могъществото на богинята Еню намаляваше, топеше се под въздействието на някакво неведомо, незнайно откъде появило се зло. Тейн усети как безпокойството му нараства при тези мисли. Каква полза имаше от тях — жреците на природата — щом можеха само да ридаят и оплакват боледуващата земя, докато злото продължаваше да се разпространява? Каква полза имаше от заклинанията, жертвоприношенията и благословите, ако не можеха да се изправят и да защитят богинята, която претендираха, че обичат? Само приказваха и приказваха, без някой да помръдне и малкия си пръст. Отвъд булото на човешкия взор се водеше война, а страната на Тейн явно губеше.

Ала тези въпроси не бяха единствените неща, които тревожеха ума му и проваляха усилията му да постигне тъй силно жадуваното спокойствие. Макар че се опитваше с всички сили да се разсее, осъзна, че е неспособен да забрави младата жена, която бе открил под купчината листа в основата на грижовното дърво. Картини, звуци и аромати, врязали се в паметта му, отказваха да избледнеят, както ставаше с другите спомени. Той си спомни изненаданото й изражение, когато го бе видяла да стои над нея, отмятането на косата й, когато беше завъртяла глава на другата страна, звукът на смеха й от съседната стая, ароматът на сълзите й, когато тъгата я овладяваше. Познаваше перфектно чертите на лицето й — по-добре от своята физиономия — понеже го бе гледал с часове, докато тя спеше в стаята за гости. Проклинаше се за това, че бе хлътнал по нея като невръстен юноша, обаче не можеше да спре да мисли за девойката.

Откри, че краката му го водят до един поток, където студената вода се спускаше по една назъбена скала в малко вирче, преди да се просмуче в камъните. Беше идвал тук няколко пъти преди, в най-жарките летни дни; сега му се стори чудесна идеята да се охлади, преди да се върне вкъщи. Кратко изкачване по една кална пътечка го отведе до вирчето, което едва се виждаше сред гъстите дървета. Послушникът се съблече и скочи в ледената вода, наслаждавайки се на температурната разлика. Изтривайки с длани потта от тялото си, той се гмурка и изплува няколко пъти, докато не започна да му става студено. Тогава заплува към брега.

Сред дърветата стоеше жена, която го наблюдаваше, облегната на пушката си.

Той се вцепени от изненада, а очите му веднага се стрелнаха към собствената му пушка, която лежеше върху дрехите му, близо до скалния бряг. Навярно можеше да я грабне, преди тя да вдигне собственото си оръжие, но едва ли щеше да успее да зареди и стреля, преди тя да го гръмне. Ако имаше такива намерения, всъщност. Тя сякаш се забавляваше.

Беше невероятно красива, въпреки че бе облечена в строги кафяви пътни дрехи. Косата й беше дълга, с червеникави кичури на фона на ониксовочерния й естествен цвят. Не носеше нито грим, нито някакви украшения на главата си; боядисаните кичури представляваха единствената стъпка към изкуствеността. Красотата й си беше изцяло нейна, а не взета назаем.

— Плуваш добре — каза му сухо тя.

Тейн се поколеба за момент, после се изкатери на брега да вземе дрехите си. Голотата не го притесняваше, а и не му се искаше да стои през цялото време във водата, докато жената му говореше отвисоко. Тя продължи да го гледа хладнокръвно, докато той намъкваше панталоните си върху стегнатите мускули на бедрата и хълбоците си. Въздържа се да вземе пушката си. Жената не му изглеждаше враждебно настроена.

— Търся един човек — каза непознатата след известно време. — Една жена на име Кайку ту Макаима. — Той не можа да прикрие издайническата реакция на лицето си. — Виждам, че името ти е познато.

Тейн прокара длани по бръснатата си глава, избърсвайки водата от скалпа си.

— Разбрах, че е преживяла големи нещастия заради един човек — каза той. — Ти ли си този човек?

— Очевидно не — отвърна непознатата. — Името ми е Джин. Аз съм имперски вестоносец. — Тя преметна пушката на гърба си и пристъпи към послушника, запрятайки ръкава си, за да му покаже предмишницата си. От китката до лакътя от вътрешната страна на ръката й имаше дълга, заплетена татуировка — сигулът на Гилдията на вестоносците. Тейн кимна.

— Тейн ту Джерибос. Послушник на Еню.

— Аха. Значи храмът не е много далеч.

— Не е далеч — съгласи се той.

— Ще можеш ли да ми покажеш пътя? Скоро ще се стъмни, а гората не е безопасно място.

Тейн я изгледа подозрително, но изобщо не му мина през ума да й откаже. Акцентът и тонът й говореха за образованост и евентуален благороден произход; освен това задължение на всеки мъж и жена в Сарамир беше да предлагат подслон и съдействие на имперските вестоносци, а и обстоятелството, че известието беше предназначено за Кайку, го бе заинтригувало силно.

— Ела с мен — рече младежът.

— Ще ми разкажеш ли за тези… големи нещастия по пътя? — попита жената.

— А ти ще ми кажеш ли какво гласи известието, което й носиш?

Джин се засмя.

— Много добре знаеш, че не мога. Заклела съм се в живота си да го предам единствено на нея.

Тейн се усмихна, опитвайки се да покаже, че се е шегувал. Лошото му настроение внезапно се беше изпарило и сега той се чувстваше много добре. Темпераментът му беше толкова непостоянен; това бе част от характера му, с която трябваше да свикне още преди много време. Предполагаше, че навярно имаше някакво обяснение за нея, скрито нейде в миналото му; обаче миналото му беше място, което не обичаше да навестява особено. Детството му беше помрачено от ужаса на сянката, която изникваше до вратата му посред нощ и дишаше тежко, а ръцете й даряваха единствено болка.

Те си поговориха, докато вървяха към храма, а нощта постепенно се спускаше над тях. Джин го разпита за Кайку и той й разказа онова, което бе узнал, докато девойката беше тук. Обаче не спомена нито думичка накъде се бе запътила. Не искаше да разкрива всичко пред някаква непозната, била тя имперски вестоносец, или не. Чувстваше се като закрилник на Кайку, защото той беше този, който бе спасил живота й и се бе грижил за нея, докато девойката възстанови здравето си. Трябваше да научи повече за Джин, преди да я насочи към Аксками.

Докато вървяха, Тейн си даде сметка, че не е разчел правилно времето, което им бе необходимо, за да стигнат от потока до храма. Навярно несъзнателно бе забавил крачка заради Джин и дотолкова е бил увлечен от разговора, че не е забелязал. Каквато и да беше причината, и последната светлинка изчезна от небето, а им оставаха още около два километра. Сияещото туловище на Аурус блестеше в сияйно бяло между клоните на дърветата, увиснало ниско над хоризонта. Иридима, най-ярката луна, още не бе изгряла, а Нерин най-вероятно щеше да остане скрита тази нощ.

— Има ли още много? — попита Джин. Учтиво се бе въздържала да го попита дали е сигурен, че не са се изгубили.

— Съвсем близо сме — отговори й той. Грешката в разчета на времето изобщо не се бе отразила на доброто му настроение. Светлината на Аурус бе достатъчна, за да се ориентират. — Изобщо не се притеснявай, че нямаме фенер. Израснал съм в гората и имам превъзходно нощно зрение.

— Аз също — рече тя.

Тейн се завъртя да я погледне, възнамерявайки да й каже още няколко окуражителни думи, но изведнъж настръхна, когато забеляза, че очите й блестят на лунната светлина — две ярки точки, искрящи в бяло, досущ като очите на котка. В следващия момент сиянието им помръкна и те възвърнаха нормалния си вид. Гърлото на младежа пресъхна и той веднага се обърна, мърморейки си тихичко защитна молитва. Не, определено нямаше да й каже нищо за приятелката на Кайку — Мишани, — докато не се увереше, че тази жена нямаше да стори нищо лошо на момичето.

Почти бяха стигнали до храма, когато Тейн изведнъж забави крачка. Джин за малко да се блъсне в него.

— Нещо не е наред ли? — прошепна тя.

Младежът й хвърли бърз поглед. Все още бе изнервен от онова, което бе видял в очите й. Навярно нямаше нищо общо с нея, предположи той. Просто гората тук беше лоша. Интуицията му бе прекалено силна, за да не й обърне внимание.

— Дърветата се страхуват — промълви той.

— Те ли ти казват това?

— По някакъв начин — нямаше нито времето, нито желанието да се изрази по-добре.

— Вярвам ти — рече Джин, отмятайки косата от рамото си. — Близо ли сме до дома ти?

— Само трябва да минем между онези дървета — промърмори той. — Точно от това се притеснявам.

Те продължиха внимателно напред, стараейки се да се движат колкото се може по-тихо. Тейн забеляза с одобрение как Джин се движеше из гората, почти без да издава звук. Настроението му бързо се помрачаваше и в главата му изплуваха зловещи предчувствия. Той стисна здраво пушката в ръцете си, докато пристъпваха сред сините сенки, отвъд които се намираше сечището и храмът.

На края на гората се снишиха в тревата и огледаха полегатия, обрасъл с храсталаци склон на хълма, който се спускаше между реката от лявата им страна и храма. Някои от прозорците на зданието светеха. Вятърът нежно разклащаше дърветата. Големият диск на Аурус изпълваше хоризонта пред тях, увиснал ниско над дърветата. Не се чуваше никакъв звук — сякаш наблизо нямаше никакви животни. Тейн усети как кожата на скалпа му настръхва.

— Винаги ли е толкова тихо? — попита Джин.

Послушникът не каза нищо — вниманието му бе погълнато от оглеждането на обстановката. Обикновено жреците гледаха да са вътре в храма, когато паднеше здрачът. Той остана загледан в постройката още известно време, надявайки се някоя лампа да светне, друга да угасне, някое лице да се покаже на прозорците — каквото и да е, стига само да забележи някакви признаци на живот в сградата. Обаче нямаше нищо.

— Може би постъпвам глупаво — каза Тейн и започна да се надига от земята.

Джин изведнъж го сграбчи за ръката; хватката й се оказа изненадващо силна.

— Не — прошепна му тя. — Стой тук.

Той я изгледа внимателно и забеляза нещо в изражението й, което я издаде.

— Ти знаеш какво става — каза той. — Знаеш какво не е наред.

— Подозирам — гласеше отговорът. — Почакай.

Тейн се приведе отново в тревата и насочи вниманието си към храма. Познаваше всяко от четирите му боядисани в кремаво крила, всяка черна греда, която поддържаше стените му, всеки прозорец, пък бил той и най-обикновеният. Знаеше големината на отстъплението на втория етаж, направено заради наклона на хълма. Този храм бе неговият дом от доста време насам и въпреки това младият послушник нямаше чувството, че принадлежи на това място, независимо от усилията, които полагаше. Досега не бе усещал никое място като свой дом, без значение колко силно се стараеше да се адаптира.

— Ей там — посочи Джин, ала Тейн вече го бе забелязал. Идваше по покрива от другата страна на постройката, досущ като някакъв огромен четирикрак паяк — шин-шин. Движеше се крадешком, внимателно избирайки маршрута си, тъмното му туловище се полюшваше между кокилоподобните крайници, а светещите му очи бяха ярки като фенери. Тейн го наблюдаваше с нарастващ ужас, ала в следващия момент забеляза още едно такова същество, което тъкмо излизаше от сянката на дърветата. То прекоси откритата площ до храма и застина до стената. Появи се и трето, пристъпващо по покрива след първото; изгарящият му взор обходи горската ивица, където се криеха.

— Милостива Еню… — изпъшка младежът.

— Трябва да тръгваме — побутна го Джин, слагайки ръка на рамото му. — Не можем да ги спрем.

Тейн обаче сякаш не я чуваше, защото тъкмо бе зърнал как един от жреците се показва на осветения прозорец на горния етаж и се прислушва намръщено във вечерното безмълвие, без да подозира нищо за зловещите силуети, които дебнеха на покрива над главата му.

— Нищо не можеш да сториш! — изсъска му жената. — Нямаш оръжие, което да ти свърши работа срещу тях.

— Няма да оставя жреците да умрат в леглата си! — изфуча той. Отскубвайки се от хватката й, Тейн се изправи рязко и гръмна с пушката си във въздуха. Изстрелът отекна оглушително в мрака. Светещите очи на трите шин-шина веднага приковаха погледа си в него.

— Демони в храма! — изкрещя той. — Демони в храма! — След което презареди и стреля отново. Този път жрецът се отдръпна от прозореца и младежът чу виковете му, докато мъжът се юрваше към вътрешността на сградата.

— Идиот! — изсумтя вестоносецът. — Така ще убиеш и двама ни. Бягай! — Тя го дръпна рязко, той се олюля за миг и я последва, чувствайки се отмалял от зловещите погледи, които чудовищата бяха вперили в него.

Един от демоните скочи от покрива на храма и се понесе след тях. Друг се отдели от дърветата и също пое в тяхната посока. Още две сенки се стрелнаха през сечището, пропълзяха през отворените прозорци на храма и от вътрешността му се разнесоха първите викове.

Тейн и Джин тичаха с всички сили между дърветата, прескачайки сплетените съчки и възлестите корени, които се изпречваха на пътя им. Ниските клонки ги шибаха в лицата, но те не им обръщаха никакво внимание. Чуваха зад себе си пронизителните крясъци, които съществата си разменяха, докато се носеха в горещия мрак. Тейн усещаше главата си замаяна и разцепена на две — едната половина си мислеше какво ли се бе случило в храма, а другата бе съсредоточена върху бягството им. Инстинктите му го караха да бяга, ала той искаше да помогне на жреците — така трябваше да постъпи, това беше неговото изкупление за греховете от миналото му. Същевременно знаеше достатъчно за шин-шините, за да си даде сметка за истината в думите на Джин. Не разполагаше с ефективни оръжия срещу тях. Като повечето демони и те мразеха допира на желязо; но дори желязото в куршум от пушка не можеше да ги спре за дълго. Да ги нападнеш, бе равносилно на самоубийство.

— Реката! — внезапно изкрещя Джин, а червено-черната й коса се развяваше около лицето й. — Тичай към рекат. Шин-шините не могат да плуват!

— Реката е твърде дълбока! — отвърна автоматично той. Тогава отговорът внезапно го осени: — Но има лодка!

— Давай натам!

Тейн хукна към Керин, пресичайки по диагонал полегатия склон на хълма. Наклонът ставаше все по-стръмен и изведнъж той чу как жената зад гърба му извиква и връхлита върху него. Двамата изгубиха равновесие, строполиха се на земята и се затъркаляха надолу по склона. Послушникът се вряза в ствола на едно дърво с достатъчно сила, за да си строши някоя кост, но Джин така се бе впримчила в него, че го повлече надолу. Спряха се чак на дъното на голямата естествена падина, където някога, много отдавна, бе текъл някакъв поток. Джин веднага скочи на крака и го задърпа да се изправи, после грабна пушката си, която се бе изтърколила недалеч. Писъците на шин-шините се чуваха съвсем наблизо, почти до тях.

— Ей там! — изсъска младежът и посочи към ръба на голямото дере, спускащо се отвъд широката падина, откъдето стърчаха корените на едно голямо дърво, надвиснало над котловината. Тейн свали пушката от гърба си — истинско чудо беше, че тя не се бе свлякла оттам по време на падането — и запълзя към укритието, последван от Джин. Бегълците се притаиха под корените и миг по-късно чуха приглушено тупване, когато единият шин-шин скочи от дърветата и се приземи в дерето.

И двамата затаиха дъх. Тейн усещаше пулса на девойката, прилепена до гърдите му, както и аромата на косите й. В друг случай това щеше да възпламени желанието му — жреците на Еню не даваха обет за безбрачие — но сегашната ситуация не се отразяваше благоприятно на страстта му. От укритието си можеха да видят само заострените краища на крайниците на шин-шина, които потрепваха, докато съществото се оглеждаше за плячката си. Когато се бяха изтърколили по хълма, то ги бе изгубило от поглед и сега се опитваше да ги намери. Тихото изтрополяване на ситни камъчета ознаменува пристигането на втория демон в падината; той ги бе последвал надолу по стръмния склон и също бе учуден от тяхното изчезване.

Тейн започна да си повтаря една безмълвна мантра на ум.

Не я беше използвал от дете — измислено от него безсмислено стихче, което уж трябваше да го направи невидим, ако се концентрираше достатъчно върху него. Тогава обаче се мъчеше да се скрие от нещо съвсем различно. След малко го промени така, че да включи към него и кратка молитва към Еню: „Закриляй ни, Земна Богиньо, скрий ни от техния поглед.“

Заострените крайници на шин-шините се движеха насам-натам на лунната светлина, издавайки колебанията им. Те знаеха, че плячката им е някъде тук, ала не можеха да я видят. Тейн усети как хладният ужас от присъствието им се процежда през кожата му. Тясната пролука между тялото на Джин и надвисналите дебели корени, през която гледаше, можеше всеки момент да се запълни от светещите очи на чудовищата; откриеха ли ги, нямаше да могат да направят нищо, за да се защитят. Послушникът се запита дали щеше да усети как погледът им се плъзга по тялото му, пронизвайки преградата от пръст и камъни, която ги отделяше от демоните.

Времето течеше изключително бавно. Всички мускули на младежа се бяха схванали от напрежението, витаещо във въздуха. Един от шин-шините направи внезапно движение, карайки Джин да потръпне, но не те бяха причината за това. Съществото се върна при спътника си и те подновиха търпеливото си чакане. Тейн стисна зъби и се съсредоточи над мантрата си, опитвайки се да се успокои. Не постигна голям успех.

Изведнъж се чу нов звук — като че ли от движението на нещо тежко и тромаво. Шин-шините застинаха напрегнато. Послушникът беше чувал и друг път този звук, ала не можеше да го свърже с нищо в паметта си. Издаваше го някакво животно, но какво ли?

Протяжният рев на мечката разреши загадката, над която умуваше.

Шин-шините отново се колебаеха — нервното потропване на крайниците им издаваше реакцията им. Мечката изрева още веднъж, предните й крака тупнаха на земята и тя започна бавно да се приближава към тях. Демоните нададоха пронизителни писъци и започнаха да се поклащат напред-назад, опитвайки се да прогонят натрапника; той обаче неумолимо се движеше към тях, ръмжейки заплашително. В следващия момент животното се втурна с цялата си бързина надолу по склона, а шин-шините започнаха да съскат и пищят ядосано, но въпреки това неохотно се отдръпнаха от пътя му, напускайки терена. Само след миг от тях не бе останал и помен — бяха се върнали обратно в гората в търсене на изгубената си плячка.

Тейн най-накрая си позволи да си отдъхне, но опасността не беше изчезнала. Чуваха как мечката се спуска по склона на падината, как сумти шумно и души въздуха, мъчейки се да ги открие.

— Пушката ми… — прошепна Джин. — Ако ни намери…

— Не — изсъска той. — Почакай.

Изведнъж звярът се насочи право към тях, а кафеникавата й муцуна запълни пролуката, през която гледаха. Носът на животното потрепваше, докато душеше наоколо, и Джин сложи пръст на спусъка на оръжието си, готова за изстрел; Тейн обаче я стисна за китката.

— Шин-шините ще чуят — прошепна той. — Ние не се боим от мечките в горите на Еню. — Вътрешно обаче не се чувстваше толкова уверен, както предполагаха думите му. Едно време всички горски обитатели бяха приятели на жреците на Еню, ала сега покварата на земята ги бе направила непредсказуеми.

Провряло нос в пролуката, животното сумтеше. Джин цялата се бе сковала от напрежение. Ненадейно муцуната се отдръпна, и, подсмърчайки за последен път, мечката се отпусна на земята пред скривалището им, очевидно решила засега да си остане там.

— Защо не ни нападна? — промълви Джин.

Тейн се усмихна загадъчно.

— Мечките са творения на Еню — също както Паназу е създал морските котки, Аспинис — маймуните, а Мисамча — скатовете, лисиците и ястребите. Трябва да й благодарим, Джин. Мисля, че току-що бяхме спасени.

Девойката се замисли за момент.

— Може би трябва да останем тук — рече накрая. — Шин-шините ще ни издебнат, ако излезем преди зазоряване от скривалището си.

— Според мен и тя мисли по същия начин — каза Тейн, посочвайки с поглед към мечката, която се бе разположила точно пред пролуката на убежището им.

Животното остана да лежи там през цялата нощ и въпреки тревогите, и двамата успяха да заспят. Джин сънуваше огън и ужасяващи, изпепеляващи горещини, а младият послушник както винаги бе впримчен в кошмара, в който чуваше как нечии стъпки се приближават към вратата на спалнята му, а заедно с тях се задаваше и пълзящият ужас.