Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (5)

Пета глава

„Все някой ден щеше да се случи, мислеше си Анаис. Аз само отлагах неизбежното. Но откъде, по духовете, са узнали?“

Кръвната Императрица на Сарамир седеше в покоите си, нежният й профил се открояваше на фона на ярката слънчева светлина, а знойният дъх на уличните жеги бе успял да се промъкне дори тук, толкова високо над града. В подножието на Императорската цитадела се простираше великият град Аксками, сърцето на Сарамирската империя. Той се изтягаше по склоновете на хълма и околностите му, истинско пиршество от най-разнообразни сгради и цветове — източени червени кули се извисяваха над евтините шумни пазари, гладки бели къпални се гушеха до музеи със зелени куполи, великолепни театри изпъкваха на фона на всевъзможни дюкянчета, работилници и ковачници. В далечината проблясваха искрящите криволици на Керин, която си пробиваше път през цялото това изобилие от форми и багри, за да се се срещне със сестра си Джалаза, заедно с която оформяха реката Зан. Аксками бе построен на мястото, където се събираха три реки, разделящи града на ясно ограничени райони, съединени посредством величествени мостове.

Императрицата зарея поглед над столицата, над нейния град — центърът на цивилизацията, която се простираше върху хиляди километри на огромния континент и обхващаше милиони хора. Животът в Сарамир никога не беше секвал, една безкрайна знойна въртележка от промишленост, мисъл и изкуство. На Площада на Оратора се събираха всички, които искаха да докажат своето красноречие, и тълпите или им ръкопляскаха, или им се надсмиваха. В конюшните пръхтяха коне и манкстуи, а джамбазите предлагаха стоката си на минувачите и си бъбреха един с друг. Философи медитираха, докато от другата страна на улицата млади двойки страстно правеха любов. Учени мъже водеха полемики в парковете, кръв капеше по плочките, когато гърлото на някой бик банати биваше прерязано от ножа на касапина, улични акробати изпълняваха сложни номера, сделки се сключваха, разваляха и договаряха наново. Аксками беше ядрото на един свят, разпрострял се на толкова обширна територия, че единственият начин за моментална комуникация беше посредством уменията на Чаросплетниците — административната, политическата и социалната опорна точка, върху която се крепеше цялата империя. Анаис обожаваше страната си, обожаваше постоянната й способност да се възстановява, бесния вихър на промяната и традицията, на новото и старото… Същевременно обаче я познаваше достатъчно добре, за да се страхува мъничко от нея, и точно в момента усещаше призрака на този страх съвсем близо до себе си.

Императорската цитадела се издигаше горда и великолепна на билото на хълма, извисявайки се над всичко останало. Тя представляваше гигантско съоръжение от злато и бронз, оформено като пресечена пирамида, с плосък покрив, където бе разположен храмът на Оча, Императорът на боговете. Той бе отрупан с колони, арки и огромни статуи, които сякаш израстваха от самите стени или пропълзяваха покрай грандиозната му фасада, за да се увият около някоя колона. Във всеки един от четирите му края стърчеше по една източена кула, издигаща се високо над основния корпус на Цитаделата. Всяка от кулите бе посветена на един от Пазителите на Четирите Вятъра. Тесни мостове съединяваха кулите и Цитаделата, преграждайки зейналата бездна отдолу. Всичко това бе заобиколено от масивна стена, декорирана с разкошна резба и барелефи по цялата й дължина — целостта й се нарушаваше единствено от огромната порта, чиято ослепителна арка от злато бе инкрустирана с благослови.

Анаис отклони поглед от величествената гледка. Стаята, в която се намираше, беше голяма и просторна, а стените и подът бяха покрити с полуогледални плочки от камък, известен като лач. Трите високи арки й позволяваха да наблюдава града в подножието на Цитаделата, а няколкото по-малки служеха като входове към останалите помещения. В центъра на стаята имаше ромолящ фонтан, представляващ две манти^[1], увлечени в любовен танц, чиито криле се докосваха във вихъра на страстта им.

През целия ден пристигаха най-различни вести — както по нормалния начин, така и чрез Чаросплетниците — които настояваха за едно — да се свика Съветът. Императрицата имаше чувството, че приятелите й са я предали, че враговете й са по-разярени от всякога, а тя не може да направи нищо, за да възстанови равновесието. Единствената наследничка на трона на Сарамир беше Различна. Което означаваше, че е трябвало да бъде убита още при раждането си.

Върховният Чаросплетник Вирч също се намираше в стаята заедно с нея. Чаросплетниците бяха онези, които трябваше да извършват екзекуциите, и Анаис усещаше как неодобрението му расте с всяка сричка, която произнасяше. Той обаче беше достатъчно мъдър да не я порицава, задето бе скрила детето си от тях, дори и самата Императрица да знаеше със сигурност какво мисли по въпроса. Нима този кръвожаден вампир наистина очакваше тя да предостави единственото си дете на милостта на Чаросплетниците?

— Трябва да сте изключително предпазлива, Господарке — изгъргори той. — Изключително предпазлива. Имате само няколко възможности да предотвратите бедствието.

Върховният Чаросплетник поне носеше Маската си, за което Императрицата му беше благодарна. Ужасно деформираните му черти бяха скрити под бронзов лик и макар че самата Маска също не беше кой знае каква приятна гледка, бе далеч за предпочитане пред физиономията под нея. Тя изобразяваше полудяло лице с черти, изкривени от нещо, което би могло да е болка, безумие или зловещо наслаждение; един поглед към нея бе достатъчен да настръхне кожата ти. Анаис знаеше, че тя е стара, много стара; а когато ставаше дума за истински Маски, старостта означаваше могъщество. Боеше се да мисли колко ли съзнания са били погубени от тази Маска, както и каква част от Вирч бе останала…

— Тогава какъв е съветът ви, Върховен Чароспетнико? — попита тя, прикривайки отвращението си благодарение на уменията, които бе придобила с цената на дългогодишна практика. Безмълвно го предизвикваше да предложи екзекуцията на дъщеря й.

— Трябва да бъдете отстъпчива, Господарке. Излъгали сте доверието им и сега те ще очакват да си признаете това. Не забравяйте омразата, която сарамирците питаят към Различните.

— Не бъдете глупак, Вирч! — отсече тя. Макар и да изглеждаше стройна и слаба, с нежни черти и невинно излъчване, Императрицата можеше да бъде твърда като стомана, когато поискаше. — Тя не е Различна. Тя е просто едно надарено дете. Мое дете.

— Зная много добре значението на думата, Господарке — изхриптя Чаросплетникът и направи няколко крачки из помещението. Прегърбеното му тяло бе облечено в парцалива роба, която сякаш бе съшита от най-различни влакна, мъниста, части от рогозки и животински кожи, комбинирани заедно по един безумен начин. Всички Чаросплетници носеха подобни одеяния. Анаис никога не бе изпитвала желанието да се запознае по-отблизо с техния извратен свят, за да се осмели да ги попита защо се обличат така.

Чаросплетниците бяха отговорни за въвеждането на зловещия обичай по избиването на деца преди повече от сто години. Те владееха дарбата да съзират знаците, реейки се из Чаросплетието, и да откриват всички прояви на поквара и омърсяване на човешката чистота. Въпреки че по правило бяха доста саможиви и предпочитаха да останат в разкошните си благороднически палати или в планинските си манастири, те веднага правеха изключение, станеше ли въпрос за някое Различно дете. Чаросплетниците пътуваха от градове към села и обратно, появяваха се на фестивали и събори, където не само учеха обикновените хора как да разпознават Различните, но и ги принуждаваха да предадат децата, които криеха. Посещението на Чаросплетник в който и да е град се смяташе едва ли не за събитие с религиозна значимост и хората изпитваха страх и благоговение, едновременно отблъсквани и запленявани от странните мъже с непроницаеми Маски. Те слушаха проповедите на Чаросплетниците и предаваха мъдростта им на своите деца. Въпреки че съдържанието на проповедите никога не се променяше, Вещерите с Маски бяха неуморни и тяхното слово до такава степен се бе запечатало в душата на жителите на Сарамир, че на хората то им звучеше познато като детските песнички и майчиния глас.

Вирч изчака изражението на Анаис да омекне, преди да продължи.

— Какво мисля по въпроса няма никакво значение. Трябва да сте готова за гнева на семействата. Детето, което сте родили, е Различно за тях. За тях няма да има никаква разлика между Лусия и изкривените, слепи, уродливи деца, с които Чаросплетниците трябва да се занимават всеки ден. И в двата случая става въпрос за… отклонения. До днес те са вярвали, че родът Еринима има наследник. Болен, навярно — предполагам, че това е било извинението ви, задето сте я криели — но все пак наследник. Сега те разбират, че не е така и се появяват много неизвестни…

— Така е, Вирч — натърти Анаис. — Детето ми ще се възкачи на трона.

— При положение че е Различна? — изкикоти се Вирч. — Съмнявам се.

Анаис се обърна към фонтана, за да скрие здраво стиснатите си устни. Тя знаеше, че Чаросплетникът казва истината. Хората никога нямаше да приемат един Различен за владетел. Ала какъв друг избор имаше?

Освен че се научи да говори феноменално рано, Лусия не бе давала външен изблик на възможностите си, преди да стане на две жътви, но Анаис усещаше. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, тя знаеше инстинктивно, още в началото на бременността си, че детето в утробата й не беше съвсем обикновено. Отначало не смееше да повярва — ала по-късно, когато се сблъска с реалността на ситуацията, това вече не я интересуваше. Изобщо не каза за това на лечителя си — той щеше да я посъветва да отрови детето. Не, нямаше да се откаже от Лусия за нищо на света!

Навярно това щеше да бъде нейният крах. Може би, ако се бе отказала от Лусия, впоследствие щеше да роди поне няколко здрави деца. Ала Анаис бе направила своя избор и усложнените обстоятелства покрай раждането на дъщеря й я бяха направили безплодна. Вече не можеше да има други бебета — Лусия щеше да си остане единственото дете, което някога щеше да има. Единственият наследник на трона на Сарамирската империя.

Затова тя бе решила да скрие детето си от очите на света, съзнавайки, че хората щяха да я презират. Нямаше да обърнат никакво внимание на нежната й природа и замечтаните й очи; щяха да видят само едно създание, което не бе човек, което трябваше да бъде открито и унищожено, преди заразата му да поквари чистотата на жителите на Сарамир. Мислеше си, че детето щеше да се научи с времето да крие способностите си, да ги управлява и потиска, но сега тази надежда беше разбита. Как изобщо бяха могли да научат за това? Тя бе толкова предпазлива и така ревностно пазеше дъщеря си от очите на онези, които можеха да я наранят!

Тази страна беше болна, помисли си Императрицата с горчивина. Болна и прокълната. Всяка година все повече и повече деца се раждаха Различни, все повече бяха хлапетата, екзекутирани от Чаросплетниците. Имаше дори Различни животни и растения. Земеделците се оплакваха, че самата земя е станала зла, понеже цели реколти израстваха с деформации. Заразата се разпространяваше и разпространяваше от десетилетия и никой нямаше и най-малка представа какво представлява, нито пък откъде идва.

Вратата се отвори рязко със сила, която я накара да потрепери, и съпругът й нахълта в стаята, истинска черна кула от ярост.

— Какво става? — извика й той, стисна я за ръката и я завъртя грубо към себе си. — Какво става?

Тя се отскубна от хватката му и мъжът не се възпротиви. Той много добре знаеше докъде се простира властта му в отношенията им. Тя бе Кръвна Императрица, представителка на управляващата династия. Докато той бе Император само заради брака си с нея; брак, който можеше да бъде анулиран във всеки момент, стига Анаис да пожелаеше това.

— Добре дошъл, Дурун — отвърна саркастично жената, гледайки го заплашително. — Как мина ловът?

— Какво се е случило, докато ме нямаше? — не спираше да вика той. — Какви са тези неща, които чух… детето ни… какво си направила?

— Лусия е необикновена, Дурун. Както сигурно щеше да знаеш, ако я беше навестявал повече от един път в годината. Не ми казвай, че тя е наше дете — ти изобщо не си участвал в отглеждането й.

— Значи е вярно? Значи е Различна? — изрева Дурун.

— Не! — изкрещя Анаис в същото време, когато Вирч каза „Да“.

Дурун изгледа смаяно съпругата си, която смело отвърна на погледа му. В стаята се възцари напрегната тишина.

Императрицата знаеше много добре каква щеше да бъде реакцията му. Мъжът й беше до болка предсказуем. През повечето време тя го презираше, мразеше тесните черни дрехи, в които се обличаше, и лъскавата му черна коса, която падаше от двете страни на лицето му. Мразеше надутите му маниери и орловия му нос, слабото му лице и тъмните му очи. Женитбата им беше изцяло политическа, уредена от родителите им преди да са се видели и веднъж; ала макар че така бе получила подкрепата на рода Батик като верни съюзници, си беше платила хилядократно за това, изтърпявайки този надут мързеливец за съпруг. Е, и той си имаше силните моменти, но този не беше от тях.

— Родила си Различно дете? — прошепна той.

— А ти си станал баща на такова — контрира го тя.

Мигновен спазъм на болка проряза лицето му.

— Даваш ли си сметка какво означава това? Осъзнаваш ли какво си сторила?

— А ти даваш ли си сметка каква беше алтернативата? — попита Императрицата. — Да убия единственото си дете и да оставя династията Еринима да загине? Никога!

— По-добре да го беше направила! — просъска й той.

Тя тъкмо отвори уста да му отговори, когато зад вратата се чу прозвъняване на камбанка.

— Още едно съобщение ви очаква — рече Вирч с клокочещия си глас.

Стрелвайки съпруга си с разгневен поглед, Анаис отвори вратата и профуча покрай изненадания слуга, преди още да си е отворил устата да й съобщи онова, което тя вече знаеше. Дурун се втурна към своите покои. Поне за това Анаис се почувства благодарна. Нямаше никаква идея как ще се справи с гнева на благородните семейства, ала бе сигурна, че ще го направи по-добре без присъствието на Дурун.

* * *

Покоите на Върховния Чаросплетник Вирч представляваха един паметник на деградацията. Те бяха мрачни и неприветливи, задушни и влажни като блато посред лятна жега. Високите капаци на прозорците, които бяха плътно затворени, вместо да пропускат прохладния ветрец, бяха покрити с най-различни разноцветни материали и тъкани. Голямото плюшено легло се бе изтърбушило и изглеждаше наклонено на една страна, а чаршафите бяха лекьосани и измачкани. В центъра на помещението се виждаше осмоъгълен басейн за къпане, чиито мътни води бяха осеяни с всевъзможни боклуци и екскременти, а на дъното му, взирайки се сляпо нагоре, лежеше голо момче.

Всичко тук свидетелстваше за чудовищните апетити на Вещера, когато биваше обзет от яростта, спохождаща го след някое от неговите Чаросплетнически състояния. Всякакви храни в различен стадий на разваляне бяха разпилени наоколо. Най-изящни копринени тъкани бяха разкъсани на парцали. По плочките на пода се забелязваха следи от кръв. До продъненото легло имаше камшик, а върху завивките лежеше някакъв труп, разлагащ се тук поне от няколко седмици, чийто пол и възраст не можеха да се различат. Голямо наргиле димеше забравено на пода до локва разляно вино и влажни дрехи.

Върховният Чаросплетник се бе разположил в средата на помещението, до басейна — съсухреното му тяло бе обвито в парцали и той седеше, кръстосал крака под себе си, а на главата си беше сложил Маската.

Истинската Маска на Върховния Чаросплетник Вирч беше много, много старинна. Родословието й водеше началото си от Фрусрик, един от най-великите Майстори, които някога бяха живели. Фрусрик я бе направил от бронз, изкован толкова тънко, че да се носи с лекота. Тя беше истински шедьовър — представляваше лицето на някакъв отдавна забравен бог, а изражението му бе едновременно безумно и ужасяващо нормално. Гъсти вежди надвисваха над подобните на мрачни бездни очи, а физиономията му сякаш крещеше от отчаяние, виеше от омраза или ръмжеше от ярост, в зависимост от това под какъв ъгъл падаше светлината върху нея.

Фрусрик беше дал новата Маска на Тамала ту Джекин, който я бе носил чак до ненавременната си смърт; после преминала в ръцете на Урик ту Хирст, един от най-надарените Чаросплетници. След Урик тя бе сменила седмина собственици за повече от стотина години, докато най-накрая не се беше озовала при Вирч. Той я получи от своя учител, който бе видял в момчето изключителен талант, на фона на който уменията на останалите му ученици бледнееха.

Истинската Маска отнемаше всичко, което притежателите й имаха — изсмукваше ги, разлагайки ги отвътре, след което запазваше част от отнетото и го предаваше на поредния си собственик. Тя ги променяше, дарявайки ги с парченца от съзнанието, спомените и индивидуалността на предишния собственик; с всеки следващ носител на Маската трябваше да се предава все повече и повече, докато в един момент сблъсъкът на най-различни влияния, сънища и преживявания идваше в повече на съзнанието. Колкото по-стара беше Маската, толкова по-голяма бе силата й и толкова по-бързо тя тласкаше Чаросплетника, който я носеше, към бездните на безумието. По-слабите послушници щяха да умрат, дори само ако сложеха тази Маска; Вирч бе повален за три сезона, ала накрая успя да я овладее. И силата, с която тя го бе дарила в отплата, беше несравнима.

Не беше малко и онова, което бе взела от него. Той наближаваше четиридесет жътви, но вече накуцваше и хриптеше, все едно бе на три пъти повече. Лицето му бе станало отвратително. Хиляди зарази и туморни образувания кипяха в сломеното му тяло и болките му не отслабваха нито за миг. И въпреки че не го осъзнаваше, Маската бавно, но сигурно разрушаваше разсъдъка му, избутвайки го към ръба на лудостта.

Сега обаче той не усещаше никаква болка в тялото си, защото се рееше в Чаросплетието, а екстазът, който изпитваше тогава, го потапяше в океана на блаженството.

Като всички Чаросплетници, и той беше научен да визуализира усещанията си по свой собствен начин. Суровата тъкан на Чаросплетието поразяваше сетивата с великолепието си и мнозина новаци попадаха под влиянието на тази красота и изгубваха желание да се върнат. Те оставаха да се скитат завинаги някъде между безбройните нишки, изгубени в своя собствен рай — ярки призраци, изгубили завинаги разсъдъка си в рая на Чаросплетието.

За Вирч то представляваше бездна, неизмерима, безкрайна чернота, в която той беше просто една малка прашинка светлина. И все пак там не беше пусто. Големи извиващи се тунели прорязваха тъмнината — сиви, тъмни и мъгляви, понякога преливащи в цветовете на дъгата, подобни на гигантски червеи, които се гърчеха и потрепваха, а главите и опашките им бяха изгубени нейде във вечността. Червеите бяха нишките на Чаросплетието и той се рееше в мрака между тях, където царуваше нищото — само пълната наслада от обезплътеността. Ръководейки се от усещанията си, Вещерът чувстваше приятните вибрации на нишките и лекия ветрец, който го облъхваше, зареждайки го с енергия. На границата на видимостта огромни китоподобни форми се носеха из тъмнината. Той така и не бе успял да разбере какво представляваха те — продукт на собствената му фантазия или нещо друго? Навярно никога нямаше да узнае, тъй като винаги му се изплъзваха. Впоследствие Вирч се отказа от опитите си да ги достигне, а те, от своя страна, продължиха да го игнорират като нещо недостойно за вниманието им.

Чаросплетникът се носеше стремително между огромните нишки, досущ като комар между масивните им, плавно движещи се стволове. Като разчиташе вибрациите им, той успя да намери точно тази нишка, която му трябваше, след което се гмурна вътре в нея, разкъсвайки повърхността й. Хаосът го погълна.

Сега беше искра, миниатюрна искрица, която летеше между синапсите на нишката с главозамайваща скорост, мълниеносно решавайки къде да завие и къде да подскочи нагоре с недостижима за човешкото съзнание бързина. След главоломни прехвърляния от влакно на влакно, където се извършваха милиони промени за по-малко от секунда, той най-накрая стигна до края на единичната струна и се озова на свобода.

Зрението му се избистри, сетивата му започнаха да се възвръщат и той откри, че се намира в малка, слабо осветена стая. В нея нямаше нищо забележително, като изключим ронещия се жълто-червен камък, от който бяха построени стените, както и пиктограмите, надраскани произволно по тях, чието значение се простираше от безсмислени фрази и бебешки дърдорения до най-зловещи перверзии и обещания. Бълнувания на безумец. Два фенера мъждукаха едва-едва на стенните си поставки, карайки потъналите в полумрак тухли да танцуват. Зад него имаше изподраскана дървена врата, която в момента бе затворена. Макар че не виждаше нищо запомнящо се, посредством което да определи къде се намира, стените нашепваха нещо познато на изострените му възприятия. Това беше Адерач — манастирът на Чаросплетниците.

Стаята бе празна, но той усещаше присъствието на трима от неговите братя. Докато ги чакаше, си помисли за новините, за които трябваше да докладва.

Още не можеше да повярва как бе успяла да остане скрита толкова дълго време. Престолонаследничката — Различна… Защо не бе успял да разбере това по-рано? Едва когато бе започнал да чува оплакванията на уплашените слуги за призрачното момиче, което бродело по коридорите на Цитаделата посред нощ, бе започнал да подозира, че нещо не е наред. Тогава беше започнал с проучването си, претърсвайки Цитаделата за резонанси и потрепвания в Чаросплетието, които да издадат присъствието на този, който ги предизвиква, досущ както паякът усеща чрез паяжината си движенията на уловилата се муха.

Не успя да открие нищичко. И въпреки това определено ставаше нещо. Каквото и да предизвикваше тези явления, беше или твърде ловко, за да не бъде забелязано от него, или имаше коренно различен характер.

Впоследствие търсенията му се увенчаха с плодове и той откри следата от бродещия из коридорите на Цитаделата призрак — финото трептене във въздуха при нейното движение, което бе почти незабележимо. Но въпреки че се приближаваше все по-близо и по-близо с течение на времето, никога не успя да я засече; тя винаги му се изплъзваше. Зъбите на безсилието го гризяха и усилията му ставаха все по-неистови; това обаче сякаш правеше бягствата й още по-лесни. Докато един ден един от шпионите му подслуша как Анаис се съветва с един лечител за странните сънища на дъщеря си и връзката бе направена.

Като повечето хора, и той никога не беше виждал дъщерята на Императрицата, обаче я бе шпионирал от време на време. Престолонаследничката беше твърде важна за него, че да се примири с желанието на майка й момичето да бъде държано в тайна, далече от хората. Той веднага се досети, че детето изобщо не беше толкова болно, колкото майка му го изкарваше, но също така знаеше, че има достатъчно причини момиче с подобно значение да бъде държано на безопасно място. Вирч отдаваше това на параноята на Анаис по отношение на собствената й дъщеря — единственото дете, което някога щеше да има — поради което бързо бе забравил за нея. Това не изглеждаше толкова важно за момента и докато сезоните се изтъркулваха, Престолонаследничката съвсем излезе от размътеното му съзнание.

Вярата в собствените му способности го доведе дотам да подцени ролята на щерката на Анаис по отношение на първоначалните си разследвания за бродещия призрак; иначе със сигурност би почувствал нещо, ако тя наистина беше необикновена. Вирч не я бе огледал по-отблизо, защото си мислеше, че още първия път, когато я бе шпионирал, щеше да забележи отклоненията.

В нощта, когато чу за сънищата на Престолонаследничката, бе използвал Маската си, за да я потърси, да открие какво всъщност представляваше тя. Въпреки това, когато се опита, се оказа невъзможно да я намери. Знаеше коя е и къде се намира, ала момичето все още бе невидимо за взора му. Съзнанието му сякаш се плъзгаше над нея; тя бе неуловима. Яростта от неуспеха му беше неописуема и струваше живота на три деца. А през цялото това време Различната се бе спотайвала под носа му; трябваха му цели осем години да разбере това!

Сега знаеше, че си има работа със същество, което не приличаше на нищо друго, с което се бе сблъсквал преди. Той обмисли внимателно какво представляваше момичето и какво можеше да направи занапред и внезапно се почувства застрашен от нея.

И въпреки всичко отчаяно продължаваше да се нуждае от доказателство — но такова, което по никакъв начин да не може да се свърже с него. Ето защо изпрати известие на Чаросплетника на Сонмага ту Амача, който посъветва Баракса си да наеме верига посредници, чрез които да се сдобият с кичур от косата на Престолонаследничката. В случай че някой проследеше следата, щеше да открие, че тя води до вратата на Сонмага ту Амача; единственият, който знаеше за намесата на Вирч, беше самият Чаросплетник на Сонмага — Бракч.

Окончателно решение, че дадено дете е Различно, можеше да се вземе от Чаросплетник само в случаите, когато той е виждал въпросното дете или разполага с част от тялото му, която да проучи. С кичура от косата на момичето Бракч бе способен да убеди Сонмага в истинността на твърдението си.

Това дете представляваше заплаха, която трябваше да бъде елиминирана. Независимо че ситуацията още не бе фатална, момичето имаше потенциала да се превърне в голяма заплаха за Чаросплетниците. С много пари Баракс и другите знатни фамилии можеха да разрешат проблема вместо него, но ако не успееха…

Вратата на помещението се отвори и тромавите, дрипави фигури на трима Чаросплетници влязоха вътре. За тях той представляваше реещо се привидение, едва видимо на слабата мъждукаща светлина.

— Благоден, Върховен Чаросплетнико Вирч! — изграчи единият, чиято Маска представляваше плетеница от листа и дървесна кора, оформени в грубо подобие на брадато лице. — Навярно ни носиш известия?

— Тревожни известия, братя мои — отвърна тихо Вирч. — Тревожни известия…