Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (35)

Тридесет и пета глава

Седмиците неусетно прераснаха в месеци и лятото остаря.

Либера Драмак се намираше в постоянна бойна готовност, очаквайки ответен удар от Аксками. Шпионите на организацията непрекъснато слухтяха както по улиците на столицата, така и из цялата територия на разлома Ксарана, ала с течение на времето взеха да се убеждават, че подобна бдителност е излишна, и малко се поуспокоиха. Похищението на Престолонаследничката наистина беше останало незабелязано. Сарамир бе необятна страна — хиляда души можеха да я търсят хиляда години и пак да не я намерят никога. Тя бе изчезнала безследно, сякаш се беше изгубила вдън земя.

Повечето обитатели на Лоното нямаха никаква представа кое е това ново момиченце. Голяма част от тях се бяха заселили сред долините и платата на Разлома или за да се отърват от оковите си, или за да избягат от Чаросплетниците. Те не се интересуваха от политическите амбиции на Либера Драмак — просто искаха да изживеят живота си на място, където да се чувстват свободни и неугнетени. Ето защо само ядрото на организацията бе запознато с тайната на момиченцето в редиците им, бе наясно с измеренията на силите, които то владееше, и знаеше коя всъщност беше тя. Докато за обикновените жители на Лоното Лусия бе просто поредното ново момиченце, още една жертва на типичните за Сарамир гонения, в което нямаше нищо необичайно.

Престолонаследничката се възстанови успешно от изгарянията, ала белезите й останаха за цял живот. Горната част на гърба й и вратлето й бяха напукани и набръчкани, и въпреки че червенината им се поизгуби с течение на времето, неприятният им вид продължаваше да контрастира на фона на чистата, гладка кожа, която ги заобикаляше. Противно на очакванията, Лусия реши да не пуска косата си до предишната дължина, като вместо това я подстриже по момчешки късо. Когато Заелис изтъкна, че дългата коса би могла да скрие белезите, тя само го стрелна с един от непроницаемите си погледи, пренебрегвайки съвета му.

В началото Заелис се държеше доста покровителствено с Престолонаследничката, изживявайки се едва ли не като неин баща. Счупеният му крак зарасна лошо и той започна да понакуцва, но това не го възпря да я държи изолирана от другите деца в усилията си да я предпази от евентуални неприятности. Мишани беше тази, която поговори с него, опитвайки се а го убеди да остави момиченцето да се порадва на волно детство. Лусия никога не беше вдишвала въздуха на свободата — целият й досегашен живот бе преминал в позлатена клетка, защото всички смятаха, че тя просто е прекалено ценна, за да си позволят да я изложат на какъвто и да е риск.

— Сега тя не е Престолонаследничка — бе изтъкнала дългокосата девойка. — И не трябва да бъде третирана като такава. По този начин само правиш хората подозрителни.

Накрая Заелис се съгласи и позволи на Лусия да тръгне на училище като другите деца, вместо да бъде обучавана от него. Кайку и Мишани с радост се вживяха в ролите на по-големи сестри на момиченцето. Тя бе особено и затворено дете, ала в нея имаше нещо, което привличаше хората, и само след няколко дни Лусия вече се бе интегрирала в малката детска общност в Лоното, без значение с белези ли беше, или не. Заелис бе връхлетян от най-различни притеснения и тревоги, докато Кайлин не му разказа за гарваните, които се бяха появили напоследък по покривите на сградите и по дърветата в близката долина.

— Те ще се грижат за нея много по-добре от теб — бе му заявила тя.

Що се отнася до Кайку, тя бе съумяла да намери душевния покой, който търсеше от толкова време, след похищението на последната представителка на династията Еринима. В Лоното тя най-накрая бе престанала да възприема себе си като Различна. Самата дума й изглеждаше безсмислена в момента, да не говорим, че бе изгубила негативните си значения на срам и деградация, с които девойката я свързваше през по-голямата част от живота си. За първи път, откакто Чаросплетниците бяха избили близките си, тя можеше просто да бъде себе си, да се наслаждава на живота, без да преследва някаква неотложна цел. Кайку ни най-малко не бе забравила за обета си към Оча, обаче имаше на разположение цял живот, през който да го изпълни. Пък и освен това вече бе нанесла съдбовен удар на враговете си. Откритието й, че вещерските камъни всъщност бяха виновни както за заразата в земята, така и за появата на самите Различни, бе предизвикало истински фурор сред редиците на Либера Драмак и вече се изготвяха планове за разрешаването на проблема. Нека си планират, мислеше си тя. В момента й се искаше само да се наслаждава на ленивите дни от късното лято. Чаросплетниците можеха да почакат. Краят им беше близо.

Първо обаче трябваше да завърши обучението си. Тя съсредоточи всичките си усилия над уроците на Кайлин и другите Сестри, които периодично се завръщаха от тайните си мисии в другите части на Сарамир. Постепенно нейната кана престана да бъде неин враг, превръщайки се в нещо като приятел, и девойката се научи не да се страхува от нея, а да я цени. Макар че пълното разгръщане и овладяване на таланта й щеше да бъде продължително и трудно пътешествие, тя вече бе направила първите стъпки и те й доставиха по-голяма радост, отколкото бе способна да си представи.

Тя и Мишани живееха заедно в къщичка, разположена на едно от многобройните скалисти плата в терасовидно оформения терен на Разлома. Постройката бе стояла необитаема от доста дълго време, ето защо Заелис реши да им я подари като заслуга за постъпките им. Девойките много се зарадваха и бързо я превърнаха в свой дом. Приятелството им бе станало по-силно от когато и да било. Двете се подкрепяха в тежките моменти, когато тъгуваха за загубата на своите приятели или близки. Кайку често си мислеше за Тейн — дори по-често, отколкото й се искаше. За някой, който бе изиграл толкова кратка, епизодична роля в живота й, младежът бе успял да й окаже доста по-силно въздействие от онова, което си беше представяла навремето. Едва когато безвъзвратно си бе отишъл, момичето си даде сметка за тези неща, но за жалост вече бе твърде късно.

Маската на баща й лежеше скрита в един сандък в къщата. Кайку я бе извадила веднъж, за да я погледне, и внезапно бе почувствала някакво странно желание да си я сложи, светкавичен подтик да си припомни отново миризмата и спомените на баща си. От време на време, посред нощ, Маската й шепнеше в тъмнината на къщата, призовавайки я при себе си. През тези нощи девойката не можеше да заспи, ала нито веднъж не се приближи до сандъка. Имаше нещо в този зов, което не й харесваше, някаква ненаситна жажда, на която не искаше да се поддаде. Понякога й хрумваше мисълта да я захвърли, обаче, странно защо, на сутринта винаги забравяше за нея.

Асара си тръгна скоро след като стана ясно, че никой няма да потърси Лусия в Лоното. Спокойните дни, на които Кайку и Мишани се наслаждаваха, за нея бяха нещо нетърпимо, така че не беше никаква изненада, когато една топла вечер, когато девойките бяха седнали на тревистия склон, загледани в красивата долина, разстилаща се пред тях, тя дойде при тях и им заяви, че заминава. Къде отиваше и кога щеше да се завърне, знаеше единствено тя. Кайку обаче си спомни погледите, които си бяха разменили, когато се прегърнаха за довиждане, целувайки се по бузите, моментът на колебание, когато устните им можеха да се срещнат, неловкото чувство на отвращение и страст едновременно. После Асара наведе очи, усмихна се някак особено и си тръгна. Тази усмивка изплуваше в паметта на Кайку от време на време и момичето си даде сметка, че жадува да я види отново.

Така и продължи живота им, на сигурно място в убежището им в разлом Ксарана. Дните си течаха, лятото се приближи към своя край, те успяха да си изградят нов живот и да заживеят като другите обитатели на Лоното. Обаче нито за миг не забравяха, че сред тях разцъфва крехкото цвете на надеждата, детето, от което зависеше бъдещето им, момиченцето, което можеше да се възкачи на трона и да промени света им за по-добро.

Лусия растеше. Трябваше само да проявят търпение.

* * *

Новият Кръвен Император на Сарамир излезе от залата за съвещания в Императорската цитадела, а виковете на неодобрение продължаваха да отекват из коридорите й. Лицето му беше мрачно като гръмотевичен облак, но всъщност той не бе очаквал нещо по-различно. Същите онези благородници, които бяха приветствали възкачването му на престола, които бяха присъствали на коронацията му, докато цял Аксками го беше обсипвал с радостни викове, днес се бяха обърнали срещу него. В същото време къде-къде по-шокиращо от безчинството срещу закона, което бе извършил, беше съзнанието им, че са безсилни да направят каквото и да било по въпроса. Съветът бе станал слаб. Аристократите се колебаеха, когато влизаха в залата, а скорошният конфликт все още бе прекалено ярък в паметта им, за да искат да бъдат въвлечени в друг. Нямаше никой, зад когото да се обединят срещу него. Родът Амача бе напълно заличен след поражението им пред стените на Аксками. Керестин и Коли бяха хвърлили по-голямата част от силите си в безплодни усилия да превземат градските стени и трябваше да отстъпят с празни ръце. И двамата знаеха много добре, че при създалото се положение едва ли ще бъдат особено желани в съвета. Сега се криеха и навярно ближеха раните си.

Кръвният Император Мос ту Батик мина през чифт двойни врати и влезе в залата си за приеми, знаейки, че не е останал никой, който да се осмели да му се противопостави.

Това бе същото помещение, където преди време се бе срещнал с тогавашната Кръвна Императрица, за да я предупреди, че Вирч и Сонмага кроят заговор срещу нея. Тя изобщо не подозираше, че не Сонмага, а самият той и неговият син заговорничеха с Върховния Чаросплетник. Измамата и коварството не се връзваха много с прямотата на Мос, ала той беше изключително добър актьор, когато случаят го изискаше.

Залата не се беше променила много. Тя бе останала незасегната от пожарите, които изпепелиха голяма част от Цитаделата, унищожавайки голям брой ценни произведения на изкуството. Още едно последствие от несполучливото осъществяване на плана им. Бе предвидено Вирч да участва в потушаването на огъня след експлозиите, използвайки нечистите си сили. Вместо това бе убит по незнаен начин. Вратата към покоите му беше отключена отвътре. И ако Чаросплетниците знаеха нещо по въпроса, си траеха.

Мос не искаше да стане така. Трябваше синът му да е на неговото място, да бъде Кръвен Император за слава на рода Батик и на цялото семейство. Това, което се бе случило, изобщо не беше справедливо — бащата да поеме ролята на сина си, докато самият той лежи в катакомбите, а трупът му е обезобразен до неузнаваемост. Мос обаче нямаше да позволи смъртта му да се окаже напразна. Сега родът Батик бяха управляващата династия и щяха да настъпят доста промени.

Той се огледа наоколо, прочиствайки главата си от горчивите мисли, които го бяха обзели. Огромният барелеф от слонова кост, изобразяващ двете птици ринджи, разминаващи се в полет, заемаше едната стена; междинна преграда отвеждаше на малко балконче, отвъд което се издигаше горещият бриз от задушните улици на града. Две елегантни диванчета стояха до ниска масичка от черно дърво. Посетителят му, както бе очаквал, беше отказал да седне на някое от тях.

— Император Мос — изрече той, а гласът му звучеше като тихо проскърцване под Маската от изсушена кожа.

— Върховен Чаросплетнико Какре — поздрави го владетелят.

Той се приближи до масичката и си наля чаша вино за себе си, без дори да си помисли да предложи нещо на госта си. Изпи я на един дъх. Новият Върховен Чаросплетник го изчака мълчаливо; Маската му приличаше на мъртвешко лице над парцаливата роба, съшита от най-различни кожи.

— Сторено е — каза Императорът накрая.

Вещерът го дари с пронизващ поглед.

— Вие сте мъж на думата си — рече. — Значи договорът ни е изпълнен.

Мос си наля отново, отпи и кимна.

— Благородниците не могат да ми се противопоставят. Чаросплетниците ще получат всички отстъпки и почести, на които се радват благородните семейства, все едно всички вие сте част от един голям род. Ще ви бъде позволено да присъствате в съда и в Съвета. Гласът ви ще има същата тежест като на всеки друг благородник. Ще имате право да притежавате собствени земи в равнините на Сарамир, вместо да живеете в планините, където законите за земята са неприложими. Вече няма да бъдете обикновени съветници и инструменти за комуникация, а политическа сила със свои собствени права.

— И, разбира се, вие никога няма да забравите помощта, която Чаросплетниците ви оказаха — допълни Какре. — Вие, Кръвният Император на Сарамир, няма да забравите кой ви постави на трона.

— Всемогъщи духове! — възкликна Мос. — Сключихме сделка, а аз съм човек на честта! Ние сме съдружници. Изпълнете вашата част от уговорката и аз никога няма да забравя своите задължения.

Какре кимна бавно.

— Предвиждам дълги и взаимно ползотворни отношения между рода Батик и Чаросплетниците — рече той.

— Точно така — потвърди Мос, ала бе неспособен да прикрие едва доловимата нотка на отвращение в гласа си. Какре не даде признаци, че я е забелязал. Той се сбогува с Императора, оставяйки го на собствените му мисли.

Мос напълни чашата си за трети път. Той беше едър и широкоплещест човек и на алкохола му трябваше доста време, за да му подейства. Бащата на Дурун взе бокала си и излезе на балкончето, където почувства как галещите лъчи на окото на Нуку затоплят приятно кожата му, обливайки в мека вечерна светлина улиците на Аксками. Неговия град. Той беше оправил нещата, бе възвърнал реда и беше дал на хората водач, в който отново да повярват. Родът Еринима бе отстранен, а мирът — възстановен.

Погледът му се плъзна по склона на хълма, където се издигаше Императорската цитадела, по Императорския квартал, покрай суетнята на Пазарния район, през доковете и искрящата повърхност на реката Керин, след което премина и отвъд града — към равнините и далечната линия на хоризонта.

Тялото на Престолонаследничката така и не беше открито. Тя бе изчезнала вдън земя, без да остави какъвто и да е знак или следа след себе си. Най-опитните му хора не бяха успели да открият нищо и макар че търсенето продължаваше, той се съмняваше, че някога щеше да се увенчае с успех. Лусия се бе изпарила като фантом, като сянка, като пустинен мираж. Имаше хиляди възможности да е умряла по време на хаоса, обхванал Цитаделата през онзи ден. Той обаче не вярваше на никоя от тях.

Защо Вирч не бе изчакал войските му да пристигнат в града, както бяха планирали? Мос никога нямаше да разбере какво бе накарало Върховния Чаросплетник да взриви бомбите толкова рано. Никога нямаше да узнае и какво се бе случило на онзи мост между Цитаделата и Кулата на северния вятър, от който беше паднал синът му. Там бяха открили Императрицата — пронизана в гърба, докато трупът на всеки от стражите, проснати близо нея, бе оглозган до кокал. Тялото на Анаис обаче беше непокътнато. Изобщо не го интересуваше дали това бе плод на някакво магьосничество или зловещ трик. Това, което имаше значение, бе кой стоеше зад него. И какво бе направил с Лусия.

Мос присви очи и впери взор в далечината, докъдето му стигаше погледът. Нейде там се криеше обезнаследената дъщеря на Анаис, растеше и набираше подкрепа. Той усещаше това. Никой нямаше да я открие, докато тя самата не вземеше решение да се покаже.

Някой ден низвергнатата Престолонаследничка щеше да се завърне и този ден щеше да разтърси из основи цялата Сарамирска империя.