Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (33)

Тридесет и трета глава

В Императорската цитадела цареше смут.

Бомбите, които бяха заложени, за да предизвикат хаос и объркване, се бяха оказали значително по-ефективни, отколкото узурпаторите си бяха представяли. Учените се надпреварваха да спасят безценните ръкописи или произведенията на изкуството от горящите стаи; слугите се суетяха с пълни с вода ведра от чешмите до гладните пламъци; дечицата тичаха разплакани и викаха майките си. Сред редиците на императорските стражи цареше пълен хаос. След като не бяха в състояние да се доверят дори на собствените си другари, те не можеха да извършат никаква съгласувана операция. Императорското семейство бе откарано в някакво скривалище и никой не знаеше местоположението на Императрицата. В основата на Кулата на северния вятър бе открит някакъв труп, ала той бе дотолкова обезобразен от гарваните, че не представляваше нищо повече от окървавен скелет. След няколко часа благодарение на пръстените по ръцете му мъртвецът бе идентифициран като Дурун ту Батик, бивш Император на Сарамир. Тялото на съпругата му беше открито малко след това; ала вече беше твърде, твърде късно.

Всичко бе излязло от контрол. Бомбите и породената от тях паника бяха необходими, за да осигурят удобен параван, така че Императрицата и нейното Различно изчадие да бъдат убити тайно и за гибелта им да бъде обвинен някой друг. Сега заговорът се беше обърнал против конспираторите, защото сред всеобщия смут никой не обърна внимание на двамата слуги, понесли ранено момиченце на ръце. Малцина от обитателите на Цитаделата бяха виждали някога Лусия, а още по-малко пък щяха да я разпознаят в това й състояние — с изгорени дрехи и лице, скрито от косата й. Повече се набиваше на очи обстоятелството, че единият от прислужниците всъщност беше жена, преоблечена като мъж. Тя крачеше неуверено след болнавия си на вид спътник, сложила ръка на рамото му, а очите й бяха превързани с лента от плат. Очевидно девойката беше ослепена от някоя остра отломка, попаднала в очите й по време на някоя от експлозиите. Беше за предпочитане хората от Цитаделата да видят това, отколкото една Различна; кървавочервеният цвят на очите на Кайку, който винаги се появяваше след използването на нейната кана, нямаше да изчезне още часове. Степента на концентрация, която бе достигнала, за да унищожи само ръката на Дурун, я бе довела до ръба на изтощението; и въпреки това се беше провалила. Престолонаследничката бе обгорена и изпаднала в безсъзнание, само защото Кайку не можеше да контролира силата си достатъчно добре, и ако момиченцето загинеше, вината за това щеше да е изцяло нейна. Девойката си мислеше, че едва ли би могла да понесе подобно бреме.

И тъй, те се носеха напред толкова бързо, колкото им позволяваха силите, насочвани от паметта на Тейн, търсейки помещенията за прислугата, където трябваше да ги чака Пърлок. Нямаха никакво време да гадаят какво ли се бе случило с останалите. Единственото нещо, което ги вълнуваше, беше бягството им от Цитаделата.

* * *

„((Асара!))“

Асара дръпна рязко Мишани към себе си, завличайки я към една ниша в коридора зад статуята, изобразяваща Йору, пазителят на Портите на Омеча, вдигнал високо стомната си с вино. Прохладните, строги коридори на Императорската цитадела сега бяха обхванати от паника, прислужници и войници търчаха като обезумели по тях, върху изящния лач отекваха стъпки от ботуши, крещяха се заповеди и се задаваха въпроси. Намираха се в един от вътрешните коридори, лишен от външни прозорци, и въпреки високия му таван и широки размери не можеха да се отърват от чувството за клаустрофобия.

И двете бяха изпотени и разчорлени. Бягството им от тронната зала не беше лесна задача, ала императорските стражи не се вълнуваха толкова от една благородничка и нейната прислужница, при положение че трябваше да се бият едни с други. И преданите на короната, и предателите се бяха омешали безнадеждно и след като Баракс Мос бе напуснал полесражението, схватката се бе изродила в истинска касапница. Съветниците и писарите в залата бяха напълно забравени от биещите се, и Мишани и Асара се запромъкваха към изхода заедно с тях. Само един от стражите се беше опитал да ги спре, но Асара го бе убила с голи ръце, преди човекът да успее да мигне. Дългокосото момиче още бе неспособно да повярва на онова, което беше видяла, ала изумлението й беше нещо, което можеше да почака. Сега й се искаше единствено да избяга от това място. Заповедта за екзекуцията й я бе потресла до такава степен, че в момента не я беше грижа нито за Престолонаследничката, нито за Либера Драмак; всичко, от което се нуждаеше, беше само сигурно убежище.

— Какво има? — попита, след като Асара я дръпна грубо настрани. Не беше свикнала да се държат с нея така. Различната жена й направи знак да мълчи.

„((Асара.))“

Беше Кайлин. Това не бе първият път, когато Сестрата проговаряше на Асара отдалеч и сега не се чувстваше така шокирана, както беше в началото. Не обичаше никой да се мотае из главата й, но Кайлин поне беше деликатен гост. Дори да надникнеше в някоя от най-съкровените тайни на Асара, щеше да се направи, че нищо не е забелязала.

Тя се концентрира върху един поток от образи, припомняйки си всичко, което им се беше случило в Цитаделата, без да спазва хронологичния ред на събитията, правейки го толкова ясно, колкото можеше. Нямаше никакъв начин да говори директно на Кайлин — тя не владееше механизмите, посредством които да изпраща думи — но и впечатленията щяха да свършат работа.

Кайлин разбра. Тя отвърна с друга серия от представи, които вече бяха натоварени с наставления и информация.

— Какво има? — попита пак Мишани.

Асара примигна и връзката се разпадна.

— Кайлин — каза тя. — Справила се е с Вирч и сега има достъп до всички кътчета на Цитаделата. Сега тя е нашите очи. — Жената се обърна на другата страна. — Има нещо, което трябва да направим.

— И какво е то? — тонът на Мишани подсказваше, че тя не изгаря от нетърпение да се върне обратно към центъра на Цитаделата.

— Кайку и Тейн са открили Престолонаследничката — рече Асара. — Трябва да ги намерим. Кайлин ще ни покаже пътя.

— Кайку? — продума дългокосото момиче и те се запътиха да помогнат на приятелите си.

* * *

Още един взрив раздра Цитаделата, разтърсвайки стените й. Това обаче не беше бомба, а запасите от барут долу в подземията. Кайку залитна и падна тъкмо когато прекосяваха залата, където се пресичаха два коридора, и една изплашена групичка мъже и жени за малко да я стъпче. Шумът от тичащи нозе в ботуши и дрънченето на метал се появи по-късно и Тейн с ужас забеляза, че неколцина императорски стражи се носят към тях. Той прехвърли тежестта на Лусия върху едната си ръка и дръпна с другата девойката, завличайки я към стената на коридора, привеждайки се, за да закрие Престолонаследничката от очите на минаващите покрай тях стражи. Те не им обърнаха никакво внимание.

Кайку беше разтреперана, дишаше тежко, а главата й клюмна на гърдите.

— Не мога повече — промълви. — Толкова съм изтощена.

Тейн изобщо не я слушаше. Треската, която вече пълзеше из костите му, само мобилизираше още повече силите му и го правеше безкомпромисен към слабостта, била тя негова или нейна. Макар че се потеше и кожата му изглеждаше опъната и пожълтяла, не можеше да си позволи да рухне. Оставяйки Лусия за момент, той хвана Кайку за раменете и я изправи. Тя изстена протестиращо.

— Тихо — изсъска младежът при звука на новите стъпки, които бе чул. Той вдигна момиченцето, сложи отново ръката на спътницата си на рамото си и пое напред.

Кайку имаше чувството, че потъва в до болка познат кошмар. Ужасното горене изотвътре, празнотата, зейнала в нея след освобождаването на нейната кана бяха сломили волята й до такава степен, че единственото което й се искаше да стори, беше да се просне на земята и да заспи. Някой ден, освен ако междувременно не се научеше да я контролира, тази нейна дарба щеше да причини смъртта й. Вече можеше да е убила Престолонаследничката, а заедно с това и всички надежди на Либера Драмак. Момичето се затътри след Тейн, ненавиждайки го за това, че я караше да бяга, когато имаше такава неотложна нужда от сън, ненавиждайки себе си, задето беше толкова егоистична, при положение че малкото момиченце, което младежът бе понесъл в ръцете си, можеше да умре всеки момент.

Тейн се движеше с ясна целеустременост; след толкова много години, прекарани из горите, коридорите на Цитаделата не представляваха кой знае какъв проблем за него. Под умелото му водачество тримата скоро стигнаха до долните нива, а всеки нов човек, който се изпречваше на пътя им, ги изпълваше с нов страх; всеки чифт очи, който ги оглеждаше, можеше да разпознае детето в обятията на Тейн, а това щеше да бъде краят. Късметът обаче засега беше на тяхна страна и никой не ги обезпокои.

— Тейн! Кайку!

Те подскочиха стреснато, щом чуха имената си, ала тревогата им бързо премина в облекчение, когато разпознаха гласа. Спряха се на тесните стълби, по които слизаха, и изчакаха Асара и Мишани, които идваха зад гърба им. Отдолу се издигаше горещ, задушлив пушек, ала това не беше неочаквано за тях; все пак някъде наблизо се намираха коридорите, където ги чакаше Кайлин.

— Кайку, добре ли си? — извика Мишани, щом забеляза превързаните очи на приятелката си. Тя залитна, но Асара веднага я улови и я задържа изправена.

— Използвала е своята кана — обясни жената. — Това я е изтощило. Просто има нужда от сън.

Очите на дългокосото момиче се стрелнаха от приятелката й към детето в обятията на Тейн, после към самия него. Той изглеждаше отпаднал, а погледът му беше сив и мрачен. Страхуваше се за живота на Престолонаследничката.

— Нямаме никакво време за губене — каза Мишани, отлагайки всички въпроси за по-късно. — Трябва да потегляме.

След тези думи те се заспускаха към недрата на Цитаделата, където се намираха помещенията за прислугата. Отровни изпарения се кълбяха под таваните, до тях достигаха далечни стенания и викове за помощ, които Кайку успяваше да чуе въпреки пищенето в ушите си, предизвикано от избухването на една от бомбите. Лакираните ламперии и облицованите с лач стени се замениха от груби неизмазани тухли, а под краката им хрущяха всевъзможни отломки. Хората, с които се разминаваха, бяха изцапани със сажди и воняха на пот, а жегата беше невъобразима. Поне не беше толкова пренаселено, както първия път, когато Тейн и Кайку бяха минали оттук, защото онези, които можеха да избягат, вече го бяха сторили, оставяйки зад гърба си само ранените и хората, които искаха да останат и да им помогнат.

Започваха да се надяват, че току-виж успели да се доберат безпрепятствено до старата тъмница, където ги очакваше Пърлок, когато изведнъж се натресоха на трима императорски стражи.

Това си беше чиста проба лош късмет. Стражите бяха офейкали от схватката в тронната зала — смелостта им се беше изпарила в мелето, в което не можеха да различат кой беше съюзник и кой — враг, и те бяха избягали от кръвопролитието на по-ниските етажи. В случай че се натъкнеха на някой по-висш офицер, бяха решили да му кажат, че издирват виновниците за експлозиите; ала ето че съдбата ги срещна с похитителите на Престолонаследничката и независимо дали бяха предатели или предани на короната мъже, едва ли щяха да позволят на четиримата спътници да напуснат Цитаделата с Лусия, ако я разпознаеха.

Тейн, който бягаше начело, се блъсна в единия от стражите, докато жените се разпръснаха в просторната зала, свързваща три коридора. Помещението навярно служеше за сушилня, защото от тавана висяха множество дървени закачалки, на които бяха прострени всякакви дрехи, всички от които бяха напълно изсъхнали, а една част дори бяха почернели като въглени. Кафявите тухли по стените се бяха напукали от близостта на взривовете и подът бе осеян с прах и купища отломки.

Тейн и спътничките му бяха твърде стъписани от присъствието на войниците, за да успеят да прикрият гузните си изражения. Единствено Мишани изглеждаше невъзмутима, ала от това едва ли имаше някаква полза.

— Какво става? — попита единият страж, насочвайки пушката си към Тейн. Другите двама също вдигнаха оръжията си, изненадани от внезапната поява на новодошлите, облекчени, когато видяха, че те не представляват някаква заплаха за тях. Мъжете бяха изнервени, защото, ако дезертьорството им бъдеше открито, щяха да увиснат на въжето. И тримата се потяха обилно, сварявайки се в металните си брони, а синьо-бялата повърхност на доспехите им бе изцапана с мръсотия.

— Не й е добре! — извика Тейн. — Пуснете ни да минем!

— Видях ви в тронната зала — обади се един от другите стражи, докато очите му се плъзгаха по Асара, след което насочи поглед към Мишани. — Теб също. Императрицата ви осъди на смърт.

Нито Кайку, нито Тейн реагираха по някакъв начин на тази новина. Съзнанието на младежа бясно търсеше някакви възможности за бягство, ала треската бе замъглила разсъдъка му, а Кайку всеки момент щеше да се строполи на земята.

— Вие също трябва да сте там, а не тук долу при слугите — отвърна му спокойно Мишани. — Освен ако не сте от фалшивите стражи, като онези предатели, които се опитаха да отнемат живота на нашата Императрица.

Сърцето на Тейн потръпна при дръзкото й държание, но то имаше ефект върху стражите, защото те се стъписаха за момент. Очевидно обмисляха за какви да се представят, така че да отговорят по възможно най-добрия начин на това обвинение.

— Това момиче — започна мъжът, който бе заговорил Тейн. — Вижте дрехите й. Тя не е слугиня.

— Това е Престолонаследничката — рече вторият страж, а гласът му преливаше от злоба.

— Не може да бъде! — възкликна третият.

Вторият присви очи.

— Бил съм на пост в покоите на Престолонаследничката — каза той. — Това е тя.

Тейн усети как стомахът му се свива на възел, докато първият страж се обръщаше със зловеща усмивка към Мишани.

— Така — процеди той — тогава Шинту ни се усмихва, защото това дете е чудовище и заслужава да умре. — Той облегна приклада на пушката си на рамото си, насочи я към гърдите на Тейн и натисна спусъка.

Нищо не се получи. Барутът не се възпламени.

Всички бяха застинали в очакване на изстрела; всички, но не и Асара. Тя преодоля за секунди разстоянието между нея и най-близкия страж и лакътят й се вряза в челюстта му, докато другата й ръка сграбчи дулото на пушката му, извивайки я настрани. Тя изтрещя оглушително и куршумът се заби в стената до главата на спътника му, вдигайки облак прах, а мъжът изруга и се наведе рязко. Тейн бутна детето в ръцете на Кайку, която беше твърде слаба, за да го удържи, и двете рухнаха на земята. Тогава стражът, чието оръжие не бе гръмнало, захвърли пушката и изтегли меча си, ала Тейн вече се бе нахвърлил отгоре му. Младежът сграбчи ръката му и го блъсна тежко в стената. Раната обаче го беше изтощила и изгорените му от треската мускули го предадоха. Противникът му изръмжа и го фрасна с бронираното си коляно в стомаха; болката беше силна, ала не можа да му изкара въздуха. Мишани издърпа Кайку настрани, повличайки я към ъгъла на задимената стая, оставяйки загубилата съзнание Престолонаследничка да лежи там, където беше паднала.

Съперникът на Асара се оказа по-издръжлив, отколкото бе предполагала — ударът, който му беше нанесла, би повалил веднага повечето мъже, но този тук още се държеше на краката си. Той я отблъсна назад, опитвайки се да вкара пушката си между тях, ала жената отново отблъсна оръжието му. По-бърза и силна, отколкото изглеждаше, тя го сграбчи за китката и я изви към гърба му, след което го препъна така, че той се строполи с цялата си тежест върху нея. Костта се строши с шумно изхрущяване, а силният му вик на болка на часа бе заглушен от сандала й, който се вряза в лицето му, забивайки хрущяла на размазания му нос директно в мозъка му.

В същото време Тейн изтласка противника си от себе си, мъжът загуби равновесие и залитна към Асара. Младежът тъкмо възнамеряваше да го довърши, докато предимството бе все още на негова страна, когато забеляза с периферното си зрение как третият страж вдига пушката си, прицелвайки се в…

Първата му мисъл беше: Кайку! Тя обаче бе твърде слаба, за да представлява някаква заплаха, а и очите й продължаваха да бъдат превързани. Мишани я бе завлякла в ъгъла, по-далеч от опасността. Куршумът грозеше Престолонаследничката, която продължаваше да лежи незащитена в средата на помещението.

Тейн бясно изруга и се хвърли към човека с пушката; обаче беше прекалено далеч и нямаше как да попречи на спусъка да бъде дръпнат, на петлето да удари и на барута да се запали. Единственото, което можа да стори, бе да попадне пред черното око на оръжието, закривайки Лусия с тялото си.

Силата на изстрела го блъсна като гигантска ръка в гърдите, която го запрати назад, и той се прекатури над крехкото телце на момиченцето, останал без дъх от нажежения до бяло пламък на агонията, който го прогори отвътре. Страхуваше се от падането, ала въздухът сякаш се бе превърнал в мек облак от перушина и Тейн бавно се зарея надолу; когато се фрасна в пода обаче, го заболя много повече, отколкото си бе представял, че ще го заболи при тази скорост, ала болката скоро беше притъпена от нежната пелена на шока, която милостиво се спусна над него.

Той чу как някой крещи името му, ала всичко, което виждаше, му изглеждаше безсмислено и неразбираемо — идиотските форми на прострените дрехи се поклащаха сънливо над главата му в задименото помещение.

Изгърмя още една пушка, беше презаредена, после изтрещя отново. Две тела се строполиха на земята. Мишани и Асара веднага се огледаха, търсейки източника на звука, и видяха Юги и Заелис, които стояха до вратата, а от дулото на пушката в ръцете на първия се издигаха тънки струйки дим. Последните двама стражи лежаха безжизнени на каменния под. Кайку беше прекосила стаята и се бе приближила до Тейн, незнайно откъде изнамерила сили, беше махнала превръзката от очите си и сега крещеше името му. Младежът обаче едва ли можеше да я чуе. Всички звуци се бяха притъпили, а тялото му започваше да се вкочанява.

Мишани измъкна Престолонаследничката изпод тялото му и я подаде на Заелис. Изражението му беше мрачно, докато я оглеждаше; той стрелна с очи Юги и двамата се спогледаха тревожно. И двамата се бяха разтревожили за момиченцето, когато се бяха качили в градините на покрива и бяха разбрали, че Лусия е отведена от Рудрек по заповед на Дурун; надеждата им изгря отново, когато Кайлин се свърза с тях и ги насочи към останалите. Сега учителят видя колко лошо бе наранена Престолонаследничката и надеждите му отново помръкнаха. Нещата изобщо не бяха розови.

— Върни го обратно! Асара, върни го обратно! — крещеше Кайку.

Асара се приближи и застана над нея. Погледна надолу към Тейн. Очите на младежа се бяха вторачили някъде над тях, като ту фокусираха, ту разфокусираха погледа си. Смуглата му кожа бе станала мъртвешки бледа на цвят. Ярко червено-черно петно се разширяваше на гърдите му и по начина, по който нарастваше, Асара заключи, че куршумът се е забил дълбоко в тялото му.

— Не мога — каза тя.

— Върни го обратно! — изкрещя отново девойката, повдигна горната част на тялото му и го прегърна. Ако й беше останала още малко кана, щеше да я използва, без значение какви щяха да бъдат последствията. Щеше да се опита да зашие раната му, да възстанови разкъсаните му вътрешности, да го направи отново цял. Беше възприемала този човек изцяло като даденост, като някой, който винаги щеше да върви след до нея; той бе неин спътник още откакто я бе открил в гората, а тя не му беше дала нищо в замяна, затваряйки се напълно за него. В този миг, докато го прегръщаше, осъзна, че вече просто е твърде късно да промени положението. Въпреки че сълзите и гласът й го отричаха, тя знаеше, че часът му бе ударил и ничии дарби — нито нейните, нито на когото и да било — нямаше да могат да го спасят.

Тейн нямаше никакви сили да говори — дори и да успееше да намери думите. Мислите му бяха насочени навътре и се спускаха в мрачна спирала надолу към празнотата като вода, оттичаща се в канал; ала и малкото, които можеше да улови и сглоби заедно, бяха достатъчно, за да му осигурят отговорите, които търсеше. През цялото това време, сред пороя от въпроси, колебания и несигурност, през който беше минал, единственото, от което наистина е имал нужда, е било вярата. Не, той не се бе провалил. Беше повярвал на своята богиня, превъзмогвайки всичките си съмнения и страхове.

Защо беше тук? Защо тя го бе пощадила от шин-шините, защо го бе пратила по една и съща пътека с Различните? Сега вече знаеше и отговорът беше толкова ясен, че той се зачуди на как така не бе успял да го зърне преди.

Богинята го беше изпратила тук да, за умре вместо Престолонаследничката.

„Аз дължа на боговете живот, помисли си, и най-накрая дългът ми е платен.“

Тогава очите му се спряха на Кайку и на червените й като на демон ириси. Различни очи, ала привлекателността им не намаляваше по никакъв начин заради това. В крайна сметка, той бе пожертвал живота си заради една Различна, за да спаси Тяхното бъдеще. И когато безредието, царящо в съзнанието му, отшумя, това, което остана, беше само истината. А тя се оказа по-значителна, отколкото си бе представял — Престолонаследничката беше изключително ценна както за света, така и за боговете. Тя имаше огромно значение за всички тях. Ако с цената на своя живот бе спасил нейния, значи си е струвало да го отдаде заради нея.

Той пиеше с очи лицето на Кайку, докато тя го прегръщаше, и въпреки че чертите й бяха изкривени от мъка, той не можеше да отклони поглед; нито сега, нито когато започнаха да избледняват, а под тях започна да прозира шевицата на златните нишки, толкова ярки и изпълващи го с такъв екстаз, какъвто никога не беше изпитвал. Той бе сторил онова, което трябваше да стори, без да се провали, и сега Полята на Омеча го очакваха, за да го обгърнат с великолепието си.

И ако се чувстваше малко засегнат, задето боговете го бяха използвали като пионка в своята игра, принасяйки го в жертва, за да спасят живота на другиго, накрая поне му бяха позволили да издъхне в обятията на жената, която обичаше.